Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (6)

Шеста глава

Грета идваше на себе си и отново изпадаше в безсъзнание в продължение на четиридесет и осем часа. Късно една нощ, когато температурата й се бе покачила застрашително, отново повикаха доктор Евънс. Но когато на третата сутрин слънцето отново изгря, той съобщи, че кризата е преминала и тя започва да се възстановява.

Измина цяла седмица, преди да се почувства достатъчно добре, за да седне в леглото и да приеме малко храна. Чувстваше се прекалено слаба, но в компанията на постоянно суетящата се край нея Мери и прекрасната гледка, която се откриваше през прозореца, скоро започна да се забавлява. Мървин наминаваше всеки следобед и оставаше при нея, за да й почете. Грета установи, че присъствието му й носеше някаква сигурност, а и обичаше да слуша дълбокия му глас, докато произнасяше думите, излезли изпод перото на Джейн Остин или Емили Бронте. Когато той свърши „Брулени хълмове“ и затвори книгата, забеляза сълзи в очите й.

— Скъпа, моля ви. Неприятно ми е да ви виждам толкова тъжна.

Грета се изчерви. Болката на Хийтклиф й бе припомнила собствените й чувства към Том.

— Съжалявам. Каква прекрасна история. Имам предвид да обичаш някого по този начин и никога да не можеш да… — Гласът й заглъхна.

Мървин се изправи и потупа ръката й успокоително.

— Да — кимна той, трогнат от начина, по който книгата я бе развълнувала. — Но това е само един роман. Утре ще започнем „Дейвид Копърфийлд“. Това е една от любимите ми книги. — Усмихна й се и излезе.

Грета се замисли колко прекрасно би било, ако не се налагаше да се върне към самотата на малката си студена къща. Тук се чувстваше в безопасност, защитена от угрозата на реалния свят.

Запита се защо ли Мървин не се бе оженил. Беше образован, интелигентен и макар че годините му бяха попреминали — все още доста красив мъж. Опита се да си представи как би се чувствала една жена като негова съпруга, като господарка на тази къща и целия Марчмънт. Защитена и осигурена до края на живота си. Но, разбира се, това беше само мечта. Тя беше жена, която носеше незаконно дете и скоро отново трябваше да се изправи с лице срещу действителността.

Един следобед, когато Мървин затвори „Дейвид Копърфийлд“, тя въздъхна тежко.

— Какво има? — попита той.

— О, нищо. Просто вие бяхте много любезен, но аз не мога да ви се натрапвам повече. Чувствам се добре и трябва да се върна вкъщи.

— Глупости! Вашата компания ми доставя удоволствие. Това място е доста самотно, откакто последните пациенти си заминаха. Можете да останете колкото пожелаете. Освен това все още се нуждаете от грижи. Онази къща е толкова влажна и студена. По мое мнение тя е съвсем неподходяща за вас, поне докато не се възстановите напълно.

— Много мило от ваша страна, но…

— Останете поне още една седмица, докато се изправите на крака. Настоявам. В края на краищата вината за това, че се разболяхте толкова сериозно, е моя. Най-малкото, което мога да направя, е да ви предложа гостоприемството си, докато се почувствате по-добре.

— Щом сте сигурен.

— Абсолютно. Много ми е приятно, че сте тук. — Мървин й се усмихна топло и се изправи. — Е, сега ще ви оставя да си починете. — Той тръгна към вратата, но спря и се обърна към нея: — Ако се чувствате достатъчно силна, може би ще ми доставите удоволствието да се присъедините към мен за вечеря?

— Аз… да, с удоволствие. Благодаря ви, Мървин.

— Значи, до осем часа. — Той кимна, погледна я някак засрамено и излезе.

По-късно Грета се наслади на една гореща баня.

После, изправена пред тоалетката, направи най-доброто, което можа с косата си. Без грим и с пламнали от топлата вода страни, изглеждаше съвсем млада.

Когато се появи във всекидневната, облечена в изпраните си и изгладени дрехи, Мървин затаи дъх. Беше запленен от женственото създание, което приближаваше към него. Изправи се.

— Добър вечер, Грета. Мога ли да отбележа, че тази вечер изглеждате великолепно.

— Благодаря ви. Както ви казах, чувствам се по-добре. И ми е малко неудобно да се излежавам в леглото по цял ден.

— Седнете. Да ви предложа ли едно питие?

— Не, благодаря. Струва ми се, че в този момент алкохолът ще ме удари направо в главата.

— В такъв случай ще пием само вино с вечерята.

Грета седна на големия диван и се огледа наоколо. Както всичко останало в къщата, всекидневната беше много елегантна. Тежките тъмни мебели подхождаха съвършено на помещението. В стаята беше хладно и тя протегна ръце към огъня.

— Студено ли ви е, скъпа? Наредих на Мери да запали камината по-рано, но рядко използвам тази стая. Намирам, че кабинетът ми е много по-практичен, когато съм сам.

— Не, чувствам се много добре.

— Цигара? — Мървин протегна към нея сребърната си табакера.

— Благодаря. — Тя взе една цигара и той й поднесе запалката си.

— И така, разкажете ми нещо за себе си.

— Няма много за разказване — отвърна тя и нервно дръпна от цигарата.

— Лора Джейн ми каза, че сте работили в театъра с Дейвид. Актриса ли сте?

— Ние… Ами да, нещо такова.

— А аз никога не намерих свободно време за театър. Кажете, в кои пиеси сте участвали?

— Ами… аз не съм точно актриса. Всъщност съм танцьорка.

— Музикални комедии, а? Много ми харесва онзи приятел Ноел Коуърд. Някои от песните му са доста забавни.

— Да.

— Веднъж го срещнах. Беше отседнал с няколко приятели в един хотел в Портмейрън по време на войната. Аз бях отишъл там на вечеря. Чували ли сте за Портмейрън?

— Не.

— Е, добре. Може би, когато се възстановите, ще ви заведа там. Изумително място. Много от знаменитостите се събираха там, за да избягат от бомбардировките.

— Да, и в Лондон беше ужасно. Всички се събирахме накуп на перона на една от станциите в метрото на площад „Пикадили“ — усмихна се Грета.

— Забележителният английски дух! Точно той ни помогна да излезем победители от войната. Както и да е, ще вечеряме ли вече?

Грета го последва в трапезарията — още една елегантна стая с дълга, полирана до блясък маса, на единия край на която бяха сервирани два прибора. Мървин отмести единия стол и тя седна.

— Къщата е много красива, но не се ли чувствате малко самотен в нея? Толкова е огромна.

— Да, особено след като бях свикнал да е пълна с пациенти и медицински сестри — кимна Мървин. — А през зимата е много неприветлива. Отоплението й струва цяло състояние. Аз не обичам студа. Преди войната живеех в Кения. Климатът там ми понася по-добре.

— Ще се върнете ли там? — запита Грета.

— Бих искал, но Марчмънт е моя отговорност. Оставих го на грижите на Ел Джи прекалено дълго и сега чувствам, че трябва да поема задълженията си. Малко супа? И, Мери, би ли наляла виното?

— Разбира се, сър.

— Моля ви, Грета, започвайте — усмихна се Мървин. Изчака, докато Мери напусне стаята, и продължи: — Не искам да изглеждам груб, но какво прави прелестно създание като вас далеч от Лондон сред дивия Северен Уелс?

— О, това е дълга история.

— Разполагаме с цялата вечер.

— Ами… просто се наситих на Лондон и имах нужда от промяна. Таф… искам да кажа Дейвид ми предложи къщата си и аз реших да дойда тук, за да имам време да размисля.

— Разбирам. — Мървин я наблюдаваше как яде супата си.

— Кажете ми, ако съм недискретен, но не е ли замесен и някой млад мъж.

Грета остави лъжицата.

— Да.

— Е, добре. От това той е загубил, а аз печеля. Този приятел трябва да е бил сляп.

Грета сведе пълните си със сълзи очи към чинията, въздъхна и каза бавно:

— Има и друга причина.

Мървин продължи да я наблюдава мълчаливо.

— Бременна съм.

— Разбирам. — Той се зае със супата си.

— Ще ви разбера, ако ми кажете да напусна незабавно. — Грета извади кърпичка от ръкава си и издуха носа си.

— Хайде, хайде, скъпа. Моля ви, не се разстройвайте. Бих казал, че това е още една причина някой да се грижи за вас.

— Нима не сте шокиран?

— Грета, аз може да живея уединено, но все съм научил нещо за живота. Такива неща се случват.

— Той беше американски офицер.

— Знае ли за бебето?

— Не. И никога няма да научи.

Мървин кимна.

— Не зная какво бих правила, ако не беше Дейвид.

— Вие двамата…

Грета поклати глава, преди той да успее да довърши изречението.

— Съвсем не. Просто сме добри приятели. Дейвид беше много мил към мен.

— А какви са плановете ви за бъдещето?

— Нямам представа. Дойдох тук, за да преживея шока, а докато бях болна, се опитвах да не мисля занапред.

— А семейството ви? — запита Мървин, докато Мери вдигаше чиниите от супата, за да сервира печеното пиле.

— Нямам си никого. Родителите ми загинаха по време на бомбардировките.

— Значи сте съвсем сама на света, така ли, скъпа? — усмихна се мило той и тя кимна.

С напредването на вечерта Грета започна да се отпуска. След вечеря се преместиха отново във всекидневната. Тя се настани на килима и започна да гали Морган, черния лабрадор, докато Мървин отпиваше от брендито си и й разказваше за живота си в Кения.

— Никога ли не ви се е искало да се ожените? — запита го.

— Ами навремето имаше една девойка, но беше много отдавна. Дори бяхме сгодени, но… — Той въздъхна. — Както и да е, оттогава не съм имал подобно желание. Пък и коя ли би се омъжила за свадлив възрастен мъж като мен?

„Аз“ — мисълта връхлетя в съзнанието на Грета неочаквано, но тя успя бързо да я изхвърли. Топлината на огъня я приспиваше и тя се прозя.

— Време е да си лягате, млада госпожице. Изглеждате уморена.

— И точно така се чувствам. Извинете ме.

— Не е необходимо да се извинявате. Благодаря ви за очарователната компания. Надявам се, че не съм ви досадил.

— Не, съвсем не. — Тя се изправи.

— В такъв случай ще ми окажете ли честта да вечеряте с мен и утре?

— Разбира се. Благодаря ви, Мървин. Лека нощ. — Тя се отправи към вратата.

— Грета…

— Да?

— Искам да запомните, че вече не сте сама.

— Благодаря ви. — Момичето се усмихна и затвори вратата след себе си.

Докато се изкачваше по стълбите, Грета прехвърляше в мислите си цялата вечер. Беше убедена, че щом съобщи на Мървин, че е бременна, той веднага ще промени отношението си към нея. Ала нищо такова не бе станало. След като се съблече и се отпусна в леглото, си помисли, че той почти бе флиртувал с нея. Но сигурно… не, не би могъл да проявява интерес към нея, нали?

През следващата седмица Грета вечеря с Мървин всяка вечер. Вместо да й чете, следобедите той я водеше на продължителни разходки из земите, принадлежащи към Марчмънт. Тя започна да осъзнава, че той я ухажва по своя старомоден начин. Но точно това й се струваше необяснимо. В края на краищата господарят на Марчмънт не би могъл да се ожени за жена, която носеше в утробата си дете от друг мъж.

След като прекара в къщата цял месец по настояване на Мървин, Грета вече беше сигурна, че той не желае тя да си отиде.

 

 

Няколко дни по-късно, докато седяха във всекидневната след вечеря и обсъждаха „Дейвид Копърфийлд“, лицето на Мървин внезапно стана сериозно.

— Грета, искам да ви попитам нещо.

— Какво има, Мървин?

— Ами… — Той прочисти гърлото си и сведе поглед към килима. — Не зная как да ви го кажа. Работата е там, скъпа, че за краткото време, което прекарахте тук, аз много се привързах към вас. Вие ми възвърнахте енергията, която мислех, че отдавна съм загубил. Ужасявам се от мисълта, че може да си отидете. Това много би ме разстроило. Въпросът, който искам да ви задам, е — бихте ли ми оказали честта да се омъжите за мен?

Закована на място от изумление, Грета се загледа в него с отворена уста.

— Естествено, напълно разбирам, че мисълта да станете съпруга на мъж, толкова по-възрастен от вас, не ви очарова. Но, струва ми се, вие имате нужда от всичко онова, което аз бих могъл да ви дам: баща на детето ви и сигурност за вас и за него.

— Аз… Искате да кажете, че ще приемете детето, което нося, като свое собствено?

— Разбира се. Не е необходимо всички да знаят, че то не е от мен, нали така?

— Ами Лора Джейн и Дейвид? Те знаят истината.

— Не се тревожете за тях. И така, какво ще кажете, скъпа Грета?

Тя остана мълчалива.

— Питате се защо ви правя това предложение, нали?

Грета кимна.

— Ще ви прозвучи ли банално, ако ви кажа, че вие ме карате отново да се чувствам млад? Че ме накарахте да осъзная колко съм бил самотен? Че изпитвам към вас чувства, на които не мислех, че съм способен. Смятам, че всеки от нас би могъл да даде на другия онова, което е липсвало в живота му досега.

— Да, но…

— Не очаквам да вземете решение още сега. Давам ви време да обмислите всичко. Можете да се върнете в къщата на Дейвид, ако искате.

— Да… Не… Аз… — Грета разтърка челото си. — Ще ме извините ли, Мървин? Много съм уморена.

— Разбира се.

Легнала в леглото, Грета прехвърляше в съзнанието си предложението на Мървин отново и отново. Ако приемеше, детето й щеше да си има баща и завинаги щеше да им бъде спестен позорът, който преследваше незаконородените деца и техните майки. Щеше да бъде господарка на прекрасната къща и никога повече нямаше да се тревожи за прехраната си.

Единственото нещо, което никога нямаше да има, беше мъж, когото да обича. Въпреки че Мървин беше много мил и привлекателен по свой собствен начин, мисълта да лежи с него в едно легло не я очароваше.

Но ако откажеше, трябваше да се върне в малката къща и да отгледа детето си сама. А кой би могъл да каже какво щеше да стане по-нататък? Съществуваше ли вероятност в бъдеще отново да срещне любовта?

В съзнанието й изплува образът на Том и тя бързо разтърси глава. Той вече нямаше да се върне и тя трябваше да осигури бъдещето си и това на детето. Имаше ли друг избор?

Запита се какво щяха да кажат Лора Джейн и Тафи. Надяваше се, че и двамата ще я разберат. Впрочем нейното положение не позволяваше да взима под внимание мнението на другите.

— Няма кой друг да се погрижи за нас, нали? — тихо прошепна тя и притисна ръце към корема си.

Същата вечер Грета слезе долу и съобщи на Мървин, че приема предложението му за женитба.