Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (21)

Двадесет и първа глава

Тафи се събуди на разсъмване. Независимо в колко часа си лягаше, което често се оказваше доста късно, той винаги отваряше очи точно в шест и половина.

Днес щеше да бъде свободен като птичка. Договорът му с „Паладиум“ бе изтекъл преди седмица, радиошоуто му бе преустановено за лятната отпуска и през следващите два месеца нямаше да му се налага да подготвя нови материали.

Погледна през прозореца към яркото слънце и неочаквано изпита носталгия по провинцията. Въпреки че градината му беше голяма и пълна с дървета, в нея се долавяше нещо изкуствено. Липсваше й всякаква непредсказуемост, свързана с релефа или с климата. Единствената опасност, дебнеща всеки жител на Лондон, помисли си той, е да изгуби първичните си инстинкти.

Може би това лято щеше да отиде на почивка. Един приятел го беше поканил на вилата си в Южна Франция, но мисълта да замине далеч от Грета му беше неприятна.

Тафи отвори френския прозорец и излезе в градината. Пъхна ръце в джобовете си и тръгна да я пообиколи. Знаеше, че щом стане въпрос за Грета, от обичайната му интелигентност и практичност не остава нищо.

През последните шест години двамата се срещаха най-редовно. Той често ходеше на обяд у тях, обикновено в неделя, за да се види с Грета и ненагледната й Ческа. Понякога водеше Грета на театър или на вечеря.

Времето минаваше и отношенията им се развиваха в много удобна насока. Той винаги беше насреща, когато Грета имаше проблеми. Знаеше, че тя го обича като много близък приятел. И сякаш подходящият момент за промяна в тези взаимоотношения никога не настъпваше. През тези шест години той все още не бе събрал куража да й признае, че я обича от цялото си сърце.

Тафи въздъхна и откъсна голяма розова роза.

Поне можеше да се утешава с мисълта, че доколкото му беше известно, в живота й няма друг мъж. Разбира се, от правна гледна точка, тя все още бе омъжена за Мървин, въпреки че през последните седем години двамата не поддържаха никакви контакти. Чичо му беше съсипан стар човек, но все пак беше неин съпруг. Възможно бе това да бе причината тя да се затвори в себе си. Освен това му се струваше, че цялата си любов и енергия тя изразходва за Ческа. В сърцето й нямаше място за никой друг.

Това много го безпокоеше. Грета живееше чрез дъщеря си, което не беше полезно нито за нея, нито за Ческа. Много често се бе заглеждал в слабичкото тяло на момичето и се бе питал дали напрегнатият странен живот, който водеше, беше подходящ за едно дете. Понякога се чувстваше виновен, задето бе окуражил Грета преди първия филм. Но откъде би могъл да знае, че тя ще стане звезда?

Когато отиде на обяд в неделя, Ческа ще бъде облечена в една от обичайните си официални рокли, които Грета я принуждаваше да носи. Ще седи на масата с толкова унил вид, че Тафи ще я хване за ръката и ще я отведе до най-близкия парк или игрище. Искаше му се да види красивото момиченце с разпусната коса, с изцапана рокля и най-вече да крещи с останалите деца. Понякога питаше Грета не смята ли, че е редно Ческа да се среща и с връстници, след като прекарва по-голямата част от времето си с възрастни. Тя обаче поклащаше глава и рязко отговаряше, че не иска дъщеря й да усвоява лошите навици на улицата.

В такива случаи Тафи обикновено замълчаваше. Без съмнение Ческа бе обградена с любов и получаваше всичко, което поиска. Освен това мразеше да гледа лицето на Грета, когато поставяше под съмнение правотата на възгледите й.

Прибра се вкъщи с мисълта, че може би ще бъде най-добре наистина да замине за Южна Франция. Имаше нужда от почивка и докато не събереше кураж да се обясни с Грета, нямаше смисъл да се навърта постоянно около нея.

Чу, че телефонът в кабинета му звъни, и забърза нататък.

— Ало?

— Дейвид, мама е.

— Здравей, мамо. Радвам се да те чуя.

— Да. Винаги съм казвала, че използваме този израз, преди да съобщим някоя лоша новина — мрачно каза Ел Джи.

— Какво има?

— Става въпрос за чичо ти Мървин. Преди малко ми се обади доктор Евънс. Знаеш, че от доста време насам е болен, но през последния месец състоянието му рязко се е влошило. Мървин иска да ме види. Настоял е пред лекаря да замина за Марчмънт колкото може по-бързо.

— Смяташ ли да отидеш?

— Ами смятам, че трябва. Чудех се дали си прекалено зает, за да дойдеш с мен за морална подкрепа. Би ли могъл да дойдеш да ме вземеш с колата си от гара Виктория и да ме закараш до имението? Извинявай, Дейвид, но не бих могла да се върна в Марчмънт сама.

— Разбира се. И без друго нямам какво да правя през следващите няколко седмици.

— Благодаря ти, Дейвид. Много съм ти признателна.

— Смяташ ли, че Мървин ще умре, мамо?

— Да, ако се съди по думите на лекаря.

— Да съобщя ли на Грета?

— Не — рязко отсече Ел Джи. — Мървин не е казал, че иска да я види. Поне засега.

Поговориха за разписанието на влаковете и се разбраха Тафи да вземе майка си от гарата следващата сутрин. Той остави слушалката, отпусна се в креслото и се замисли дълбоко.

Непременно трябваше да каже на Грета, че Мървин е тежко болен. В края на краищата, по закон те все още бяха женени. Внезапно се запита какво знаеше Ческа за миналото.

 

 

Продължителното пътуване до Уелс бе улеснено от хубавото време и слабото движение. Тафи и майка му разговаряха непринудено.

— Странно е, че се връщаме, нали, Дейвид?

— Да. Минаха десет години.

— Учудващо е как човек се приспособява. Чувствам се като неразделна част от обществото в Ийстборн и добър играч на бридж. — Ел Джи се разсмя. — Ако не харесваш някого, присъедини се към него.

— Е, изглежда, добре ти понася. Видът ти е чудесен.

— Когато някой разполага с цялото си време, той обикновено може да си позволи да изглежда добре, независимо как се чувства.

Когато прекосиха Портмадог и поеха по пътя към Марчмънт, и двамата се умълчаха.

Пред портала на имението Тафи спря колата и майка му слезе, за да отвори вратите.

Щом мерна къщата, Тафи затаи дъх. Повече от две столетия този внушителен каменен дом бе предпазвал обитателите си от студените зими и горещите лета. Големите прозорци проблясваха под яркото слънце сякаш ги приветстваха. Погледна майка си, която гледаше в същата посока с безизразно лице.

Спря пред сградата и изключи двигателя. В същия момент масивната врата се отвори и Мери изтича навън.

— Мастър Дейвид! Толкова се радвам да ви видя! Никога не пропускам вашето радиошоу! Не сте остарели с нито един ден!

— Здравей, Мери! — Тафи я прегърна топло. — Много мило от твоя страна да говориш така, но аз мисля, че доста съм понапълнял напоследък. Знаеш, че никога не отказвам някоя и друга бисквита или парче торта.

— Но ви отива да сте по-пълен.

Ел Джи излезе от колата.

— Как си, Мери?

— Благодаря ви, мисис Марчмънт, много съм добре. Радвам се да ви видя отново тук, където ви е и мястото.

Тримата се отправиха към вратата.

— Пътуването беше продължително. Би ли могла да ни направиш чай, преди да се качим да видим Мървин?

— Разбира се, мисис Марчмънт. В момента доктор Евънс е при него. Господарят прекара тежка нощ. Бихте могли да влезете във всекидневната. Аз ще ви приготвя чая и ще съобщя на доктора, че вече сте тук.

Тафи и Ел Джи прекосиха коридора и отвориха вратата на всекидневната.

— Господи! Тук е толкова задушно! Мери никога ли не проветрява помещенията?

— Не мисля, че около грижите за Мървин й остава много време за домакинстване, мамо.

— Не, разбира се. Тя постъпи много добре, като остана тук.

Ел Джи отиде до прозореца, свали райбера и го отвори широко. Двамата излязоха на голямата тераса.

— Ще ми помогнеш, нали? Ако изтупаме тези столове, бихме могли да изпием чая си тук.

Мери донесе чая и двамата седнаха на тежките железни столове.

— Остави го, ние ще се обслужим сами.

— Добре, мисис Марчмънт. Ще отида да съобщя на доктор Евънс, че сте пристигнали.

— Благодаря ти. Ще му предложиш ли да се присъедини към нас?

Мери кимна и влезе в къщата.

Двамата пиеха чая си в мълчание.

— Как съм могла изобщо да напусна това? — измърмори Ел Джи.

Тафи се усмихна и потупа майка си по ръката.

— Шумът от течаща вода ми напомня за детството. Той ме събуждаше всяка сутрин.

Зад тях се чуха тежки стъпки и двамата се извърнаха. Доктор Евънс, вече с напълно побеляла коса, им се усмихна.

— Моля, не ставайте. Лора Джейн, Дейвид, благодаря ви, че дойдохте.

— Чай? — предложи Ел Джи, щом лекарят се настани.

— Благодаря.

— И така, как е той? — попита тя.

— Боя се, че не е добре. Преди месец-два получи удар, от който лявата страна на лицето му остана парализирана. Трудно му е да говори и не изглежда много приятен.

— Това само на напредналата му възраст ли се дължи? — запита Ел Джи.

— Да, отчасти, но вие знаете, че от няколко години насам той имаше и проблеми с алкохола. Непрекъснато му повтарях, че трябва да престане да пие, но за нещастие той не се вслуша в съвета ми. На няколко пъти падаше и се нараняваше, а ето че сега и черният му дроб е увреден. Всичко това, наред с пушенето, се отрази много зле на здравето му.

— Още колко ще живее?

Тафи внимателно наблюдаваше майка си. Лицето й не издаваше и следа от вълнение и тя бе практична както винаги. Но той забеляза, че ръцете й нервно потръпват в скута й.

— Трудно е да се каже. Честно казано, учудвам се, че издържа досега. Седмица-две, най-много месец. Но няма никакво съмнение, че черният му дроб вече не функционира. Съжалявам, Лора Джейн, но това е истината.

— Да. Благодаря ви, че бяхте толкова откровен с нас. Знаете, че предпочитам прямотата. Защо според вас иска да ме види?

— Не ми е работа да питам защо, но той беше много настоятелен. Знае, че вече сте тук, и иска да ви види колкото може по-скоро.

— Е, тогава да вървя. — Ел Джи се изправи.

Тежките завеси бяха спуснати и в спалнята цареше полумрак. Легнал в огромното си легло, Мървин изглеждаше като грохнал старец. Дишаше тежко със затворени очи. Ел Джи застана до леглото, загледана в мъжа, когото някога бе обичала.

Досега винаги бе имало време, в което нещата между тях да се изгладят, наранените чувства да се излекуват. А сега неизбежният край на тази възможност я ужаси и разстрои. За Мървин, за тях двамата вече нямаше бъдеще.

Ел Джи закри уста с ръка и преглътна сълзите си.

Очите на Мървин се отвориха. Тя коленичи до леглото и се наведе така, че да може да я вижда.

Мървин раздвижи устни, опитвайки се да проговори. Произнесе някакъв странен, неразбираем звук. Единият ъгъл на устата му бе изкривен и неподвижен.

— Сънувам… сънувам ли те?

— Не. Аз наистина съм при теб, Мървин.

Пожълтелите му очи се напълниха със сълзи. Той с усилие повдигна едната си ръка и докосна рамото й.

— Прос… Прости ми…

Ел Джи сграбчи ръката му, притисна я до устните си, но не отговори.

— Аз… трябва да ти обясня… — Той се напрягаше не само физически, но и психически, търсейки най-точните думи. — Аз те обичам… Никога… не съм обичал друга… — По страните му се затъркаляха сълзи. — Ревността… е ужасно нещо… исках да те нараня, както ти ме нарани… Прости ми…

— Аз… аз си мислех, че не искаш дори да ме гледаш. Точно затова напуснах Марчмънт.

— Исках да те накажа, задето се омъжи за брат ми. Исках да ти предложа да се омъжиш за мен, когато той умря… но гордостта… не ми позволи…

— О, Мървин, толкова пропилени години, през които можехме да бъдем щастливи! Аз ли бях причината да заминеш за Кения?

Той кимна бавно.

— Не можех да те гледам с детето на брат ми. Предай извиненията ми на Дейвид. Това не беше по негова вина.

— Ти не знаеш, че минах през ада, когато пристигна писмото от военното министерство, в което ни уведомяваха, че си безследно изчезнал по време на акция! Прекарах три години в молитви дано да си жив. Но всички непрекъснато ми говореха, че трябва да продължа да живея и да помисля за бъдещето. Твоето семейство искаше да се омъжа за Робин. Какво друго можех да направя? Знаеш, че никога не съм го обичала така, както обичах теб. Аз… Господи, Мървин! Трябва да ми повярваш. Ако само се беше прибрал у дома и ме бе помолил да се омъжа за теб, след като Робин почина…

— Исках, но… — Лицето на Мървин се изкриви в агония. — По време на войната толкова пъти съм заставал лице в лице със смъртта, а ето че сега ме е страх. — Той стисна ръката на Ел Джи. — Ще останеш с мен до края, нали? Имам нужда от теб, Лора Джейн.

Бяха ли тези последни няколко дни достатъчни, за да изкупят целия си пропилян живот? Не, но те бяха последното, което им бе останало.

Ел Джи кимна бавно.

— Да, любов моя — тихо каза тя.