Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (67)

Епилог

Септември 1990

В малкия офис в съседство с ветеринарния кабинет на Алекс иззвъня телефонът. Тя подсуши ръцете си и забърза да отговори.

— Ало, може ли да говоря с мисис Алекс Лорънсън, моля?

— На телефона.

— Аз съм професор Янсън от клиниката „Лоним“ в Женева. Ало? Ало?

— Да, чувам ви.

— Обаждам се във връзка с майка ви, мисис Лорънсън.

— Какво има?

— Както знаете, преди шест месеца на мис Хамънд бе поставена диагноза левкемия. Тя не реагира на обичайното лечение. Налага се да ви съобщя, че състоянието на майка ви е сериозно.

— Разбирам.

— Обсъдихме възможността да й трансплантираме костен мозък, но не можем да намерим подходящ донор. Тя ще умре, ако не бъде извършена спешна операция.

— Господи!

— Тъй като и вие сте медицинско лице, сигурно разбирате, че единственият ни шанс е да се обърнем към роднините й и да проверим дали между тях няма някой, чийто костен мозък е съвместим с нейния.

— Какво искате от мен, професор Янсън?

— Мисис Лорънсън, въпросът е дали вие или някой друг от близките родственици на майка ви ще се съгласи да се подложи на тестове, които да определят може ли някой от вас да стане донор. Единствената ни надежда е семейството й.

— Казахте ли на чичо ми за това?

— Изпратих му съобщение и той трябва да ми се обади при първа възможност. За беда на неговата възраст едва ли ще може да ни бъде полезен.

— Може ли да ви позвъня по-късно в клиниката? Нужно ми е време да помисля.

— Разбира се, но моля ви, не отлагайте дълго. Дочуване.

— Дочуване. — Алекс затвори слушалката и се отпусна на стола зад бюрото.

От няколко месеца знаеше за заболяването на Ческа, но се опитваше да не мисли за него.

След като нападна Саймън, полицаите я бяха отвели в една психиатрична клиника, където й направиха множество изследвания. Диагнозата беше параноидна шизофрения със склонност към насилие. Налагаше се да бъде хоспитализирана незабавно. Като се имаше предвид миналото й, съществуваше малка вероятност тя да се възстанови.

Алекс никога нямаше да забрави сълзите, които Тафи проля, докато подписваше документите, с които изпращаше Ческа на доживотно заточение.

Шест месеца по-късно двамата я бяха посетили в психиатрията. Единодушно се бяха съгласили, че трябва да я отведат някъде извън Англия, за да запазят остатъците от личното й достойнство. Тогава бяха открили една частна клиника в Швейцария. В чуждата страна, на хиляди километри далеч, тя нямаше да има възможност да нарани нито себе си, нито онези, които обичаше.

А Алекс, Саймън, Ел Джи и Тафи се бяха опитали да съберат отломките на живота си.

Алекс се изправи бавно и свали престилката си. Угаси осветлението и отключи вратата, която свързваше кабинета й с къщата. Прекоси коридора и отиде в кухнята.

Мери, вече съвсем побеляла и от шест години съпруга на Джек Уилямс, приготвяше сладки на масата.

— Добре ли си, детето ми? Много си бледа.

— Добре съм — кимна младата жена.

— Прекалено много работиш. В твоето състояние трябва да почиваш повече. Бога ми, между теб и старата ти леля има голяма прилика. Често ми се иска да ви ударя главите една в друга.

— Къде е Ел Джи?

— На терасата. Казах й, че ще настине. Времето през септември е доста променливо, но чува ли ме някой? Не, разбира се.

Алекс излезе от кухнята, мина по коридора, после през всекидневната и излезе на терасата. Ел Джи седеше на обичайното си място, завита с одеяло и със затворени очи.

През онзи ужасен ден, в който я бяха открили в старческия дом и я бяха закарали направо в болницата, двамата с Тафи се бяха страхували от най-лошото. Лекуващият й лекар също изглеждаше разтревожен.

Но основният проблем се бе оказал душевен, а не физически. Както твърдеше лекарят, Ел Джи се бе надявала да умре. Твърдеше, че едва ли е щяла да изкара още дълго, ако не са я били открили навреме.

Но с редовна физиотерапия и подходяща диета тя бързо бе започнала да се възстановява. Два месеца по-късно Тафи я бе докарал у дома, в Марчмънт. Двамата с Тор се бяха преместили в малката къща, за да се грижат за нея и да следят реконструкцията на Марчмънт. И сградата, и Ел Джи постепенно започнаха да се завръщат към живота.

Въпреки че Алекс се опитваше да не мисли за изпитите и за образованието си във ветеринарния колеж, леля й бе настояла да продължи да учи. И в крайна сметка бе приета. Ведно с възстановителната работа в голямата къща вървеше и преустройството на пристройката във ветеринарен кабинет.

Четири години по-късно, след като се дипломира, Алекс получи предложения за работа от няколко места, но тя отказа всички. Нейният живот бяха Марчмънт и Саймън.

Двамата се ожениха веднага след като тя завърши и се настаниха за постоянно в имението. Тафи и Тор ги посещаваха често, но по-голяма част от времето прекарваха във вилата си в Тоскана.

— Здравей, мила. Чувам те — каза Ел Джи, без да отваря очи.

Алекс седна до нея.

— Мери смята, че ще се простудиш.

— Глупости! След като навърших деветдесет и три години, много се съмнявам, че една настинка би могла да ме запрати на два метра под земята. Свърши ли за днес?

— Да.

Ел Джи отвори очи и погледна младата жена.

— Какво се е случило?

— Нищо особено.

— Я не ме баламосвай. Какво има?

— Става въпрос за Ческа. Знаеш, че е болна от левкемия. Очевидно състоянието й се е влошило. Днес ми се обади лекарят й и ме попита дали някой от роднините й не би се съгласил да се подложи на изследване за съвместимост на костния мозък. Това е единственият й шанс.

— Разбирам — отвърна Ел Джи след кратко мълчание.

— Работата е там, че единствените роднини, които зная, сме ти, чичо Тафи и аз. Предполагам, че вие двамата сте прекалено възрастни за подобна операция. Нямаме ли други роднини? Някакви лели, чичовци, далечни братовчеди? Искам да кажа, аз самата нямам нищо против да се подложа на теста, но… — Алекс въздъхна и погали с длан корема си. — Съмнявам се, че ще ми позволят.

— Наистина се надявам да не ти позволят. Не искам да се случи нещо на прапраплеменника или племенницата ми, след като чаках толкова много.

— Зная, Ел Джи. Не можеш ли да напрегнеш малко мозъка си и да се сетиш за други роднини?

Ел Джи отново затвори очи. Години наред отлагаше да разкаже на Алекс истината за произхода й. Но сега вече нямаше избор. Времето беше настъпило.

— Защо не отидеш да доведеш Саймън? Трябва да ти кажа нещо и искам той да го чуе.

— Добре.

Алекс излезе от къщата и бързо прекоси двора. Две от пристройките бяха съединени и преустроени в звукозаписно студио. Постройката беше напълно самостоятелна и разполагаше със собствена кухня, кабинет и стаи за почивка. Студиото функционираше от преди пет години, но едва напоследък репутацията му бе започнала да расте заедно с тази на Саймън.

Алекс помаха с ръка през стъклената преграда. Саймън й изпрати въздушна целувка и направи знак, че ще дойде след пет минути. Тя отиде в кухнята да си направи кафе и се усмихна гордо на снимките на някои от най-популярните групи, които бяха записали плочите си тук.

След малко дойде и Саймън.

— Здравей, миличка. Всичко наред ли е?

Алекс поклати глава и потупа мястото до себе си.

— Не. Преди, малко се обадиха от клиниката в Швейцария.

— И за какво?

— Ческа ще умре, ако не й трансплантират костен мозък.

— Тогава защо не направят операцията?

— Защото не могат да намерят подходящ донор. Искат да изследват мен.

— Но, мила! — Саймън разроши с ръка косата й. — Господи! Защо сега, след като всичко тръгна толкова добре? Ти обясни ли на доктора състоянието си? Едва ли ще ти позволят да го направиш.

— Не му казах нищо. Честно казано, бях шокирана.

— Алекс, ние чакахме цели пет години. Нали не би предприела нещо, което ще изложи бебето на риск?

— Виж, Саймън, не зная никакви подробности. Не зная дори дали изследването е опасно за детето. Както и да е, току-що говорих с Ел Джи и тя иска да ни каже нещо.

— Какво?

— Нямам представа. Просто каза, че иска да си с мен.

— Добре. Да вървим.

 

 

— Това е всичко. В жилите ти няма и капка кръв от тази на рода Марчмънт. Но ти не бива да се разстройваш, мила. Сигурна съм, че в страната има хиляди хора в подобно положение. За Тафи и мен ти винаги ще си останеш част от нашето семейство. Ти обичаш Марчмънт колкото всеки от нас и дори когато той остане твой, аз ще бъда спокойна, че е в добри ръце.

Саймън прегърна жена си през раменете.

— Тогава кой е бил дядо ми? — попита Алекс.

— Някакъв американски офицер. Казвал се е Том, доколкото си спомням. Разказах ти всичко това, защото трябваше да знаеш, че е излишно да търсиш други роднини сред рода Марчмънт.

— В такъв случай, ако не успеем да издирим дядо ми, което звучи невероятно, аз оставам единствената, която може да помогне на майка ми, така ли?

— Но, Алекс, не и в твоето състояние. Ти не би изложила на риск новия живот, за да спасиш една жена, която се опита да те убие, нали? — Саймън погледна Ел Джи отчаяно.

— Първо, Саймън, Ческа не е просто „една жена“. Тя е моята майка, при това е само на четиридесет и четири години. Второ, и двамата знаем, че тя не е била наясно какво прави. Тя беше болна и все още е болна.

— Точно така. Защо не оставим всичко да се развие по естествен път? Искам да кажа, що за живот води тя в момента с всички тези лекарства, затворена в клиниката до края на дните си?

— Млъкни! Моля те, млъкни! — Алекс закри ушите си с ръце.

— О, мила, извини ме. Моля те, не се разстройвай.

— Недей, скъпа. Съжалявам, че ти наговорих тези неща — намеси се Ел Джи.

— При всички случаи трябва да отида да я видя, Саймън.

— Алекс, нали решихме, че не трябва да го правим. Освен това сигурно страшно ще се разстроиш.

— Тя е моя майка, Саймън, независимо от онова, което е или не е направила. — Алекс се изправи и влезе в къщата.

— Какво мислиш, Ел Джи?

— Мисля, че Алекс ще постъпи както реши и никой от нас не би могъл да я разубеди.

— Да, но бебето…

Ел Джи го потупа по ръката.

— Зная, мили. Зная.

След двадесетина минути Алекс отново излезе при тях.

— Утре заминавам за Женева със самолет. Каквото и да е сторила майка ми, не бих могла да я оставя да умре, без да се опитам да й помогна. Просто не бих могла. — Младата жена сви рамене и отново влезе в къщата.

— Е, Алекс, дилемата ви е решена. Тестовете показват, че вашият костен мозък е несъвместим с този на майка ви. Във всеки случай не бих могъл да кажа дали щях да рискувам с операцията във вашето състояние.

— Значи, нищо повече не може да се направи?

Професор Янсън поклати глава.

— Съмнявам се, след като ми казахте, че Ческа няма други кръвни роднини. Съществува малка вероятност да открием подходящ донор. Ще проверим списъка от Америка, но не бива да храните голяма надежда.

— Може ли да я видя?

— Разбира се. Съветвам ви обаче да се подготвите за неприятна изненада. Последвайте ме.

 

 

Алекс влезе в малката стая. Леглото беше празно, но тя различи очертанията на дребна фигура, седнала на стола до прозореца.

Младата жена преглътна надигналото се в гърлото й ридание. Коленичи до стола и улови студените слаби ръце.

— Мамо, аз съм, Алекс.

Ческа продължаваше да се взира през прозореца.

— Аз съм, мамо. Добре ли си днес?

Главата на болната се наклони леко.

— Пак сънувам — прошепна тя.

— Не, мамо, аз наистина съм тук.

Ческа се усмихна и по страните й се затъркаляха сълзи.

— Значи, най-после дойде да ме отведеш у дома? Държат ме тук като затворница. Снимките за новия ми сериал започват скоро и може да ги пропусна. Моля те, Алекс, отведи ме оттук. Моля те!

— О, мамо, мамо, ти не си добре. Но аз ти обещавам, ще те прибера у дома веднага щом оздравееш.

— Прегърни ме, Алекс! Прегърни ме!

Алекс обви ръце около крехкото тяло и погали посивялата коса.

— Алекс! — Гласът на Ческа се промени и дъщеря й вдигна поглед. — Аз умирам, нали?

— Аз… Аз… Не! Разбира се, че не!

— Не се опитвай да ме заблуждаваш. Зная колко съм болна. Лекарите смятат, че не ги разбирам, но аз зная всичко. Имам левкемия. Чуй ме, Алекс, зная, че направих някои ужасни неща в живота си, но моля те, повярвай ми, гласовете ме караха… Аз обичам и теб, и Тафи, и… Ще направиш ли нещо последно за мен? Доведи Боби да ме види. Аз трябва… Трябва да го видя, преди да… О, господи, толкова ме е страх от смъртта. Толкова ме е страх! Сигурно ще бъда наказана за всичко, което сторих. Помогни ми, моля те…

Алекс отново прегърна майка си.

— Мамо, Боби е моят баща, нали?

Ческа вдигна глава.

— Да, твоят баща. Ти много приличаш на него, знаеш ли… Аз… аз много го обичах. Моля те, доведи го, за да се сбогувам с него. Моля те!

— Аз… Не зная къде е, мамо.

— Трябва да е в „Паладиум“. Да, там трябва да е. Моля те, накарай го да дойде. Той няма да откаже. Сигурна съм, че още ме обича.

Алекс се вгледа в агонизиращите очи на майка си.

— Добре. Ще направя каквото мога. Обещавам ти.

— Благодаря ти, миличка. Благодаря.

По-късно същата вечер Алекс се обади на Саймън.

— Няма за какво да се притесняваш. Моят костен мозък е несъвместим с нейния.

— О, мила, зная, че ти звучи ужасно, но изпитвам само облекчение.

— Е, добре. Не мога да се прибера все още. Тя умира и има нужда от мен.

— Алекс, моля те, пази се. Трябва да мислиш за бебето.

— Обещавам. Тафи и Тор пристигат утре от Тоскана и ще ми помагат. Обещах й, че ще се опитам да открия Боби Крос, но нямам представа къде да го търся. Ала дори и да го намеря, той едва ли ще пожелае да дойде да я види.

— Аз бих могъл да поразпитам из музикалните среди и дори да пусна съобщение във вестниците.

— О, мили, ще го направиш ли? Струва ми се, че няма да намери покой, докато не го види още веднъж. Но нямаме много време.

— Ще видя какво мога да направя. Бих искал да дойда при теб, но сега съм много зает с една плоча.

— Аз ще се оправя и сама.

— Добре, мила. Пази се. И се наспи добре.

 

 

Ческа лежеше, загледана в тавана. Не смееше да затвори очи, страхувайки се, че няма да може да ги отвори отново.

Питаше се как ли изглежда небето и дали щеше да отиде там след всичко, което беше извършила.

До вратата се чу някакъв шум и тя обърна глава.

Дъхът й секна.

Там стоеше Боби, със същата руса коса и сини очи, изпълнени с любов, както през онази далечна нощ пред камината в Брайтън.

Той се приближи към нея усмихнат. Тя искаше да протегне ръце към него, но силите не й стигаха.

Но той се наведе и я прегърна.

— Боби, о, Боби! Благодаря ти, че дойде. Обичам те, винаги съм те обичала.

— Ческа, аз също те обичам — погали нежно лицето й той.

— Ние просто нямахме късмет, нали, Боби? А бихме могли да бъдем толкова щастливи.

— Зная, мила. Но сега ще останем завинаги заедно.

Ческа затвори очи.

— Завинаги — тихо повтори тя.

 

 

Алекс и Тафи гледаха през прозореца, докато Саймън прегръщаше Ческа и нежно я люлееше в ръцете си. Алекс забеляза как устните на майка й се извиха в слаба усмивка.

— Имах ли право да направя това? — прошепна тя на Тафи.

— Да, мила. Имаше.

Ческа отново чу познатия глас, но този път той не й крещеше, а й говореше тихо и нежно. Тя примигна, забелязала брата си близнак на края на леглото. Глин й се усмихваше и протягаше ръце към нея.

Ела при мен, Ческа, ела при мен. Сега аз ще се погрижа за теб. Аз ще се грижа за теб…

Ческа разпери ръце към него. Въздъхна облекчено, когато той пое ръката й и я поведе далече-далече от болката.

Три седмици по-късно Алекс отиде на преглед в женската консултация. Саймън държеше ръката й, докато на монитора на ехографа се появиха черно-бели ивици.

— Много странно — отбеляза сестрата, загледана в екрана.

— Какво има? Да не би нещо да не е наред? — притеснено се попривдигна Алекс.

— О, всичко е наред. Просто преди няколко секунди успях да чуя сърцето, а ето, че сега чувам второ… да… — Тя се усмихна на Алекс. — Ще повикам доктора да потвърди, но, струва ми се, вие очаквате близнаци.

 

 

Алекс получи родилни болки три седмици преди определената дата. Близнаците, момче и момиче, се появиха на бял свят чрез цезарово сечение. Седмица по-късно бебетата и младата майка се прибраха у дома, в Марчмънт.

 

 

Ел Джи седеше на стол в детската стая, прегърнала двете бебета. Когато вдигна лице, Алекс забеляза сълзи в очите й.

— Толкова са красиви и двамата — прошепна старата жена.

— Нарекох момиченцето Лора Джейн, на теб.

— Благодаря ти, мила. Поласкана съм.

— Но не мога да измисля име на малкия.

Ел Джи се загледа в далечината.

— Какво мислиш?

— Знаеш, че и майка ти беше близначка, нали?

— Да.

— Никога не съм виждала братчето й. То умря на три години.

— Как се казваше?

— Глин. Беше кръстено на бащата на Мървин.

— Глин… Глин… Харесва ми. Да, ще нарека сина си Глин Дейвид.

 

 

По-късно същата вечер Саймън откри Алекс, приседнала тихо в детската стая, загледана в спящите си деца.

— Добре ли си? — попита я той.

— Да. — Тя се прозя. — Малко уморена може би.

— Вярвам ти. А няма ли нещо друго? Изглеждаш тъжна.

— Така ли? Съжалявам. Просто седя тук и мисля за бебетата, родени и израснали в Марчмънт, в това число и майка ми. — Алекс въздъхна. — Всички са били малки, невинни създания, преди животът да ги поквари. О, Саймън, не искам моите собствени деца някога да познаят болката. Иска ми се да ги защитя от злото за цял живот!

Саймън я прегърна и я притисна силно към себе си.

— Разбира се, че точно това искаш.

— Баба ми не е успяла, майка ми също се провали. Мислиш ли, че аз ще се справя по-добре?

— Е, като начало можеш да разчиташ на мен — усмихна се той.

— Наистина мога, нали?

— Да. А един ден, когато тези две деца пораснат и тръгнат по своя път, ние пак ще бъдем двамата, винаги един до друг.

— Толкова те обичам, Саймън! Благодаря на бога, че те намерих.

— Аз също. И теб, и тези две бебета.

— Новият живот — прошепна Алекс.

— Да. А той е безценен. Хайде да си лягаме. Изглеждаш изтощена.

Прегърнати, двамата излязоха от детската стая, оставяйки след себе си бъдещето, унесено в спокоен сън.