Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (15)

Петнадесета глава

По време на коледната си отпуска Грета се мъчеше да изтласка мисълта за Джонатан в дъното на съзнанието си. Концентрира вниманието си върху усилията да организира за дъщеря си един прекрасен празник. Лицето на Ческа изразяваше учудване, докато в коледната утрин разопаковаше множеството си подаръци, между които и куклата от магазин „Хемлис“, която отваряше и затваряше очите си. Мейбъл се качи при тях, за да опита от малката им пуйка, и денят мина много весело. Ала след като Ческа си легна и Мейбъл се прибра, Грета се почувства много самотна. Мислите й отново се върнаха към красивия й работодател.

На втория ден от коледните празници тя заведе дъщеричката си да гледа „Питър Пан“ в „Скала Тиътър“.

— Вярвате ли във феи? — крещеше Питър Пан.

Грета си помисли, че Ческа ще скочи от мястото си от нетърпение да спаси Тинкърбел.

— Да! Да! — викаше Ческа ведно с останалите деца от театъра.

През по-голяма част от спектакъла Грета наблюдаваше лицето на дъщеря си вместо сцената. Гледката стопляше сърцето й и оправдаваше малката й жертва.

Въпреки че се наслаждаваше истински на няколкото дни, прекарани с детето, Грета изгаряше от нетърпение да се върне на работа. Но за нейно разочарование, когато отиде в кантората, Джонатан още не се бе върнал от провинцията.

Когато пет дни по-късно той се появи в приемната, сърцето й сякаш спря.

— Здравей, Грета. Честита Нова година — усмихна се мистър Пикъринг.

— И на теб!

Той кимна и се отправи към стаята си.

Обезкуражена, Грета прекара цялата вечер размишлявайки дали не си бе въобразила онова, което той й бе засвидетелствал вечерта в клуба. Може би защото се чувстваше много самотна, бе отдала по-голямо значение на единствения час, който бе прекарала с него.

Изминаха десет дълги дни, преди да имат възможност да поговорят. Телефонът на бюрото й иззвъня.

— Здравей, Грета. Обажда се Джонатан. Мистър Джървис пристигна ли вече?

— Не, но току-що телефонира, за да предупреди, че ще закъснее малко.

— Добре. В такъв случай ми позволи да те заведа на вечеря, както ти бях обещал.

— За мен ще бъде удоволствие.

— Чудесно. Ще те чакам пред Литературния клуб в седем.

— Ще се видим там.

Грета затвори слушалката с трепереща ръка, изпълнена с омраза към себе си, че бе приела толкова лесно. Прекара времето до вечерята в комбиниране на различни дрехи, раздразнена от мисълта, че в гардероба й няма нищо, което Джонатан вече да не е виждал. В крайна сметка трябваше да се задоволи с ежедневния си костюм. Нямаше смисъл да се опитва да се конкурира със съпругата му.

 

 

Точно в седем Грета си поръча един джин и се настани в дискретното сепаре в бара. Отпи голяма глътка и запали цигара, за да поуспокои нервите си.

Няколко минути по-късно забеляза Джонатан да си пробива път към нея. Той се приближи и седна срещу нея.

— Здравей, Грета. Изглеждаш великолепно. Извинявай, че малко закъснях. Мога ли да ти поръчам още едно питие?

— Да, моля.

Той направи знак на сервитьора и поръча още два джина.

— И така, как прекара Коледа?

— Много приятно. А ти?

— Не мога да се оплача. Освен това успях да спечеля още двама клиенти.

— О, чудесно!

— Благодаря ти. — Сервитьорът постави пред тях двете питиета и Джонатан вдигна чашата си. — Е, да пием за новата 1950 година — началото на новото десетилетие. Да се надяваме, че ще бъде по-мирно от изминалото.

Грета кимна и също вдигна чашата си.

— Наздраве!

— Запазих маса за осем часа в един малък и много приятен ресторант. О, едва не забравих. — Той бръкна в джоба на палтото си и извади красиво увит пакет, който й подаде. — Малък коледен подарък за теб.

Грета се изчерви.

— О, не беше необходимо.

— Но аз исках да го направя. Хайде, отвори го.

Тя се подчини. В кутия от магазин „Хародс“ имаше пъстър копринен шал.

— Много е красив. Благодаря.

— Вероника хареса онзи, който й подарих — обясни Джонатан. — Опасявам се, че ми липсва въображение, когато трябва да избирам подаръци за дами.

— Съпругата ти добре ли е?

Джонатан изви очи.

— Да. Или поне така мисля. Замина с неколцина приятели в Южна Франция, където ще останат две седмици. Каза, че атмосферата в Лондон след коледните празници я потиска. Хайде, време е да тръгваме. Ресторантът се намира на Джърмин Стрийт, така че можем да отидем и пеш.

Той плати сметката и двамата тръгнаха бързо към малкото заведение. Вътре беше тясно, но много уютно. Дървената ламперия, кожените столове и снежнобелите покривки създаваха спокойно и ведро настроение. След като се настаниха, им поднесоха менюто и Джонатан се залови с листа с вината.

— Ще желаете ли аперитив? — осведоми се келнерът.

Мистър Пикъринг вдигна поглед към Грета.

— Искаш ли?

— Да. Един джин, моля.

— Значи — два.

— Добре, сър. — Сервитьорът се извърна и се отдалечи.

— Храната тук е много добра, но те са известни преди всичко с рибата си.

Грета остави Джонатан да поръча и за нея и отпи голяма глътка от питието си.

— А сега ми кажи откъде всъщност си родом? Зная, че това е болна тема, но в говора ти се долавя лек акцент, въпреки че трябва много внимателно да се заслушаш, за да го доловиш.

— От Чешър, но не съм ходила там от много години.

— Май бе споменала, че родителите ти живеят в Лондон?

— О… ъъъ… преместихме се тук, когато бях много малка.

— Разбирам.

Продължиха да разговарят за работата си, докато дояждаха пушената скумрия, последвана веднага от дувърска пъстърва. Грета се наслаждаваше на всяка хапка. Това беше най-вкусната храна, която някога бе яла.

— Струва ми се, че скоро в офиса ще настъпят някои промени — неочаквано вметна Джонатан.

— Така ли? Аз ще бъда ли засегната от тях?

— Ако това се случи, ще бъде само в твоя полза. Мистър Селис скоро ще се пенсионира. Както знаеш, той и сега се появява в кантората само по три дни в седмицата. След като се оттегли, цялата работа ще легне върху мен.

— Но това е чудесно за теб, Джонатан!

— Да, но е и голяма отговорност, въпреки че трябва да призная, че се радвам на подобно предизвикателство. Дейността ни трябва малко да се пораздвижи. Сега всичко върви по същия начин, както преди тридесет и пет години, когато мистър Селис е започнал практиката си. Предполагам, че в близко бъдеще ще наема някой по-млад партньор, за да разполагам с достатъчно време да разширя дейността ни. А другата новина е, че преди няколко дни Мойра си подаде оставката. Тя работи за нас от много години, но сигурно си мисли, че след напускането на мистър Селис нещата вече няма да са същите.

— Това ще бъде голяма загуба. Мойра разбира от работата си.

— Така е, но се чудех дали ти не би проявила интерес към мястото й.

— Аз? Ами… — Грета поклати глава. — Не мисля, че умея да пиша на машина достатъчно добре. Освен това зная много малко за работата в службата.

— Хайде, Грета. Излишно е да скромничиш. Ти пишеш достатъчно добре, а и Мойра няма да напусне веднага, така че ще имаш време да се поупражниш. Ти си умна, а ако вземем някой външен човек, ще трябва дълго да го обучаваме. Впрочем ти познаваш клиентите ни и те много те харесват. Разбира се, заплатата ти също ще се повиши. Помисли си. Мойра ще си отиде в края на февруари и вече се съгласи да те научи на някои неща. Освен това, ако приемеш, това ще означава, че ще имам възможност да те виждам по-често, отколкото сега.

Грета сведе поглед.

— Благодаря за предложението. Ще го обмисля.

— Много добре. А сега не искаш ли да отидем вкъщи за по едно питие?

Тя погледна часовника си. Минаваше десет, а бе обещала на Мейбъл да се прибере преди единадесет.

— Далече ли е?

— Не. На Хил Стрийт. Не повече от пет минути.

 

 

Джонатан отключи входната врата и запали осветлението в коридора.

— Ето. Позволи ми да взема палтото ти.

— Благодаря.

— Последвай ме. — Той я отведе във внушителна всекидневна. Тя беше обзаведена с три огромни кожени канапета, разположени покрай голяма камина.

— Седни, докато налея по чаша бренди.

— Къщата ти е чудесна, Джонатан.

— Да. Джефри… искам да кажа мистър Селис ни я купи като сватбен подарък. — Джонатан се усмихна. — Декорът не е мое дело. Аз бих предпочел нещо по-уютно, но на Вероника така й харесва.

— Много е впечатляващо — отбеляза Грета, докато поемаше чашата с бренди.

Джонатан се настани на дивана твърде близо до нея. Двамата отпиваха от питието мълчаливо, внезапно обзети от напрежение, което затрудняваше разговора.

След двадесетина минути Грета се изправи.

— Благодаря ти за вечерята. Сега трябва да се прибирам.

Джонатан също стана.

— Разбира се. Вечерта беше много приятна и би трябвало да я повторим. — Пое ръката й в своята и впери сините си очи в лицето й. После се наведе и я целуна леко по устните.

Грета не се възпротиви, когато езикът му се плъзна в устата й. Усети как ръцете му обвиват здраво талията й и я притискат по-плътно към него. След миг вече отвръщаше на целувката му, а в нея се надигаше топлина, каквато не бе усещала никога след Том.

Изправени в средата на стаята, те се целуваха жадно. Джонатан разкопча жакета й и обви пръсти около гърдите й. Без да престава да я целува, разкопча и сутиена й.

— О, господи!… Мечтаех за това от първия миг, в който те видях. Грета… О, Грета… — шепнеше той, докато я полагаше внимателно на килима.

Не, не… крещеше някакъв глас в нея, но завладелите я физически усещания го заглушиха.

Като в мъгла наблюдаваше как Джонатан сваля и останалите й дрехи, как коленичи до нея, поглъщайки я с поглед, и плъзга длани по голите й гърди.

— Бога ми, толкова си красива! — Той се наведе напред и погали втвърденото й зърно с устни. От гърлото й се изтръгна стон, щом почувства езика му върху пламналата си плът. Изви леко глава и го видя да разкопчава панталона си с една ръка, докато с другата милваше вътрешната страна на бедрата й.

— Искам те — шепнеше той, целувайки врата й. — Позволи ми да те любя. Моля те!

Грета не направи нищо, за да го спре, когато той с известно усилие влезе в нея. Знаеше, че е неприлично да се вика от удоволствие, затова стисна здраво устни и се отдаде изцяло на усещането, пораждащо се от мястото, където телата им се съединяваха. Плъзна длани по гърба му, притискайки го по-плътно към себе си и обви крака около кръста му, сякаш искаше да го задържи така завинаги. Не искаше този миг да свършва и почти изплака от разочарование, когато той със стон излезе от нея.

Джонатан се отпусна на гръб и мълчаливо закри очите си с ръце.

Неудовлетворената страст на Грета я караше да се чувства използвана и уязвима. Искаше й се да го помоли пак да я прегърне и отново да й каже, че е красива. Ала не намери смелост да го стори. Хладината в стаята я накара да потръпне, тя се протегна за дрехите си и започна да се облича.

Джонатан я погледна изненадано.

— Какво правиш? — запита я с тревога.

— Обличам се. Трябва да тръгвам — хладно отвърна тя.

Той улови китката й и я привлече към себе си.

— Грета, не си отивай. Остани при мен тази нощ. — Тя поклати глава и той целуна върха на носа й.

— Не, наистина трябва да се прибера у дома.

Джонатан въздъхна, без да я пуска.

— Съжаляваш ли за това, което направихме току-що?

По страната й се търкулна една сълза. Той я видя и побърза да я изтрие.

— Какво има, миличка? Да не би да се тревожиш, че само те използвам?

— Може би — тихо отвърна тя.

— Грета, кълна ти се, никога не съм докосвал друга жена, откакто съм се оженил за Вероника.

— Искаш да кажеш, че аз съм първото ти увлечение?

— Моля те, мила, не омаловажавай това, което стана между нас. То беше най-прекрасното нещо, което ми се е случвало.

— Наистина ли?

— Да. — Джонатан целуна рамото й и плъзна ръка по крака й. — И искам да го правим отново и отново. — Устните му покриха нейните и тя се предаде.

Този път се любиха по-бавно. Джонатан разполагаше с достатъчно време да я гали, да докосва всяка част от тялото й, докато то започна да се разтърсва от тръпки. Когато най-после влезе в нея, й бяха необходими само няколко секунди, за да стигне до края.

Наближаваше полунощ, когато Грета напусна къщата. Махна притеснено на едно такси, представяйки си недоволството на Мейбъл, когато се прибере. Когато пристигна, видя, че тя е заспала на стола, хъркайки високо. Разтърси я леко и я изпрати по стълбите, без да промълви и дума. После погледна Ческа, която спеше спокойно, прегърнала новата си кукла. След това се съблече за втори път тази вечер и се отпусна в леглото.

Все още усещаше миризмата на тялото му и се чувстваше странно спокойна и отпочинала.

Реши да приеме тази връзка като нещо, от което ще получава толкова, колкото и ще дава. Нямаше намерение да я задълбочава, нито да му отдава сърцето си.

Малко преди да се унесе в сън, по устните й се плъзна лека доволна усмивка.