Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (4)

Четвърта глава

На следващата сутрин Грета се събуди от гукането на два гълъба, кацнали на перваза на прозореца. Объркана, тя се протегна за часовника си, видя, че минава десет часът, и стана от леглото. Приближи се до прозореца и се загледа навън.

Небето беше светлосиньо и леката мъгла бе започнала да отстъпва пред есенното слънце, оставяйки след себе си ситни капчици роса. Пред погледа й се простираше долина, чиито леко наклонени склонове бяха покрити от обагрени в златисто и оранжево дървета. Далечен ромон на течаща вода й подсказа, че потокът трябва да е наблизо. Вляво забеляза очертанията на внушителна огромна къща, чиито прозорци блестяха на слънцето, а от двата високи комина се издигаше пушек. От дясната страна на къщата се намираха оборите и другите пристройки.

Спокойният провинциален пейзаж я изпълни с неочаквана радост. Вече знаеше, че е взела най-правилното решение.

Облече се бързо, изгаряща от нетърпение да разгледа всичко. Докато се спускаше по тясното стълбище, на вратата се почука и тя отиде да отвори.

— Добро утро. Минавам само да се убедя, че вече си се настанила.

— Здравей, Ел Джи — поздрави Грета. — Всичко е наред, благодаря ти. Току-що се събудих.

— Боже мили! А аз съм на крак от пет часа заради онази проклета овца. Беше се запиляла из дерето и мъжете я търсиха с часове. Но тъй като трябва да поговорим за това, откъде ще си доставяш храната и дърва за камината, защо не дойдеш довечера на вечеря? — предложи Ел Джи.

— С най-голямо удоволствие, но не бих искала да те притеснявам.

— Изобщо не ме притесняваш. Честно казано, и аз понякога имам нужда от компания.

— Ти в голямата къща ли живееш? — осведоми се Грета.

— Преди живеех там, мила. Но сега живея в къщата до големия портал. Тя ми е напълно достатъчна. Ето тази пътека води точно там. Пътят е не повече от пет минути. До умивалника има газова лампа. Вземи я със себе си, ще ти потрябва. Както сигурно си забелязала снощи, тук вечер е много тъмно. А сега трябва да вървя. Ще те чакам довечера в седем.

— Ще чакам с нетърпение да се видим. Благодаря ти.

Ел Джи се усмихна, махна с ръка и се изгуби по пътеката.

 

 

Грета прекара целия ден в подреждане на новия си дом. След като подреди вещите си, излезе да се поразходи, водена от шума от течаща вода. Отиде до потока, наведе се и пи жадно от ледените бистри струи. Въздухът беше хладен, но слънцето напичаше приятно, а изпадалите листа шумоляха в краката й, сякаш стъпваше по фин златист килим. Прибра се вкъщи уморена, но и с лека руменина по обикновено бледите си страни. Преоблече се в най-хубавия си костюм и зачака да стане време да отиде при Ел Джи.

В седем без пет Грета почука на входната врата на къщата.

Ел Джи отвори и се усмихна.

— Виждам, че идваш навреме. Това ми харесва, защото много държа на точността. Влизай, мила!

Грета последва домакинята през коридора към малката всекидневна.

— Сядай. Искаш ли едно питие?

— Да, ако обичаш. Но да е нещо леко.

— Ще ти приготвя един малък джин. Няма да навреди нито на теб, нито на бебето. Самата аз пиех много, когато бях бременна с Дейвид, а я го виж какъв е! Няма да се бавя.

Ел Джи излезе от стаята, а Грета се отпусна на едно протрито, но удобно кресло пред камината и си запали цигара. Загледа се в масивния махагонов бюфет, пълен с фин китайски порцелан, и в картините, изобразяващи ловни сцени. По всичко личеше, че тези мебели бяха виждали и по-добри времена.

— Заповядай. — Ел Джи се появи отново и й подаде чашата, след това се отпусна в креслото срещу нея. — Добре дошла в Марчмънт, скъпа. Надявам се, че ще се чувстваш щастлива тук, сред нас.

— Благодаря ти. Беше много мило от твоя страна, че ме прие. Не знам какво щях да правя, ако не беше Тафи — срамежливо каза Грета.

— Мога ли да те помоля за една услуга? Докато си тук, би ли наричала сина ми с кръщелното му име. Не ми е приятно да чувам този глупав прякор. Още повече, като се има предвид, че той е само наполовина уелсец.

— Предполагам, от страна на баща му.

— Да. Аз съм англичанка, също като теб. Жалко, че Дейвид не успя да опознае добре баща си. Робин, съпругът ми, загина при злополука по време на езда, когато той бе само на дванадесет години.

— О, съжалявам — промълви Грета.

— Аз също, мила, но едно от нещата, които научаваш, когато живееш в такова имение, е, че смъртта е неразделна част от живота.

Грета отпи от питието си.

— Тази сутрин ми спомена, че си живяла в голямата къща.

— Точно така. Дейвид е роден там. Преместих се тук, когато къщата стана болница. Реших, че така ще е по-добре за мен, затова повече не се върнах там, особено след като Мърв… — Ел Джи неочаквано замълча и след малко додаде: — Сега там живее по-големият брат на съпруга ми.

— Разбирам. Къщата е великолепна — каза Грета, доловила напрежението на домакинята.

— Предполагам. Лично аз я намирам грозна. Бих я описала като симетрична, точно според стила от времето на Елизабет, въпреки че е строена през седемнадесети век. Не мога да преценя коя епоха точно е искал да пресъздаде архитектът. Прекалено голяма е, а поддръжката й е истински кошмар. Прекарването на електричество струваше цяло състояние. Но с тринадесетте си огромни спални беше много подходяща за болница.

— Ти помагаш ли в поддържането на имението? — попита Грета.

— Вече не. Правех го след смъртта на Робин, разбира се. Грижех се за всичко тук, което, уверявам те, отнемаше цялото ми време. По-големият брат на съпруга ми беше в Кения, но се върна след края на войната. Беше съвсем естествено той да поеме нещата в свои ръце. Стопанството ни произвежда мляко и месо за Министерството на земеделието, което означава, че се самозадоволяваме. Аз работех във фермата от тъмно до тъмно. После, когато къщата стана болница, помагах там. Зная, че трябва да се радвам, че войната свърши, но истината е, че ми липсва предишната активност. Сега се чувствам малко излишна — въздъхна Ел Джи.

— Но нали все още работиш във фермата?

— Е, да. Много от младите хора не се върнаха от войната, така че винаги има недостиг на работна ръка. Случвало се е седмици наред да бъда заета с доенето на кравите, което е доста тежка работа — засмя се възрастната жена. — Но в днешно време човек трябва да изкарва хляба си от земята. От месото и млякото печелим достатъчно за поддръжката на имението. Но хайде, стига за мен. Разкажи ми сега за себе си.

— Няма много за разказване. Работех с Дейвид в театъра и там се сприятелихме.

— Значи ти си едно от момичетата на „Уиндмил“?

Грета се изчерви от неудобство и кимна утвърдително.

— Не трябва да се срамуваш от това. Жените също трябва да изкарват прехраната си и докато светът се събуди, за да забележи силата, която се таи в нас, трябва да се оправяме, както можем. Вземи мен за пример. Аз съм типична представителка на жените от английското висше общество. Произхождам от добро семейство, но тъй като бях момиче, трябваше да си стоя вкъщи и да се занимавам с ръкоделие, докато братята ми, които, смея да твърдя, нямаха и половината от моя ум, получиха образование в „Итън“ и „Оксфорд“. Сега единият е пияница, който за няколко години успя да пропилее богатството на семейството ни, а другия го застреляха в Африка.

— Господи! — възкликна Грета.

— Най-странното е, че макар последните двадесет години да прекарах в Марчмънт, затрупана от работа, те бяха най-щастливите в живота ми. Но ето, че пак заговорихме за мен. Аз съм виновна, защото непрекъснато се отплесвам. Боя се, че това е един от най-лошите ми навици. Да се върнем към теб. Не искам да ти изглеждам груба, но би ли ми обяснила какви са отношенията ти с Дейвид?

— Ние сме просто добри приятели. Нищо друго.

— Хмм. Ще бъде ли много невъзпитано, ако ти кажа, че според мен той е доста увлечен по теб? В крайна сметка досега не се е случвало да отстъпва къщата си на момиче.

— Както казах, ние сме само приятели. — Грета почувства, че се изчервява. — Тафи ми помогна, защото нямаше към кого да се обърна.

— А семейството ти?

— Аз… Те умряха по време на бомбардировките. — Това беше лъжа, но не бе необходимо Ел Джи да узнае.

— Разбирам. Горкичката! А бебето?

— Бащата е американски офицер. Мислех, че ме обича и… — Очите на момичето се напълниха със сълзи.

Без да откъсва поглед от лицето на гостенката си, Ел Джи кимна:

— Е, такива неща са се случвали векове наред и ще продължават да се случват. При това някои нямат твоя късмет, мила. Защото ти поне имаш покрив над главата си благодарение на сина ми.

— За което винаги ще му бъда благодарна — каза Грета и изтри очите си.

— А сега имаш ли нещо против да вечеряме тук? Трапезарията е много студена и неуютна. Изглежда ми подходяща само при погребения.

— Не, нямам нищо против.

— Добре. В такъв случай ще донеса вечерята.

Ел Джи се върна бързо с две чинии, пълни със задушено месо.

— Много е вкусно. Храната, която ядем в Лондон, е ужасна — отбеляза Грета, докато преглъщаше лакомо.

— И аз съм чувала, че трябва доста практика, за да привикнеш към вкуса на пържените яйца с подправки — повдигна вежди Ел Джи.

— Господи! Бях толкова гладна! — усмихна се Грета и подаде празната си чиния на домакинята.

— Което се дължи на бременността и на свежия въздух. Хайде, ела да ми помогнеш да разчистя. Много мразя сутрин да се натъкна на купчина неизмити съдове.

Грета последва Ел Джи в кухнята.

— Като заговорихме за храна, всяка седмица ще ти нося картофи, хляб, сирене и месо. Ако ти потрябва нещо друго, можеш да отидеш с автобуса до Крикет, най-близкото село. Не че там има бог знае какъв избор, но има чудесен магазин за прежда. Може би ще поискаш да изплетеш нещо за бебето или пък за себе си. Тук ще имаш нужда от топли дрехи. — Ел Джи огледа тънкия костюм на Грета.

— Но аз не умея да плета.

— В такъв случай ще трябва да те науча. По време на войната съм изплела стотици пуловери за нашите момчета. Удивително е на колко много неща се научаваш, когато си притиснат от обстоятелствата. А Дейвид има доста книги, които ще запълват свободното ти време.

Грета кимна, обзета от нежелание да признае, че четенето и писането не й се удаваха особено.

Върнаха се във всекидневната и изслушаха новините по радиото, докато допиваха какаото си.

— Тази грозна кутия е единствената ни връзка със света — каза Ел Джи. — Започнах много да харесвам предаването на Томи Хендли по Ай Ти Ем Ей, а Дейвид направо го обожава.

— Но защо Дейвид е напуснал Марчмънт, за да започне работа в „Уиндмил“? — попита Грета. — Ако аз бях родена тук, сигурно никога не бих напуснала това място, още по-малко, за да отида в Лондон веднага след края на войната.

— Е, всъщност Дейвид напусна Марчмънт доста отдавна — въздъхна Ел Джи. — Замина за Уинчестър и беше втора година в „Оксфорд“, когато започна войната. Въпреки че не му се налагаше, той постъпи в армията, но беше ранен при Дънкърк. След като се възстанови, го изпратиха в Блечли. Там работеше в някаква тайна служба. Умно момче е Дейвид. И в университета беше отличник. Много жалко, че не завърши образованието си, а се впусна да прави кариера там, където не би могъл да използва мозъка си.

— Е, аз съм гледала представленията на Таф… искам да кажа на Дейвид. Той е великолепен. Бих казала, че е необходим доста ум, за да станеш добър комедиант — опита се да го защити Грета.

— Може би. Не смятам, че една майка би желала това за единствения си син, но той винаги е искал да стане артист. Още от малък мечтаеше за ярките светлини на сцената. Господ знае откъде му хрумна това. Не бих казала, че в моето семейство или в семейството на баща му гъмжи от артисти. Надявах се, че престоят му в армията ще го накара да промени намеренията си, но уви. Преди седем месеца го освободиха от служба. Той се върна у дома само за да ми каже, че заминава за Лондон да опита късмета си на сцената.

— Ако това може да ви утеши, ще ви кажа, че той се оправя много добре. Всички в „Уиндмил“ смятат, че ще стигне далече.

— Това наистина е утеха. Когато след няколко месеца се роди бебето ти, сама ще разбереш каква агония представлява това, да бъдеш родител. Въпреки че имах други планове за Дейвид, когато беше по-малък, днес съм благодарна, че оцеля през войната, за да се опита да осъществи мечтите си. Сега единствената ми грижа е да бъде щастлив. — Ел Джи се прозя. — Извини ме. Изтощена съм след изминалата безсънна нощ. Съжалявам, че трябва да те отпратя, но утре ще ставам рано, за да издоя кравите. Ще можеш ли да се прибереш сама?

— Разбира се — отвърна Грета.

— Добре. Когато се поосвободя, ще дойда да видя дали нямаш нужда от нещо.

Ел Джи изпрати гостенката си до вратата, откачи от закачалката едно палто и извади чифт високи ботуши.

— Ето, вземи това. Сигурно ще ти бъдат малко големи, но с тези обувки, които носиш сега, няма да изкараш повече от седмица.

Грета облече палтото и взе ботушите.

— Много ти благодаря за вечерята. Много мило от твоя страна, че така се грижиш за мен.

— Винаги ми е доставяло удоволствие да се грижа за милия ми Дейвид. Ще го разбереш сама след няколко месеца. — Ел Джи посочи корема на Грета и й подаде фенера. — Лека нощ.

— Лека нощ.

Ел Джи остана на прага, загледана в момичето, което предпазливо вървеше по пътеката. После затвори вратата, върна се във всекидневната и като се отпусна в любимото си кресло пред камината, се опита да си обясни защо изпитва такава тревога.

Когато Дейвид се бе обадил, за да й съобщи, че Грета ще се настани в къщата му, нещо в гласа му й бе подсказало, че той е влюбен. Може би се бе надявал, че благодарността на Грета ще премине в нещо по-дълбоко и един ден тя ще отвърне на чувствата му. Момичето наистина беше добро, но Ел Джи усещаше, че не е влюбено в сина й.

Докато се изкачваше към спалнята си, тя се замоли горещо милият й Дейвид да не съжалява някога за благородната си постъпка.

Имаше чувството, че пристигането на Грета в Марчмънт ще промени съдбата на Дейвид и по някаква причина, която не можеше да обясни, нейната също.