Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (38)

Тридесет и осма глава

Грета беше погребана в Марчмънт с кратка церемония три дни преди Коледа. На всички им се стори съвсем естествено тя да почива тук, до сина си. Тъй като Ческа беше в шок, решението взе Тафи. За него беше голяма утеха да знае, че тя ще остане завинаги в имението. Така се създаваше вечна връзка между тях, на каквато не бяха успели да се порадват приживе, тъй като един ден и той щеше да бъде погребан тук.

Ческа не присъства на погребението. Лекарите в Лондон смятаха, че е в нервен срив. Когато я откараха в болницата „Сейнт Томас“, тя крещеше, сякаш изживяваше наяве някакъв кошмар. Цели две денонощия Тафи стоя до леглото й, опитвайки се да я успокоява, когато се събуждаше и започваше да зове майка си.

Постепенно моментите на истерия се разредиха. Тя започна да спи през целия ден, събуждайки се само за кратко. Тафи мразеше да гледа неподвижното й тяло, но така поне беше спокойна. Остави я само за да отиде до Уелс за погребението, но още на следващия ден зае мястото си до леглото й.

В полицейските доклади произшествието беше записано като злополука. Патоанатомът потвърди, че Грета си бе счупила врата при падането, след като е била блъсната от колата. Нямаше други свидетели, освен шофьора. Той твърдеше, че жертвата е изскочила на платното, без да обръща внимание на движението, а поради гъстата мъгла ударът е бил неизбежен.

Изминаха три седмици, преди Ческа да се върне в съзнание. Една сутрин тя отвори очи и се огледа.

— Ческа? Аз съм Тафи. Чичо Тафи, миличка. — Той се усмихна, улови ръката й и силно я стисна.

Тя не даде знак, че го е познала, и втренчи поглед в една точка в тавана.

Цяла сутрин Тафи се опитваше да я накара да откликне, но тя само рееше поглед в пространството.

Сестрата дойде, за да я преоблече, и каза няколко думи за подобряването на състоянието й. Но Тафи съвсем не беше сигурен в това. Докато очите й бяха затворени, той се успокояваше, че спи. Но празният й поглед го преследваше, когато се прибираше вкъщи, за да се изкъпе, да се преоблече и да поспи няколко часа. Лекарят му бе обяснил, че Ческа е в шок след преживяната емоционална травма. Тя можеше да излезе от него, но можеше да остане постоянно в това състояние. Само времето щеше да реши.

Следващата седмица сестрата вдигна Ческа от леглото и я настани в едно кресло. След като смени дрехите й, предложи на Тафи да се опита да я нахрани. Момичето отваряше и затваряше уста като послушно дете, бавно предъвквайки храната. Но колкото и да се опитваше, той не успя да изтръгне никаква съзнателна реакция от нея.

Мина още една седмица. Тафи, изтощен от притеснение и безсъние, беше на ръба на физическите си сили. Една сутрин лекуващия лекар го повика в кабинета си.

— Седнете, мистър Марчмънт.

— Благодаря.

Докторът забеляза умората по лицето на едрия мъж и тъмните кръгове под очите му.

— Има нещо, което смятам, че трябва да знаете, мистър Марчмънт. Работата е в това, че при подобни случаи ние сме в състояние да действаме по-ефективно, например чрез медикаментозно лечение. Но в състоянието на Ческа сме затруднени. Племенницата ви е бременна.

— Мили боже! — Тафи прокара ръка през челото си.

— Разбирам, че това не ви е било известно и аз нарушавам лекарската етика, като ви го казвам, но след като Ческа не е в състояние да го направи сама, считам го за свой дълг. Разбирате ли, бихме могли да използваме някои опиати, но съществува риск да увредим плода.

— Значи, очаквате от мен да избера между Ческа и бебето й? — въздъхна Тафи.

— Съвсем не. Просто ви излагам фактите, мистър Марчмънт. От направените изследвания стигнахме до извода, че бебето се развива съвсем нормално, физически майката е в добро състояние, въпреки че никой не може да каже как ще се отрази на плода психическият и емоционалният й срив. Лекарствата в никакъв случай не са полезни за плода, затова се опитваме да намалим употребата им до минимум.

— Разбирам.

— Смятам, че ще е най-добре, ако я преместите в психиатрична клиника. Колегите там са по-компетентни в подобни случаи.

— Но след като тя не може да бъде лекувана медикаментозно, какво биха могли да направят?

— Поне ще се погрижат за нея по-добре, докато състоянието й се подобри.

— А ако я отведа у дома? — бавно запита Тафи. — Не бих искал да направя нещо, което би подложило на риск живота на Ческа и бебето й.

Лекарят поклати глава.

— В настоящия момент не бих ви препоръчал това.

— Не ми е приятна мисълта да я отведа в някое ужасно място. Другият проблем е, че тя е доста известна. Какво биха си помислили хората, ако разберат, че е настанена в психиатрия?

— Вероятно бихме могли да намерим някое подходящо място извън Лондон. Има много добре уредени и дискретни частни клиники. Стига, разбира се, да сте в състояние да си го позволите финансово.

— Не се съмнявайте в това.

— Добре тогава. Ще се обадя на няколко колеги и ще ви уведомя за резултата.

— Наистина ли смятате, че е необходимо, докторе?

— Да. Поне докато състоянието й малко се стабилизира. Освен това съществува и рискът, характерен за всяка бременна жена. Тъй като Ческа не би могла да отреагира на един евентуален проблем, тя трябва да бъде поставена под лекарски контрол.

— Кажете ми откровено, какви са шансовете й да се възстанови?

— Трудно е да се каже. Бебето би могло да й помогне. Би било полезно да поговорите с нея и да й кажете, че трябва да живее, ако не за себе си, поне заради детето.

— Сега ми се иска да ми бяхте съобщили по-рано — въздъхна Тафи.

— Съжалявам. Надявах се тя сама да го направи. — Лекарят стана. — Ще ви уведомя веднага, щом намеря някакво решение. Жалко, че не мога да ви помогна повече. Довиждане, мистър Марчмънт.

Тафи бавно прекоси коридора и влезе в стаята на Ческа. Все още му беше трудно да приеме онова, което му бе казал докторът. Трябваше да премисли всичко по-късно, когато състоянието й се стабилизираше. Ако това изобщо станеше.

Тя седеше в креслото както обикновено, загледана в далечината. Тафи коленичи до нея и хвана ръката й. Струваше си да опита.

— Ческа, трябваше да ми кажеш. Ти очакваш дете.

Нищо.

— Детето на Боби — инстинктивно произнесе той.

Ческа леко наклони глава. После се усмихна.

— Детето на Боби — повтори тя.

Тафи закри лицето си с ръце и заплака от облекчение.