Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (54)

Петдесет и четвърта глава

Ческа влезе в кантората на адвоката и се усмихна на секретаря.

— Здравейте, аз съм Ческа Хамънд. Имам среща с мистър Гленуилям.

— Ъъъ… да, мис Хамънд… — заекна секретарят. — Седнете, докато съобщя на мистър Гленуилям, че сте тук.

— Благодаря.

Само след минута вратата се отвори и се появи млад мъж на около тридесет години. Ческа се изправи.

— Мис Хамънд, за мен е удоволствие. Заповядайте в кабинета ми.

— Благодаря ви — усмихна се тя. — Очаквах да сте стар и сбръчкан.

— Не. — Мъжът се изчерви. — Сигурно имате предвид баща ми. Той се пенсионира преди няколко години и аз поех практиката му.

— Разбирам — отвърна Ческа и последва адвоката в стаята.

— Седнете, мис Хамънд.

— Благодаря ви.

— Какво мога да направя за вас?

— Виждате ли, проблемът е в това, че чичо ми е в чужбина на продължителен меден месец и в момента не мога да се свържа с него. — Ческа бавно кръстоса краката си и забеляза как погледът на мъжа проследи движението й. — И тъй като леля ми е много болна, аз… — В очите й се появиха сълзи и тя извади кърпичка.

— Моля ви, не се разстройвайте, мис Хамънд.

— Всичко легна върху моите плещи и аз имам нужда от помощ.

— Ще се опитам да ви помогна с каквото мога.

— Много съм ви благодарна, мистър Гленуилям. — Ческа още веднъж изтри очите си. — Знаете, че грижата за Марчмънт изисква много време. Леля ми се справяше отлично с всичко в продължение на много години, но поради сегашното й състояние доста неща се объркаха. Вече имаме цял куп неплатени сметки, а и оградата трябва да се подмени незабавно. Управителят на имението дойде при мен вчера и настоя да се заема с проблемите веднага.

— Така ли? — Мистър Гленуилям повдигна учудено вежди. — Изненадвате ме, мис Хамънд. Наскоро бях там, за да посетя леля ви, и ми се стори, че нещата вървят много добре.

— Така изглежда, но само на пръв поглед. Както и да е, работата е в това, че спешно се нуждая от пари.

— Това не е проблем. От много години насам движим делата на Марчмънт. Изпратете ми сметките и аз ще напиша чек, с който ще изтеглим пари от сметката на имението. В нея има доста пари. А щом леля ви се оправи, тя ще…

— Именно в това е въпросът, мистър Гленуилям. — Ческа отново пророни няколко сълзи. — Не мисля, че леля някога ще се възстанови. Или поне дотолкова, че да управлява отново цялото имение. И тъй като чичо ми е извън страната, аз съм тази, която трябва да се оправя с всичко.

— Разбирам. — Адвокатът я изгледа изненадано. — Както казахте, Марчмънт изисква много време. Какво ще стане с филмовата ви кариера?

— Но семейството стои на първо място, нали? Ще трябва да изоставя кариерата си, докато чичо ми се върне.

— Струва ми се, че това е прекалено драстична мярка, мис Хамънд. Както споменах, ние сме се справяли и с по-тежки ситуации, така че бихме могли да го направим отново.

— Не смятам, че това е решение, мистър Гленуилям. Не бих желала да изглеждам груба, но не ми е удобно да тичам при вас всеки път, когато ми трябват средства за сено или за храна на животните, въпреки че никак няма да ми е неприятно да ви видя.

— Разбирам, мис Хамънд. — Младият мъж пристегна вратовръзката си. — Значи, вие се нуждаете от временно пълномощно?

— Така ли? Бихте ли ми обяснили какво означава това?

— Ами, когато лекарите освидетелстват някого като не способен да ръководи собствените си дела, се издава временно пълномощно на негов близък роднина или на друго юридическо лице. То им дава право да извършват финансови и други операции от името на съответното лице.

— Разбирам.

— Сигурна ли сте, че точно това искате? Марчмънт е огромна отговорност, особено за човек, който, извинете ме, няма никакъв опит в тази област.

— Разбира се, че засега нямам опит. Веднага щом се върне, чичо ми ще се заеме с нещата.

— В такъв случай трябва да изготвя някои документи, които леля ви ще подпише.

— Това сигурно ще представлява проблем, мистър Гленуилям. В момента леля не може да вдигне чашата си, камо ли да се подпише. Освен това изгуби говора си.

— В такъв случай ще помолим лекарят й да подпише декларация, че тя не е в състояние да управлява делата си.

— Това няма да е трудно.

— Предупреждавам ви, че пълномощното е само временно, докато леля ви се възстанови, или… докато завещанието й влезе в сила.

— Зная.

— Отговорността е наистина огромна, мис Хамънд.

— Известно ми е — кимна Ческа, — но бих искала да направя каквото мога за леля. От раменете й ще падне огромен товар, ако е сигурна, че Марчмънт е в добри ръце. До мен ще бъде Джек Уилямс, управителят на имението, а и винаги бих могла да се обърна за съвет към вас, нали, мистър Гленуилям?

— Разбира се. Можете да ми се обаждате винаги когато имате нужда от помощ. Междувременно ще позвъня в болницата и ще помоля лекаря да потвърди, че мисис Марчмънт е действително в състоянието, което описахте. Тогава ще можем да подготвим документите.

— Много добре. Мистър Гленуилям, чудех се дали бихте ми отделили един час за обяд. Очевидно има да се уча на доста неща, а няма смисъл да отлагам.

— Ъъъ… наистина. Мога да ви отделя един час. И тъй като сте най-известната ми клиентка, може би ще успея да измоля и автограф?

— Ще уредим нещо — усмихна се широко Ческа.

Пет минути по-късно тя пъхна ръката си в неговата и двамата тръгнаха към ресторанта.

 

 

Изминаха два часа, преди Ческа да излезе от заведението. Тя отиде до колата си, седна зад волана и се усмихна триумфално.

Онзи, който беше казал, че мъжете управляват света, беше сгрешил. Едно красиво лице, чифт чудесни крака и малко женственост и те се разтапят в ръцете ти.

Включи двигателя и пое към болницата.

Когато пристигна, влезе в интензивното и откри, че Ел Джи е преместена в обикновено отделение. Лекарят я повика в кабинета си и й обясни, че няма опасност за живота на леля й. Каза също, че адвокатът му е позвънил и той е потвърдил, че в момента мисис Марчмънт не е в състояние да ръководи делата си.

— Тя ще има нужда от много грижи, мис Хамънд. Очевидно ще трябва да остане в болницата още няколко седмици, но след това бихте ли могли да й осигурите необходимото вкъщи? Физиотерапията й може да се прави и в не толкова стерилна среда. Тя все още не е в състояние да говори, но при добри грижи може и да възвърне говора си. Изглежда малко вероятно някога отново да използва лявата си ръка, но кой знае? Леля ви е жена с желязна воля. Ако състоянието й продължава да се подобрява, няма причина да я задържаме тук.

— Разбирам.

— Не изглеждате толкова доволна, колкото очаквах.

— Разбира се, че съм доволна. Просто искам да съм сигурна, че ще получи всичко, което й е необходимо.

— В такъв случай мога да ви дам списъка на най-подходящите клиники, където бихте могли да я настаните.

— Чудесно. Благодаря ви. Сега трябва да отида да я видя.

— Добре. Ще ви покажа къде е.

Двамата тръгнаха към новата стая на Ел Джи.

Тя спеше. Ческа застана тихо до леглото и се загледа в нея. Изглеждаше толкова крехка, толкова стара.

— Може ли да остана насаме с нея? — обърна се тя към лекаря.

— Останете колкото искате — отвърна той и напусна стаята.

Ческа видя една допълнителна възглавница, оставена в краката на пациентката. Вдигна я и я притисна към гърдите си. Гласовете в главата й казваха, че тази жена бе откраднала наследството й.

— Моето наследство — прошепна тя.

Тази жена те мрази, никога не те е харесвала…

Ческа се загледа в лицето на леля си. Разтърси глава, опитвайки се да се избави от гласовете, но те станаха само още по-настойчиви.

Тя те мрази, нали? Заслужава си го. Заслужава си го заради онова, което ти направи…

— Не!

— Мамо… Ческа? Добре ли си?

Усетила нечия ръка върху рамото си, Ческа подскочи стреснато. Обърна се и се огледа объркано.

Алекс притеснено се взираше в нея.

— Аз… Аз… — Ческа притисна с ръце слепоочията си и се опита да прогони гласовете от съзнанието си. — Добре съм. Исках да сложа още една възглавница на Ел Джи.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза Алекс. — Седни.

— Благодаря ти.

Алекс се върна до леглото и пое ръката на леля си.

— Мила Ел Джи, току-що се видях с лекаря и той ми каза, че състоянието ти се подобрява. Каза дори, че скоро ще можеш да напуснеш болницата и да отидеш в някое спокойно място, докато се възстановиш напълно. Не е ли чудесно?

Алекс усети лек натиск върху ръката си и очите на Ел Джи се отвориха.

— Чу ли, мамо?

— Да, аз също се срещнах с доктора и той ми съобщи добрите новини — отвърна Ческа.

— Виждаш ли? Нали ти казах, че ще се оправиш? Помисли си само, съвсем скоро ще можеш да си дойдеш у дома.

Ческа седна и усети пулсираща болка в слепоочията си, докато наблюдаваше възрастната жена и дъщеря си. Помежду им очевидно съществуваше здрава връзка. И виновницата за това беше тя.

 

 

Три седмици по-късно Алекс придружи в линейката Ел Джи до една от възстановителните клиники, препоръчани от лекарите. Ческа ги следваше с взетата под наем кола.

Алекс беше разтревожена, но при пристигането им остана приятно изненадана.

Клиниката беше заобиколена от изрядно поддържана градина. Персоналът беше любезен, стаята бе просторна и с гледка към парка, а пациентите бяха на различна възраст.

— Тук не е старчески дом, скъпа — поясни старшата сестра, щом Алекс спомена за присъствието на младите хора. — Това е оздравителен санаториум за различни заболявания.

Алекс разопакова и подреди нещата на леля си. Двете си бяха изработили странен начин на общуване. Възрастната жена леко стискаше ръката на момичето или повдигаше вежди, после сочеше с треперещата си здрава ръка към онова, което искаше.

— Мила, смятам, че трябва да си вървим и да оставим Ел Джи да се настани. — Ческа нервно барабанеше с пръсти по перваза на прозореца.

— Надявах се, че ще поостанем малко, мамо.

— Наистина трябва да се връщаме.

Ел Джи стисна ръката на Алекс и едва забележимо посочи вратата.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш?

Болната кимна.

— Знаеш, че утре заминавам за Лондон, така че няма да дойда да те видя няколко дни. Имаш ли всичко, което ще ти бъде необходимо?

Ел Джи изглеждаше леко раздразнена.

— Зная, че не обичаш да се суетя — засмя се Алекс и целуна леля си по челото. — Просто нямам търпение да се върнеш у дома. Обичам те.

Ел Джи се усмихна със здравата половина на устата си и махна толкова красноречиво, че очите на Алекс се напълниха със сълзи.

— Господи, така не ми се иска да я оставям! — каза тя, докато Ческа отключваше колата.

— Не бъди глупава, мила. Тя е в добри ръце. Няма начин мястото да не е хубаво, щом струва цяло състояние.

— Зная, зная. Извинявай. Сигурно е заради това, че няма да мога да я видя няколко дни.

— Но нали аз ще бъда тук? — Ческа включи двигателя и потегли.

Късно същата вечер, когато Алекс се канеше да отиде да си легне, Ческа заяви, че също заминава за Лондон.

— Помислих си, че бих могла да се срещна с един мой стар агент. Ще бъде жалко да не използвам възможностите си, докато съм в Англия. Може да успея да си уговоря участие в някакво шоу или нещо такова.

Алекс я погледна разтревожено.

— Ами Ел Джи? Надявах се, че ще си край нея, докато мен ме няма.

— За бога, Алекс. Имам намерение да остана в Лондон само една нощ. Сигурна съм, че Ел Джи ще успее да преживее двадесет и четири часа без някоя от нас. Ще отида да я видя утре, след като те оставя на гарата. С теб ще се срещнем в сряда в Лондон. Вечерта бихме могли да отидем на театър и на следващата сутрин да се приберем.

— Ами аз…

— Остави ми телефона на хотела си и аз ще ти се обадя, щом пристигна. Аз ще отседна в „Савой“.

— Добре. Лека нощ.

— Лека нощ.

Алекс излезе от стаята и си пожела Ел Джи да беше тук, за да я успокои преди изпита.