Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (3)

Трета глава

Двамата отново седяха в същото кафене срещу „Уиндмил Тиътър“. Тя се бе освободила от репетицията, за да се срещне с него, като бе казала, че не се чувства добре и има нужда от чист въздух, което не беше далеч от истината.

— Е, взе ли някакво решение, Грета? Изглеждаш много бледа. Добре ли си? — погледна я той загрижено.

— Да. — Тя отпи голяма глътка от редкия си чай и прибави още две бучки захар. — Просто съм уморена, това е всичко.

— Не съм изненадан. Ето, вземи половината от моя сандвич.

— Не, благодаря. — Миризмата на сирене предизвикваше гадене в стомаха й. Тя отмести чинията настрани. — Ще хапна нещо по-късно.

— Само да не забравиш. И така?

— Не мога да направя аборт, така че нямам друг избор — въздъхна Грета. — Ще родя бебето и ще си понеса последствията.

Тафи улови ръката й.

— Радвам се. Смятам, че си направила правилния избор.

Тя кимна, но не отговори.

— Е, щом вече си решила, ще ти кажа как бих могъл да ти помогна. След като вчера отказа на предложението ми да се омъжиш за мен, трябва да опитам нещо по-добро — засмя се той.

— Аз… О, Тафи, аз не съм ти отказала. Но ти се шегуваше, нали?

Той не сваляше поглед от притесненото й лице.

— Разбира се. И така, ти имаш нужда от спокойствие и усамотение, докато дойде бебето.

— Да, но…

— Шшшт, чуй какво имам да ти казвам. Живея в къща на полуостров Лейн в Северен Уелс.

— О! — възкликна Грета. Тя беше виждала Уелс на картата, но тогава й се бе сторил твърде далеч.

— Била ли си някога там?

— Не.

— Е, тогава трябва да ти кажа, че е много красиво място. Къщата се намира в голямо имение, наречено Марчмънт, близо до едно крайморско градче на име Портмадог.

— Много смешно име — усмихна се тя.

— Предполагам, че ще привикнеш с уелските имена, когато отидеш там. Сега, когато живея в Лондон, къщата не ми е необходима. Майка ми също живее в имението. Снощи й се обадих и тя каза, че е готова да се грижи за теб. Къщата е малка, но много удобна. И което е по-важно — ще бъдеш далеч от любопитните погледи. Искам да кажа, че би могла да напуснеш „Уиндмил“, да родиш бебето в Уелс и да се върнеш тук, без никой да научи за това. Е? Какво мислиш?

Грета не знаеше какво да мисли за любезността на Тафи.

— Ами звучи прекрасно, но…

— Грета, моля те, аз просто ти предлагам една възможност. Имай предвид, че всичко там е много по-различно, отколкото в Лондон. Няма ярки светлини, нищо, което да те развлича вечер, и може скоро да се почувстваш самотна.

— А това имение… ъъъ… Ти си израснал там, нали?

— Да, въпреки че на единадесет години постъпих в училище, а след това в университета. После започна войната и нямах възможност да го посещавам толкова често, колкото ми се искаше. Но сигурно никога не си виждала нещо по-красиво от залеза над Марчмънт. Притежаваме повече от петстотин акра предимно обработваема земя. Има още гора и поток, където ловим риба. Наистина е прекрасно.

— Казваш, че майка ти няма нищо против да се настаня в къщата?

— Не. Честно казано, мисля, че ще се зарадва на компанията ти. Голямата къща в имението бе използвана като болница по време на войната и откакто всички пациенти си отидоха, тя се чувства самотна.

— О! Не бих искала да се натрапвам, Тафи.

— Казах ти, че къщата е празна и можеш да се настаниш в нея, ако искаш.

Мисълта, че като самотна майка би могла да има свой дом, я накара да се усмихне.

— Ако се съглася, кога бих могла да замина?

— Когато пожелаеш — засмя се той.

 

 

Два дни по-късно Грета отиде да съобщи на мистър Ван Дам, че напуска „Уиндмил Тиътър“, като изтъкна за това лични причини. После уведоми хазяйката, че ще освободи стаята в края на септември, и прекара последната си седмица в театъра, опитвайки се да не се притеснява за бъдещето. Всички момичета й се подписаха за спомен, а Дорис й намигна и й подаде един пакет, в който бяха увити чифт бебешки терлички.

Не й отне много време да събере всичките си вещи в два куфара. Плати си наема и се сбогува със стаята, която беше неин дом през последните осемнадесет месеца.

До гара Падингтън я изпрати Тафи.

— Така бих искала да дойдеш с мен — каза му тя, надвесвайки се през прозореца на вагона.

— Всичко ще бъде наред, миличка. Довери се на стария Тафи. Нали не мислиш, че бих сторил нещо, което ще ти навреди?

— Казваш, че майка ти ще дойде да ме посрещне на гарата в Портмадог? — притеснено се осведоми тя.

— Точно така. Аз ще дойда да те видя при първа възможност, обещавам ти. А тук има нещо за теб. — Той й подаде един плик.

Край тях се разнесе острият писък на свирка.

— Довиждане, миличка. Приятно пътуване и се грижи добре за себе си и за бебето. — Тафи преглътна напиращите в очите му сълзи. Грета приличаше на малко дете, озовало се на непознато място.

Тя продължи да му маха, докато го изгуби от погледа си. След това си проправи път до купето и се настани между малка група демобилизирани млади войници. Те пушеха и разговаряха развълнувано за приятелите и роднините си, които не бяха виждали месеци наред. Имаше някаква ирония в това, че те се връщаха при онези, които обичаха, докато тя бе поела път към неизвестността. Отвори плика, получен от Тафи, и намери вътре пари, придружени с бележка, в която пишеше, че й ги дава „за черни дни“.

Докато познатите лондонски сгради се изнизваха пред погледа й, отново я обзе страх. Опитваше се да се успокои с мисълта, че ако майката на Тафи се окажеше някоя стара мърморана, а къщата не по-голяма от кокошарник, винаги би могла да се върне в Лондон. С напредването на влака на север войниците един по един слизаха, за да бъдат приветствани от развълнуваните си близки, докато накрая тя остана сама в купето.

Минаваше единадесет вечерта, когато влакът спря на гара Портмадог. Грета свали двата си куфара, сложи шапката си и слезе на тъмния перон. Духаше леден вятър, затова се загърна плътно с палтото, учудвайки се на голямата температурна разлика между Лондон и Северен Уелс, Неуверено тръгна към изхода, като непрекъснато се оглеждаше за някого, който да я очаква. Отпусна се на една пейка и започна да наблюдава как спътниците й изчезват в тъмнината заедно с посрещачите си.

Десет минути по-късно остана съвсем сама. Изчака още малко, изправи се и отново мина през входа на гарата. Зад малкото прозорче на гишето работеше някакъв чиновник.

— Извинете — подвикна тя и почука на стъклото.

— Да, мис?

— Бихте ли ми казали кога е следващият влак за Лондон?

Мъжът поклати глава:

— Тази вечер няма повече влакове, мис. Първият е едва утре сутринта.

— О! — Грета прехапа устни и очите й се напълниха със сълзи.

— Съжалявам. Имате ли къде да отседнете тази нощ?

— Трябваше да ме посрещнат тук и да ме отведат до едно имение, наречено Марчмънт.

— Та това е на няколко километра оттук — намръщи се чиновникът. — Не можете да стигнете дотам пеш.

— Господи!

— Не изпадайте в паника. Аз ще бъда тук още около половин час — любезно каза мъжът.

Грета кимна и се върна обратно на пейката.

— Господи! — повтори тя и започна да духа в премръзналите си ръце.

До слуха й стигна далечен шум от кола. Внезапно бе заслепена от светлините на фарове и ушите й писнаха от оглушително изсвирване на автомобилен клаксон.

— По дяволите! — разнесе се женски глас веднага щом моторът заглъхна. — Ало! Вие ли сте Грета Симпсън?

Момичето закри очи с ръка, за да види по-добре силуета зад волана.

— Да.

— Тогава скачайте бързо вътре. Съжалявам, че закъснях. Спуках гума и трябваше да я сменя.

— Разбирам. — Грета се изправи, взе куфарите си и тръгна към колата.

— Сложете багажа си отзад и сядайте. Ето, наметнете се с това, за да не ви е студено.

Грета пое подаденото й одеяло. След няколко опита двигателят най-после запали и колата се понесе с бясна скорост по тесния път.

— Мислех, че няма да дойдете — подметна момичето, ужасено от бързината, с която се движеха.

— Няма смисъл да говориш, скъпа, нищо не чувам — отвърна жената, опитвайки се да надвика шума.

Следващия половин час Грета прекара със затворени очи и стиснати в юмруци пръсти. Най-сетне колата намали скорост и рязко спря.

— Ще бъдеш ли така добра да отвориш вратите?

Грета кимна и слезе разтреперана. Водена от светлината на фаровете, отвори двете крила на огромната порта от ковано желязо, на която бе закачен надпис „Марчмънт“. Колата мина през входа и тя отново затвори вратите.

— Ето, скъпа, вече сме съвсем близо — обади се жената.

Грета се настани отново на седалката и колата потегли бавно по лъкатушеща между огромни дървета алея.

— Пристигнахме. Ето я къщата. — Жената изключи мотора, излезе навън и грабна двата куфара. — Дом, сладък дом.

Момичето не сваляше поглед от високата фигура, която си проправяше път между малка група дървета. Въздъхна с облекчение, когато забеляза очертанията на неголяма постройка с осветени от газени лампи прозорци. Жената отключи вратата и влезе, следвана от Грета.

— Е, това е. Как ти се струва?

Грета за пръв път имаше възможност да разгледа спътницата си по-добре и бе поразена от приликата между нея и сина й. Тя беше много висока, с блестящи сини очи и прошарена, късо подстригана коса. Огледа приятната подредена стая и хвърли пълен с копнеж поглед към тлеещите въглени в камината.

— Много е хубаво.

— Добре. Боя се, че условията са малко примитивни. Все още няма електричество. Бяхме започнали да монтираме инсталацията, когато започна войната. Тоалетната е отвън, а в кухнята е поставена малка вана, но е много трудно да се напълни, така че най-добре да ползваш умивалника. — Жената отиде до камината, разбута въглените и хвърли в огъня няколко цепеници, сложени в един кош отстрани. — Така. Запалих я, преди да тръгна да те посрещна. Донесох ти малко хляб и сирене за вечеря. Сигурно си гладна. Сложи чайника над огъня и водата ще заври веднага. А сега трябва да вървя. Изгубихме една овца и смятаме, че се е запиляла някъде из дерето. Дейвид ми каза, че си приятно, самостоятелно момиче, но ще се запозная с теб утре, след като се настаниш.

— Дейвид? — попита Грета объркана.

— Да, Дейвид, синът ми. Същият джентълмен, който ти преотстъпи къщата. Красивите лица винаги са го трогвали.

— О, имате предвид Тафи.

— Тафи? Тафи! Това ли е името, което използва в Лондон? Боже мили! Баща му ще се обърне в гроба. Впрочем аз съм Лора Джейн Марчмънт — протегна ръка жената, — но всички ме наричат Ел Джи. Вие също трябва да се обръщате към мен така. Лека нощ. — И вратата хлопна след нея.

Грета поклати глава объркано, въздъхна и се отпусна в един фотьойл пред камината. Въпреки чая и изпушената цигара усещаше глад, но първо имаше нужда да си почине след дългия уморителен ден.

Загледана в огъня, тя мислеше за жената, която току-що бе напуснала стаята. Както и да си бе представяла майката на Тафи, не бе очаквала да види човек като Лора Джейн Марчмънт. По-скоро си я представяше като закръглена, беззъба селянка със загоряло лице.

Грета се изправи и за пръв път огледа обстановката в новия си дом. Всекидневната беше малка и с нисък таван. Огромната камина заемаше цяла една стена. Мебелировката беше оскъдна. Освен фотьойла, имаше още маса и няколко лавици, отрупани с книги. Отвори свързващата врата, слезе по две каменни стъпала и се озова в тясната кухня. Вътре имаше мивка, голяма маса от борово дърво и широк килер, в който откри хляб, сирене, масло, чиния супа и няколко ябълки. Задната врата водеше към двора, където се намираше тоалетната.

Скърцаща дървена стълба водеше към спалнята на втория етаж. Стаята беше почти изцяло заета от огромно желязно легло. Малка газова лампа хвърляше бледи, топли отблясъци. Грета погледна с копнеж към постелята, но знаеше, че и за нея, и за бебето беше най-добре първо да се нахрани.

Вечеря с хляб и супа пред камината. Изми се, доколкото можа, на мивката и си помисли, че за в бъдеще ще трябва да топли вода в чайника. После се заизкачва по стълбите.

Облече нощницата си, наметна върху нея един халат и с удоволствие се отпусна върху удобното легло. Затвори очи и зачака да я обори сънят. След шумния Лондон, царящата наоколо тишина й се струваше оглушителна. Накрая изтощението я надви и тя потъна в дълбок сън без никакви сънища.