Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (46)

45.
Още една лъжа

Мумбай, Индия — 2004г.

Кришнан

Кришнан метна сака си на рамо и се обърна настрани, за да се промъкне през плъзгащите се стъклени врати, последната бариера между него и родния му град. Спря отвън, затвори очи и вдиша дълбоко мумбайски въздух. Точно както си го спомняше. Зад металните заграждения той видя Аша, единствената девойка, облечена в западни дрехи, обградена от мъже.

— Тате! — Аша му махна с ентусиазма, който показваше като малко момиченце, когато го чакаше на входната врата.

— Здравей, миличка! — Той пусна сака си, за да я прегърне.

— Здравей, чичо — обади се младеж, застанал до нея.

— Тате, спомняш ли си Нимиш? Синът на чичо Панкадж.

— Хахн, да, разбира се. Радвам се да те видя отново — поздрави го Кришнан, макар че едва успяваше да разпознае племенника си, който изглеждаше почти като всеки в тълпата около тях. Изпита благодарност към Аша, че ги представи един на друг.

— Как мина полетът ти? — Тя го хвана под ръка, докато вървяха към колата.

— Добре. Много дълъг — отговори Кришнан. През осемте години от последното му пътуване до Индия седалките бяха станали по-малки, а самолетите — по-претъпкани, но предстоящата среща с Аша му даваше кураж по време на продължителния полет.

На другата сутрин на закуска Аша предложи:

— Тате, хайде днес да обядваме навън. Искам да те заведа на едно място, което наистина ми харесва.

Кришнан й се усмихна над чашата си с горещ чай, който никъде другаде не бе толкова вкусен, колкото в дома на майка му.

— Какво става? Ти си тук едва от няколко месеца и вече си експерт по моя роден град?

— Ами, може би не експерт, но той се е променил от времето, когато си бил тук. Мога да ти покажа някои неща. — Тя се усмихна.

Права бе за промените. На идване от летището той остана смаян от новото строителство из целия град. Цели блокове се бяха появили там, където преди нямаше нищо, а американските марки се виждаха навсякъде: бутилки кока-кола, ресторанти „Макдоналдс“, билбордове на „Мерил Линч“. Положителните символи на модернизацията се виждаха навсякъде, но не липсваха и негативните страни. Когато погледна от балкона тази сутрин, познатата гледка на морския бряг, която очакваше да види, бе замъглена от замърсения въздух.

— Добре, оставям се в ръцете ти — засмя се Кришнан.

— Мъдър мъж — похвали го майка му, влизайки в стаята. — Дъщеря ти е решителна като теб, може би дори повече. — Тя застана зад Аша и сложи ръце върху раменете й.

Гърлото го стегна от вълнение при гледката на майка му и дъщеря му.

— Да, знам, повярвай ми. Защо си мислиш, че още не е кандидатствала медицина?

— О, бета, трябва да се откажеш от тази идея. Тя вече има кариера. Трябва да видиш каква чудесна работа върши във вестника — обясни майка му.

— Ще те заведа там след обяда, татко.

В ресторанта, който Аша бе избрала, сервираха класическа южноиндийска улична храна: гигантски, тънки като хартия масала доза, които пристигаха на масата хрупкави и горещи, сочни идли, сервирани с пикантен самбар за сос. Това заведение бе еквивалент на кварталната мазна закусвалня. Докато седяха в покритото с винил сепаре, Кришнан забеляза, че са единствените външни хора. Изненада се, но и остана доволен, че дъщеря му се чувства комфортно тук.

— Това е хубаво, но е толкова люто — Аша посочи към блюдото със самбар. — Трябва му кисело мляко. — Тя поръча малко на развален индийски на притичващия покрай тях келнер.

— Е, имаше ли възможност да отидеш до болницата с дядо си? — Той забеляза, че се впуска в познатите езикови ритми на Мумбай, смесица от хинди, гуджарати и английски.

— Още не. Той обикновено е тръгнал, докато се върнем с дадима. Казах ли ти за сутрешните ни разходки заедно? Страхотно е. Тя е удивителна жена, тате. Жалко, че не бях я опознала досега.

Кришнан долови обвинение в последното й изречение, макар да се съмняваше, че тя искаше точно така да прозвучи.

— Да, тя е забележителна жена, нали? Не е омекнала много с годините.

Те говориха за роднините, с които Аша се бе запознала, за грандиозната сватба, на която бе присъствала, за хората, с които работеше в Таймс ъф Индия, за местата в Мумбай, които бе посетила.

— Ммм. Този самбар е добър. Как откри това място, Аша?

— Това момче… един приятел, Санджай, ме доведе тук. Предизвика ме да ям в заведение, което чужденците обикновено не харесват. Мислеше, че няма да мога да издържа, но аз го направих, с тайното си оръжие. — Тя се усмихна, посочвайки към блюдото си с кисело мляко.

Той повдигна вежди.

— Санджай, а? И как се запозна с него?

Аша преглътна храната.

— На сватбата, за която ти разказах. Някой от неговото семейство е приятел с някого от нашето, не знам точно.

— С какво се занимава Санджай?

— Защитава магистърската си степен в Лондонското училище по икономика. — Тя му се усмихна и му направи муцунка. — Съжалявам, татко, не успях да намеря подходящ индийски лекар.

— Хей, две от три не е лошо. — Кришнан се усмихна, напук на себе си.

— Е, как е мама? — попита го Аша. — Отишла е в Сан Диего за празниците?

— Да, наистина трябваше. Притесняваше се заради последната рентгенова снимка на баба ти и искаше да разговаря с лекарите й. Не успя да отиде през седмицата, защото беше заета в клиниката… — Кришнан се смути, че обясняваше твърде нашироко. Двамата със Самър се разбраха все още да не казват на Аша за раздялата си, поне докато не се прибере у дома. В сърцето си Кришнан се надяваше, че дотогава щяха да се помирят. Раздялата със Самър се оказа по-тежка, отколкото очакваше. През последните два месеца той бе прекарал повечето си време в болницата, поемаше доброволно дежурствата на колегите си и оставаше до късно в кабинета, за да приключи с документацията. У дома се чувстваше непоносимо самотен без Самър.

Сега, от някакво дълбоко вкоренено чувство за лоялност към двете, Кришнан прибегна до още една лъжа.

— Тя наистина искаше да дойде, Аша.

— Всъщност аз се радвам, че си сам, тате. Исках да поговоря с теб за нещо. — За пръв път от пристигането му Аша изглеждаше нерешителна. Тя избърса ръцете и устата си с малка салфетка и си пое дълбоко дъх. Кришнан остави храната си, усещайки, че предстои нещо важно. — Ето какво, тате. Знаеш колко много ви обичам с мама. Вие сте страхотни родители. Знам колко много сте направили за мен… — Тя замълча, вече видимо нервна, и започна да мачка салфетката.

— Аша, скъпа, какво има? — недоумяваше Кришнан.

Тя вдигна поглед към него и му го съобщи, без да увърта.

— Искам да намеря биологичните си родители. — Тя продължи в отчаяното си желание да изговори всичко, което й се бе насъбрало. — Искам да знам кои са те и да видя дали ще мога да се срещна с тях. Знам, че е трудно тате. Нямам представа къде да започна да ги търся, така че наистина се нуждая от помощта ти.

Той погледна дъщеря си, красивите и очи, широко отворени и търсещи.

— Добре — съгласи се той.

— Добре… какво? — попита Аша!

— Добре, разбирам… как се чувстваш. Ще ти помогна каквото мога. — От много време той се бе подготвял за този разговор. И също бе благодарен, че Самър отсъстваше.

— Мислиш ли, че мама ще разбере? — зачуди се Аша.

— Може би ще й е трудно, скъпа — отговори Кришнан.

— Но тя те обича. И двамата те обичаме и това никога няма да се промени. — Той се пресегна през пластмасовата маса и хвана ръката на дъщеря си. — Не можеш да се отречеш от миналото си, Аша. То е част от теб. Вярвай ми. — Тя кимна, а той стисна ръката й, тъй като и двамата разбираха последиците от това решение.

Кришнан бе дошъл в Индия с ясното съзнание, че ще трябва да защити Аша от решенията на майка й. Сега щеше да се върне с ясното съзнание, че ще трябва да защити Самър от решенията на дъщеря си.