Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (13)

Тринадесета глава

Грета пристигна в Лондон с Ческа в една студена и мъглива октомврийска вечер и си помисли, че бяха изминали точно четири години, откакто бе заминала. Носеше само един куфар, в който бе сложила дрехи за себе си и за дъщеря си, и разполагаше само със сто лири в брой. Беше ги взела от сейфа на Мървин в библиотеката няколко часа преди да си тръгне.

След като седмици наред бе планирала бягството им, тя бе останала много учудена от лекотата, с която го бе осъществила. Беше се доверила на Мери, защото се чувстваше виновна, задето я оставяше сама с Мървин, но знаеше, че няма друг избор.

— Трябва да заминете, мисис. Ако не заради себе си, направете го заради детето. Аз ще се оправя с господаря. Ако пак започне да хвърля разни неща по мен, ще му го върна! — Мери се усмихна смело. — А и доктор Евънс е наблизо, нали?

Както обикновено, Мървин бе останал в стаята си и бе поел пътя към поредния си алкохолен делириум. Грета бе почукала на вратата му и го бе уведомила, че ще заведе Ческа до селото, за да купят някои неща, и може би ще отсъстват целия ден. Той я бе изгледал с празен поглед и тя се съмняваше, че изобщо бе чул думите й. Мартин, един от работниците във фермата, ги бе закарал до Портмадог. Тя му бе обяснила, че куфарът е пълен със стари дрехи, които иска да остави в благотворителния магазин, и го бе освободила. После бързо се бе отправила към гарата, бе купила два билета и се бе качила на влака.

Докато се отдалечаваше от Северен Уелс и от онова, което бе останало от брака й, Грета не бе проронила нито сълза. Въпреки че нямаше никаква представа къде ще преспят с дъщеря й тази нощ, това й се струваше по-добра алтернатива, отколкото да живее в постоянен страх от обезумелия си съпруг. Нямаше да се върне обратно. Ческа бе легнала в скута й, стиснала под мишница парцалената си кукла. Грета я притисна към себе си, сякаш да я защити.

Завърна се в Лондон с малко повече багаж, отколкото носеше, когато го бе напуснала. Но през последните четири години бе научила един урок. Винаги се бе осланяла на мъжете с надеждата, че те ще й помогнат и ще я закрилят. Том, Тафи, Мървин… Сега знаеше, че не би могла да разчита на никого, освен на себе си. Тази мисъл я накара да се почувства силна и странно спокойна.

Когато влакът най-после спря на гара Падингтън, тя стъпи на перона, опитвайки се да носи и спящата Ческа, и куфара си. Отиде до едно такси и помоли да я откара до хотела на Бейсил Стрийт в Найтбридж. Веднъж бе ходила там с Том и знаеше, че е чисто и почтено място, при това доста евтино.

Привикнала към тишината на Марчмънт, Грета се почувства оглушена от оживлението по лондонските улици. Викторианската атмосфера в хотела малко я поуспокои. Отведоха я в спретната стая с две легла и тя поръча два сандвича и чай.

— Пристигнахме, миличка. — Грета настани Ческа зад малката маса. — Ето, сирене и домати. Любимите ти.

Ческа поклати глава и започна да плаче.

— Не искам! Не искам!

Грета се отказа да насилва малката да се храни. Извади от куфара нощницата й и я сложи да си легне.

— Хайде, миличка. Не е ли чудесно да спиш в хотел и да делиш една стая с мама?

Момиченцето поклати глава:

— Ческа иска да си иде вкъщи.

— Е, защо не дойдеш в леглото при мама, а аз ще ти прочета приказка?

Това поразведри детето и Грета чете приказки на Братя Грим, докато то най-после затвори очи. Майката остана седнала в леглото и дълго гледа дъщеря си. Може би защото беше нейно дете, Грета си мислеше, че никога не е виждала по-красиво малко момиченце. Върху сърцевидното личице с леко поруменели бузки се открояваха яркочервени устни. По раменцата му се спускаха естествено къдрави златисти коси. Дълги, гъсти мигли хвърляха сенки върху нежната кожа. Както бе заспала, тя напомняше ангел.

Грета почувства как у нея се надига мощна вълна от обич. Ческа никога не бе проявявала капризи и бе приемала без въпроси начина, по който Мървин винаги я бе пренебрегвал, показвайки явно предпочитанията си към Глин. Може би точно поради това Грета винаги се бе чувствала по-близка с Ческа. Тя мразеше онази част от себе си, която беше благодарна, че й бе отнет Глин, а не обичната й дъщеря.

Прекоси стаята и застана до прозореца. Разтвори завесата и се загледа в движението по Бейсил Стрийт. Завръщането й в Лондон й бе показало колко много се бе променила. Бе заминала като глупаво, егоистично момиче, а се бе върнала жена. При това жена, поела своите отговорности. Сега мислеше не за себе си, а за детето си. Кашата, която бе забъркала от живота си, не бе по вина на Ческа. И тя не трябваше да страда от това.

Грета се разсъблече и приседна на леглото, без да откъсва очи от дъщеря си. После се наведе и я целуна леко по бузката.

— Лека нощ, миличка. Приятни сънища! — Помилва я по челото, легна в своето легло и угаси осветлението.

Скоро се унесе в сън, но сънищата й бяха много живи и ужасяващи. Мървин открива къде са отишли и тръгва след тях… нахвърля се върху нея… Ческа идва към нея… но не, това е Глин…

— Мамо, мамо! Помогни ми! Страх ме е! Помогни ми!

— Не! Мървин, недей!

Грета се събуди стреснато и с усилие си пое дъх. Запали лампата, за да се увери, че с Ческа всичко е наред.

Тя имаше бъдеще и нейното бъдеще беше това красиво малко момиченце. Знаеше, че ще направи всичко, за да се чувства то осигурено и в безопасност.

Следващите няколко дни в Лондон се оказаха доста тежки за Грета. Първата й грижа беше да намери някое малко, но подходящо място, където двете да се настанят. Но детето скоро се умори от обикалянето от апартамент в апартамент и стана раздразнително. На Грета не й харесваха подозрителните погледи, които й отправяха хазяите, когато споменеше, че е вдовица. Позорът да бъде самотна майка беше нещо, с което тепърва й предстоеше да се сблъска.

След тридневно търсене тя най-после намери малък апартамент на най-горния етаж на една къща, много близо до мястото, където беше живяла, преди да замине за Уелс. Мисълта, че се намира в познат район, й донесе някакво успокоение. Другото предимство беше самата хазяйка, която прояви голямо съчувствие, когато Грета й каза, че бащата на Ческа е загинал точно след войната.

— И аз изгубих съпруга и сина си, мисис Симпсън. Голяма трагедия — въздъхна тя. — Толкова малчугани ще трябва да растат без бащите си. За щастие съпругът ми ми остави тази къща, с помощта на която преживявам. Тук е много спокойно. В партера живеят две стари дами. Вашето момиченце е кротко, нали?

— О, да, много е кротка. Нали така, Ческа?

Ческа кимна и удостои жената с широка усмивка.

— Е, хубаво. Кога смятате да се нанесете? — запита хазяйката.

— Колкото може по-скоро.

Грета предплати наема за един месец и два дни по-късно се пренесе, като раздели двете легла в различни стаи, за да може Ческа да спи самостоятелно и нищо да не я безпокои през нощта.

Първата нощ в апартамента, след като сложи детето да си легне, Грета отиде в малката всекидневна и се отпусна на един фотьойл. Откакто бе пристигнала в Лондон, за първи път имаше възможност да си отдъхне. След огромния Марчмънт новият й дом й приличаше на кучешка колиба, но той беше най-доброто, което можеше да си позволи. Парите, които бе донесла със себе си, се бяха стопили и тя знаеше, че трябва да си потърси работа.

Взе вечерния вестник и отвори на страницата, където бяха обявите за работни места. Разгледа ги и огради няколко с молив. Потисната от липсата на подходяща работа, тя отиде в кухнята, направи си чай и запали цигара. Проблемът беше, че нямаше никаква професионална подготовка. Едва ли имаше работодател, който би приел насериозно работата й в „Уиндмил“. Твърдо бе решила да не се връща в театъра, защото това би означавало да оставя Ческа по цял ден и цяла нощ сама. Искаше й се да намери някое чиновническо място в Сити или Уест Енд. Веднага щом си стъпеше на краката, щеше да даде обява, че търси жена, която да се грижи за детето, докато тя е на работа.

Следващия ден Грета заведе Ческа на сладкарница, след това се отбиха до пощата, откъдето уреди срещите си. Тя лъжеше безогледно: да, разбира се, че може да пише на машина, да, има опит в секретарската работа. След като успя да си уреди две интервюта, възникна проблемът къде да остави момиченцето. Тръгна бавно към квартирата си. Пред прага на къщата една възрастна жена събираше листата, изпопадали на улицата.

— Здравей, скъпа. Ти нова ли си?

— Да. Току-що се нанесохме в апартамента на най-горния етаж. Аз съм Грета Симпсън, а това е дъщеря ми Ческа.

Старицата погледна детето.

— Шоколад ли си яла, миличка?

Ческа кимна срамежливо.

— Ето. — Жената извади от ръкава си носна кърпа и избърса личицето й. — Така е по-добре. Впрочем аз съм Мейбъл Бриърли. Съпругът ти на работа ли е?

— Аз съм вдовица.

— Аз също, скъпа. Във войната ли го убиха?

— Да. По-точно веднага след края й. Беше ранен край Нормандия и така и не успя да се възстанови.

— О, съжалявам! Аз изгубих своя през Първата световна. Тежки времена преживяхме, нали, скъпа?

— Да — съгласи се Грета.

— Наминавай всеки път, когато почувстваш нужда от компания или ти се допие чай. Хубаво ми е да виждам млади лица и малки деца. — Мейбъл щипна Ческа по брадичката.

Грета видя как дъщеря й се усмихна на възрастната дама.

— Исках да ви попитам, мисис Бриърли, дали не познавате някого, който би могъл да погледа Ческа няколко часа утре сутринта? Уредих си срещи с работодатели и не бих могла да я взема със себе си.

— Ами нека да помисля. — Мейбъл поклати глава. — Не, мисля че не познавам никого. Освен ако… — Тя погледна малкото момиченце. — Би могла да постои при мен, но само ако не се бавиш много.

— О, наистина ли? Ще ви бъда толкова благодарна. Ще се върна към обяд. И, разбира се, ще ви платя.

— Добре, скъпа. Ние, вдовиците, трябва да си помагаме, нали? В колко часа?

— Може ли да ви я доведа към девет?

— Добре. Значи ще се видим утре.

— Благодаря ви.

Обзета от облекчение, Грета се заизкачва по стълбите, повела Ческа за ръка.

 

 

На следващата сутрин, облечена в най-хубавия костюм, който бе взела със себе си, Грета отведе Ческа при Мейбъл. Момиченцето се разплака, когато майка му му обясни, че трябва да излезе, но ще се върне до обяд.

— Не се притеснявай, двете с Ческа ще се разбираме много добре — усмихна се Мейбъл.

Грета излезе, преди някой да е станал свидетел на сълзите, напълнили очите й, хвана автобуса на Олд Стрийт и тръгна за първото си интервю.

Работата беше за чиновничка в банка, която включваше попълване на документи и малко писане на машина. Грета беше нервна, а лъжите й бяха съвсем безполезни. По суровото лице на управителя разбра, че той никога няма да й се обади.

Следващото интервю беше за длъжността асистент-продавач на парфюмерийния щанд в универсалния магазин „Суон енд Едгар“ на площад „Пикадили“. Управителката беше жена в средата на четиридесетте, с остри черти и мъжка фигура. Тя запита дали кандидатката има някакви ангажименти и Грета отново излъга, този път с по-голяма лекота, но на излизане от магазина си каза, че би било истинско чудо, ако й предложат работата. С понижено настроение тя отиде до будката на ъгъла и си купи вестник.

В продължение на седмица Грета всяка сутрин оставяше Ческа при Мейбъл и ходеше по интервюта. За всяко място имаше още много кандидати. Тя започна да осъзнава, че най-големият проблем на следвоенния период е безработицата, която й се бе струвала далечна и нямаща нищо общо с нея, докато бе живяла в Марчмънт. Сега обаче тя й пречеше да осигури прехраната си. Но мисълта, че може да й се наложи да се върне в Уелс при Мървин, я правеше още по-упорита.

Една сутрин, след като бе оставила Ческа при Мейбъл, тя хвана автобуса за Мейфеър. Не хранеше големи надежди за обявеното място за секретарка в адвокатска кантора. Предния ден един от работодателите я бе подложил на тест по правопис и тя се бе провалила позорно. Цялата изминала нощ бе прекарала с речници в ръка.

Натисна звънеца, поставен отстрани на масивна черна врата.

— Мога ли да ви помогна? — Жената, която й отвори, беше млада и й се усмихваше приятелски.

— Да. Имам насрочена среща с мистър Пикъринг в единадесет и половина.

— Добре. Последвайте ме.

Грета влезе след младата жена в приемната. Облицованата с дъбова ламперия стая беше обзаведена с дебел килим и кожени кресла. Придружителката й посочи едно от тях:

— Седнете. Ще отида да съобщя на мистър Пикъринг, че сте тук.

— Благодаря ви. — Грета се загледа след младата служителка, която изчезна в съседната стая, и се запита дали изобщо си струва да остане. Без съмнение в една просперираща адвокатска кантора имаха нужда от човек с дългогодишен опит.

Вратата зад гърба й се отвори и тя вдигна глава.

— Грета Симпсън, предполагам?

Тя се изправи и протегна ръка на един висок, привлекателен мъж в средата на тридесетте, облечен в безупречно ушит костюм. Имаше сини очи и гъста черна коса, леко посребрена на слепоочията.

— Да, приятно ми е.

Мистър Пикъринг леко разтърси ръката й.

— Бихте ли ме последвали?

— Разбира се.

— Насам. — Той я отведе в малък разхвърлян офис. Бюрото беше отрупано с книжа и дебели правни книги, каквито изпълваха и лавиците по стените.

— Седнете, мисис Симпсън. Извинете ме за тази бъркотия, но се опасявам, че това е единствената обстановка, в която мога да работя. — Усмихна се приятно, докато се настаняваше на стола си, без да откъсва очи от посетителката. — И така, разкажете ми нещо за себе си.

Грета отново започна с историята как била работила в Женската кралска доброволческа служба по време на войната и как съпругът й починал веднага след края й. Не спомена нищо за Ческа.

— Много добре. А имате ли опит в секретарската работа?

— Не, но имам желание да се науча.

— Добре. — Мистър Пикъринг почука с молив по бюрото си. — Всъщност работата, която предлагаме, не е чисто техническа. Ние работим с неколцина много богати и влиятелни хора и бихме искали да сме сигурни, че с тях се отнасят добре от момента, в който влязат в сградата. От вас очакваме да ги посрещате, да им предлагате чай и преди всичко, да бъдете много дискретна. Повечето ни клиенти се обръщат към нас, защото имат някакъв проблем. Обслужването на телефона в приемната ще бъде ваше задължение, както и записването на моите ангажименти и тези на партньора ми, мистър Селис. Понякога се налага да се напечата нещо на машина, но за тази цел си имаме Мойра, която се справя с това много добре. Вие ще постъпите на мястото на мисис Форбс, която видяхте в приемната. Много съжаляваме, че трябва да се разделим с нея, но тя очаква бебе през май. Вие нямате такива намерения, нали мисис Симпсън?

Грета успя да изпише върху лицето си изненада.

— При положението ми на вдовица не смятам, че бих могла да мисля за това.

— Добре. Както разбирате, най-важното е общуването. Нашите клиенти обичат да установяват връзка. Сигурен съм, че с красивото си лице ще успеете да ги очаровате.

Страните на Грета пламнаха.

— И така, кога ще започнете? В понеделник?

— Аз…

— Или може би предпочитате да ви дадем време да обмислите всичко?

— О, не, не — усмихна се тя. — Ще се радвам да получа работата.

— Чудесно. Смятам, че сте много подходяща. — Мистър Пикъринг се изправи. — Извинете ме, но имам ангажимент за обяд. Ако искате да научите нещо повече, можете да поговорите със Сали… ъъъ… имам предвид мисис Форбс. Заплатата е двеста и четиридесет лири на година. Това устройва ли ви?

— О, да, абсолютно. — Грета се изправи и протегна ръка през бюрото. — Благодаря ви, мистър Пикъринг. Ще направя най-доброто, на което съм способна, обещавам ви.

— Не се и съмнявам. Довиждане, мисис Симпсън.

Грета напусна кабинета, прекоси коридора и се върна в приемната. Внезапно я обзе някаква еуфория. След три седмици, прекарани в Лондон, бе успяла да си намери къде да живее и как да изкарва прехраната за себе си и дъщеря си.

— Как мина? — попита Сали.

— Той ми предложи работата. Започвам в понеделник.

— Слава богу! Знаете ли, той разговаря с много момичета, а аз започнах да се притеснявам, че ще ми се наложи да родя тук, на бюрото, ако не се спре на някое скоро. Все не му се струваха достатъчно хубави, ако разбирате какво искам да кажа.

— Мисля, че да. Вие бяхте ли доволна?

— Много. С мистър Пикъринг се работи много лесно, а що се отнася до стареца… извинете, до мистър Селис, той е много сладък. Но ви предупреждавам да се пазите от Вероника. Тя е дъщеря на мистър Селис. Омъжена е за мистър Пикъринг и е отвратителна стара вещица! Понякога наминава насам на път към ресторанта в „Риц“ или някое друго такова плашещо място. Върти мъжа си на малкия си пръст. Ако не ви хареса, ще бъдете изхвърлена начаса. Моята предшественичка е напуснала заради нея.

— Разбирам — леко сбърчи вежди Грета.

— Но не се притеснявайте. Нейно височество не ни удостоява често с присъствието си, слава богу. Бихте ли желали да научите още нещо?

Грета зададе още няколко въпроса, на които Сали веднага отговори. Побъбриха още малко, докато Грета погледна часовника си.

— О, боже! Нямах представа, че е станало толкова късно! Трябва да вървя.

— Е, радвам се, че се запознахме. Ще остана тук още няколко дни, за да ви въведа в работата, но съм уверена, че ще се справите чудесно.

— Благодаря ви. Кога трябва да се роди бебето? — Грета млъкна, преди да бъде въвлечена в съчувствен разговор за последните отегчителни месеци на бременността. — Ще се видим в понеделник. Довиждане.

Излезе на улицата и веднага хвана едно такси, бързайки да се прибере колкото може по-скоро у дома. Реши да попита Мейбъл дали не е съгласна да се грижи постоянно за Ческа. В случай че й откажеше, щеше да се наложи да даде обява във вестника.

Когато пристигна, тя се усмихна на дъщеря си, която изтича от апартамента на Мейбъл да я поздрави с изпоцапано от шоколад личице.

— Здравей, миличка — вдигна я на ръце Грета. — Добре ли си?

Ческа кимна и обви ръце около врата на майка си.

— Беше ли послушна? — обърна се Грета към Мейбъл, която се появи на вратата.

— Същинско ангелче. Имаш си чудесно момиченце, скъпа.

— Наричай ме Грета. Разполагаш ли с пет минути свободно време, Мейбъл? Трябва да те попитам нещо.

— Да. Влез, мила.

Грета поведе Ческа към апартамента на Мейбъл. Там беше чисто, но малко претрупано с мебели. Миришеше на влага и дезинфекционни препарати.

— Заповядай — подаде й домакинята чаша силен чай. — Какво има, скъпа?

— Ами тази сутрин успях да си намеря работа в една адвокатска кантора в Мейфеър. — Грета знаеше, че това ще впечатли новата й приятелка.

— Ооо, я виж ти, умницата! Самата аз никога не се научих да чета и да пиша. Нали разбираш, в онези дни на жените това не им беше необходимо.

— Е, моят проблем е Ческа. Наистина трябва да работя, за да изкарвам прехраната ни, а не бих могла да я водя със себе си.

— Не, разбира се.

— Затова се питах дали не би се съгласила да я гледаш през целия ден? Разбира се, аз ще ти плащам.

— Ами нека помисля. За колко часа става въпрос? — попита Мейбъл и отпи от чая си.

— Ще трябва да излизам в осем и половина и едва ли ще се връщам преди шест.

— Пет дни в седмицата?

— Да.

— Е, не виждам защо не. Бихме могли да опитаме, нали? — Възрастната жена се усмихна на Ческа, която пиеше щастлива млякото си на коленете на майка си. — Поне ще си имам компания.

Споразумяха се заплащането да бъде по петдесет шилинга на седмица.

— Ще ми дойдат добре — каза Мейбъл. — Всяко пени, дошло допълнително, ми е от полза. Пенсията на мъжа ми едва стига да си плащам наема и да си купувам храна.

— Добре. Наистина съм ти много благодарна. Но не бива да отнемаме повече от времето ти. Хайде, Ческа, да вървим да обядваме. — Грета се изправи.

— Ти знаеш какво искаш, нали, скъпа? — попита Мейбъл, докато ги изпращаше до външната врата.

— Какво означава това?

— Сигурна съм, че красива млада жена като теб би могла да си намери някой богат мъж, за когото да се омъжи и който да се грижи за нея и за детето й. Не е редно една майка да работи.

— Много мило от твоя страна, Мейбъл, но се съмнявам, че някой би проявил интерес към една вдовица и нейната дъщеря. — Грета се усмихна. — Ще се видим в понеделник.

— Да, мила. Внимавай къде стъпваш.

Грета отнесе Ческа по стълбите до техния апартамент, замислена върху думите на Мейбъл. Идеята беше чудесна, но дълбоко в сърцето си тя чувстваше, че дори да беше свободна да го направи, едва ли щеше да се омъжи отново до края на живота си.