Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (25)

Двадесет и пета глава

Ческа лежеше по гръб, загледана в странната плетеница, образувана от клоните на дъба на фона на ясното синьо небе. Филмовото студио й се струваше безкрайно далеч, тук никой не я познаваше и тя най-после можеше да остане сама.

Тук се чувстваше в безопасност. Кошмарът не се бе връщал след първата вечер и в спокойната тишина на Марчмънт бе успяла да си отпочине.

Изправи се и се загледа в далечината. Видя майка си и чичо Тафи, които обядваха на терасата. Излегна се отново и се замисли колко хубаво би било, ако мама и чичо Тафи се влюбят, ако се оженят и останат завинаги заедно. Тогава тя би могла да дои кравите всяка сутрин, да закусва в кухнята с Мери и да ходи на училище с останалите деца.

Но това беше само мечта. Знаеше, че съвсем скоро двете с майка й трябва да се връщат в Лондон.

Тя се изправи, убеди се, че майка й не е започнала вече да я търси, и бавно се заспуска по склона. Пъхна ръце в джобовете на новия си гащеризон. Вървеше, заслушана в песента на птиците, и се питаше защо тук тя звучи по-весело, отколкото в Лондон. Спря край малкото гробище, където преди няколко дни бяха погребали баща й. Загледа се във вехнещите цветя, положени върху прясно изкопаната пръст.

Ческа открехна ниската желязна врата и влезе. Наведе се и махна с ръка високите треви, закрили един стар надгробен камък. Надписът беше много избледнял, но тя успя да го разчете: „Глин Марчмънт, 1856–1916. Любим съпруг на Марта. Почивай в мир“.

Отдолу бе изписано:

„Марта Марчмънт, 1860–1931, майка на Мървин и Робин. Никога няма да те забравим.“

Ческа се загледа в издълбания текст. Ако Мървин е бил неин баща, значи Глин и Марта бяха нейни дядо и баба. Беше приятно да знаеш, че имаш семейство, макар и всички да бяха починали.

Продължи нататък към останалите гробове. Хвърли поглед към този на баща си, но не спря до него. Ала продължаваше да мисли за него, легнал в ковчега под пръстта, облечен в най-хубавия си костюм. Поне така ставаше във филмите, в които участваше.

Забеляза малък мраморен надгробен камък, поставен в един ъгъл на гробището. Приближи се до него и се отпусна на колене. Буквите бяха златни и съвсем ясни.

„Глин Марчмънт, обичан син на Грета и Мървин, брат-близнак на Франческа, 1946–1949, пренесъл се твърде млад в прегръдките на Господ.“

Ческа почувства, че се задушава.

Глин.

Мъгляви спомени се залутаха в съзнанието й.

Глин… Глин…

И неочаквано чу шепот:

— Ческа… Ческа…

Това беше гласът на момчето от кошмара й. Мъртвото момче, легнало в ковчега…

— Ческа… Ческа…

— Не! — Тя закри ушите си с ръце и се втурна с всичка сила към къщата.

 

 

— Грета, тъй като това е твоята последна вечер тук, мисля, че бих могъл да те заведа на вечеря в Портмейрън. Мървин водил ли те е някога там? — запита Тафи, докато пиеха кафето си.

— Не. Често ми обещаваше, но никога не ме заведе.

— Добре тогава. Мама би могла да сложи Ческа да си легне. Това й доставя удоволствие.

— Боже мой, Ческа изглежда така, сякаш я гони гладен лъв! — Грета наблюдаваше как дъщеря й се носи към тях по склона на хълма, докато почти бездиханна се хвърли в прегръдките на майка си. — Какво има, скъпа?

Ческа мълчаливо гледаше Грета. После поклати глава.

— Нищо. Съжалявам, мамо. Може ли да отида при Мери в кухнята? Ще й помогна да направи сладкиша.

— Разбира се. Ческа?

— Да, мамо?

— Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Да, мамо — кимна детето и изчезна към кухнята.

 

 

Грета вървеше, уловила Тафи за ръка, и гледаше красивите сгради по главната улица на Портмейрън, боядисани в розово, жълто и бяло.

— Тафи! Нямах представа, че тук е толкова прекрасно!

— Да, нали?

— Имам чувството, че съм попаднала в някаква приказна страна.

— Клу Уилямс Елис, архитектът, е работил тук години наред. Целта му е била да построи идеалния град. Във вечер като тази ти се струва, че се намираш някъде в Италия, особено когато морето е толкова синьо.

Грета се спря и се загледа в брега. Морето нежно милваше пясъка и само леки вълни диплеха повърхността му.

— Това място е като рая, Тафи. Струва ми се, че съм на хиляди километри далеч от Англия.

— Почакай, докато видиш хотела — отвърна Тафи и я поведе по тясна пътека към внушителна бяла сграда.

Щом се озоваха вътре, той я отведе направо в ресторанта, където бе запазил маса до прозореца.

— Струва ми се, че съм сред морето — отбеляза Грета, загледана навън.

— Чудесно място, нали? Тук често отсядат различни знаменитости. А и храната е чудесна.

— Благодаря ти, че ме доведе, Тафи. Мисля, че не съм виждала по-прекрасно място.

Тафи се взираше през масата в блесналите очи на Грета. Надяваше се, че красивото градче ще подпомогне плановете му.

— Сър, мадам. Мога ли да ви предложа питие? — попита един сервитьор.

— Да, бутилка от най-хубавото ви шампанско, моля.

— Много добре, сър — каза мъжът и им подаде по едно меню. — Бих ви препоръчал скариди, защото са ловени днес, и агнешко. Осмелявам се да спомена, сър, че много ми допадна последният ви филм. Радвам се да ви видя в нашия град.

— Благодаря ви. Много сте любезен.

След като поръчаха, двамата отпиваха от шампанското си и разговаряха за Ел Джи и Марчмънт.

— Много жалко, че Ческа трябва да се връща в Лондон утре. Тя просто разцъфтя през последните няколко дни.

— Да, сигурна съм, че престоят тук й се отрази добре, но нейният истински живот е в Лондон. Не бива да разочароваме публиката, нали?

— Не, предполагам — измърмори Тафи. — Впрочем тази сутрин прочетох в „Телеграф“, че Мерилин Монро и Артър Милър са се оженили. Пристигат със самолет в Лондон, където тя ще снима филм с Лари Оливие.

— Сериозно!? Изглеждат ми несъвместима двойка — отвърна Грета в момента, в който й сервираха поръчаните скариди. — Изглежда, всеки се жени в един момент. Гледа ли сватбата на Грейс Кели с принц Рение по телевизията? Ческа изпадна във възторг.

Тафи беше толкова нервен, че обикновено големият му апетит бе изчезнал и той почти не докосна храната си. Докато Грета ядеше пресни ягоди, той допиваше остатъка от шампанското. Когато поръча кафе и две брендита, прецени, че е дошло време да заговори. Нямаше смисъл да отлага.

— Грета… Бих искал да ти кажа нещо.

— Какво има? — усмихна му се тя.

— Работата е в това… — Много пъти Тафи бе репетирал тази сцена, ала сега, когато трябваше да я изиграе в действителност, не можеше да произнесе и дума.

— Аз… Аз те обичам, Грета. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. За мен не съществува никоя друга. Би ли… би ли обмислила… предложението ми да се омъжиш за мен?

Грета се взираше в поруменялото му от неудобство лице. Неговите мили, добри очи бяха пълни с надежда. Тафи беше нейният най-добър приятел. Тя преглътна с усилие и си запали цигара. Да, обичаше го, но не така, както той би желал. Тя никога повече нямаше да обича така.

— Всичко опира до това, Грета, че според мен ти имаш нужда от някого до себе си. А и Ческа има нужда от баща. Твоят истински дом е Марчмънт и ако се омъжиш за мен, той ще бъде наш един ден, което би уредило всичко. Разбира се, засега не е необходимо да оставаме да живеем тук. Ти би могла да се преместиш в моята къща в Хампстед, която е прекалено голяма за мен…

Тафи замълча по средата на изречението, забелязал възпиращия жест на Грета.

— Престани, Тафи. Моля те, престани! Не мога да понеса това. — Тя улови главата си с ръце. Когато вдигна лице, той забеляза, че очите й са пълни със сълзи.

— О, Грета, моля те, не плачи! Последното нещо, което бих желал, е да те разстроя.

— Тафи, миличък Тафи… — Грета замълча, осъзнала, че е на път да му причини болка. — Позволи ми да се опитам да ти обясня. Когато преди толкова години срещнах Том и той ме изостави бременна, бях достатъчно млада, за да събера остатъците от живота си и с твоя помощ да започна всичко отначало. Омъжих се за Мървин, защото бях отчаяна — самотна, уплашена и на път да стана майка. Имах нужда от сигурност и за кратко време Мървин ми я осигуряваше. Но това не продължи дълго и моето доверие в него едва не провали моя живот и този на Ческа. След като се върнах в Лондон, се влюбих в женен мъж. Вероятно годините, преживени със съпруга ми, ме накараха да закопнея за малък флирт, за някакво физическо задоволяване… — Лицето на младата жена пламна. — Както знаеш, ние така и не консумирахме брака си. Както и да е, Джонатан — така се казваше онзи мъж — говореше, че ще напусне съпругата си, за да заживее с мен, и аз глупаво му повярвах. Но тогава жена му откри връзката ни, а аз разбрах, че той е слаб, себичен човек, който никога не е заслужавал любовта ми.

Грета помълча и след малко продължи:

— След раздялата с Джонатан аз си дадох обет да не допускам повече никакви мъже в живота си. Единственото, което бях получила от тях, бе мъка и страдание. Надявала се бях, че те ще ми дадат онова, от което имах нужда. През последните шест години се чувствах по-щастлива откогато и да било. Моят живот е Ческа и в него никога, никога няма да има място за някой друг. Аз те обичам, Тафи, обичам те повече от всеки друг, като изключим Ческа, но не мога да се омъжа за теб. Защото вече съм забравила как се обича. — Грета въздъхна тежко. — Разбираш ли ме, Тафи?

Той кимна бавно:

— Да, Грета, разбирам, че си била дълбоко наранена, но аз никога не бих го направил. Аз те обичам. Сигурно знаеш това.

— Може би го разбирам с разума си, но сърцето ми е заключено. Не вярвам, че нещо би могло да се промени.

— Но, Грета, ти казваш, че твоят живот е Ческа. Помисли, един ден тя ще заживее свой собствен живот.

— Тя винаги ще има нужда от мен — твърдо каза Грета. — Тафи, поласкана съм от предложението ти. Нямах представа, че изпитваш подобни чувства. Ако някога отново помисля за женитба, ти ще бъдеш първият, за когото бих се омъжила. Но не вярвам това да стане.

Тафи я наблюдаваше мълчаливо, осъзнавайки, че няма смисъл да се опитва да я убеждава. Мечтата му беше разбита и той знаеше, че няма да има втори шанс.

— Трябваше да се оженя за теб още преди години, когато беше бременна — въздъхна той.

— Не, не трябваше. Не разбираш ли, Тафи? Между нас има нещо много по-хубаво от брака. Ние сме приятели. Не бих искала това да се промени след тази вечер. Няма, нали?

Той продължаваше да се взира в нея. Може би да притежава тази малка част от нея беше по-добре, отколкото да я загуби напълно. Протегна се през масата, улови ръката й и се усмихна тъжно:

— Разбира се, че няма да се промени, Грета.

Малко по-късно двамата мълчаливо напуснаха ресторанта и се отправиха към колата.

 

 

На Ел Джи й се стори, че чува гласове на стълбището. Излезе от библиотеката и се приближи на пръсти до стълбите. Надникна в стаята на Ческа и видя, че леглото й е празно. Почука на вратата на банята, отвори я и видя, че вътре е тъмно. Ел Джи забързано провери стаята на Грета и всички останали спални на етажа, докато стигна до детската стая. Вратата беше затворена, но тя успя да дочуе нечий смях. Отвори тихо.

Ел Джи затаи дъх и ръката й импулсивно затисна устата й.

Ческа седеше на пода с гръб към вратата. Изглеждаше така, сякаш разговаряше с някого, докато късаше главата на едно плюшено мече и разхвърляше натъпкания вътре памук. После изви лапите му, докато ги откъсна. Много старателно задърпа копчетата, поставени за очи. Едното се скъса и, смеейки се, тя пъхна пръст в зейналата дупка.

Ел Джи стоеше ужасена от жестокостта, проявена от едно дете. Бавно прекоси стаята и застана пред момичето. Ческа като че ли изобщо не я забеляза. Опитвайки се да откъсне и другото око на мечето, тя си мърмореше нещо.

Възрастната жена забеляза празните и сякаш стъклени очи на детето. Струваше й се, че то е изпаднало в някакъв транс.

— Ческа! — Ел Джи се наведе към момиченцето. — Ческа!

То вдигна поглед към нея.

— Време ли е да си лягам, мамо?

— Аз не съм майка ти. Аз съм Ел Джи. Какво си направила с горкото мече?

— Е, може би трябва да си лягам вече. Много съм уморена, а и приятелят ми също. — Ческа захвърли онова, което бе останало от играчката, и протегна ръце към Ел Джи.

Жената я понесе към стаята и я сложи в леглото. Детето не помръдна дори когато затвори вратата след себе си. Ел Джи отиде в детската стая и потресена събра парчетата от унищожената играчка. После се върна в библиотеката и се замоли горещо Грета да приеме предложението на сина й. Без съмнение Ческа имаше нужда от баща, който да внесе нещо нормално в иначе странния й артистичен свят.

По-късно Ел Джи чу входната врата да се отваря. В библиотеката влезе Тафи. Не беше необходимо да й казва нищо. От израза на очите му тя се досети, че Грета бе казала „не“. Той й се усмихна тъжно и леко вдигна рамене. Тя се приближи до сина си и го прегърна. Известно време и двамата мълчаха.

— Съжалявам, скъпи.

— Е, попитах я. Само толкова можех да направя. Сега ще трябва да започна да живея живота си отново.

— Къде е Грета?

— Отиде да си легне. Двете с Ческа си тръгват утре.

— О?

— Какво има, мамо?

— Ами, става въпрос за Ческа. Исках да поговоря с Грета за нещо, което я видях да прави.

— Ако Ческа е направила някоя беля, толкова по-добре. Крайно време е да постъпва така, както сама желае. Не казвай на Грета. Тя така и така няма да ти повярва, само ще създадеш напрежение.

— Не става въпрос за някаква беля, а за нещо много странно. Честно казано, струва ми се, че детето е малко притеснено.

— Не смятам така, мамо. Просто има нужда да се държи като нормално дете понякога, това е всичко. Повечето деца от време на време правят странни неща. Забрави това заради мен, а? Искам Грета да идва в Марчмънт, а да критикуваш дъщеря й няма да помогне за това.

— Добре — въздъхна Ел Джи.

— Благодаря ти, мамо.

— Има и други жени, нали знаеш. — Ел Джи погледна сина си.

— Може би, но никоя не е като Грета — сви рамене Тафи. Целуна нежно майка си по челото. — Лека нощ, мамо.

— Лека нощ, скъпи.