Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (17)

Седемнадесета глава

Целия следобед Грета прекара в скитане из Грийн Парк, неспособна да се прибере у дома и да застане пред Ческа, нито да отговори на въпросите на Мейбъл за ранното си завръщане. Отпусна се на една пейка под жаркото юнско слънце и се загледа в минувачите: бавачки, които разговаряха, докато разхождаха питомците си, бизнесмени с куфарчета и влюбени двойки, уловени за ръце. Всички те изглеждаха като хора, които имат ясна цел в живота.

— Боже мили!

Обхвана главата си с ръце и въздъхна тежко. Откакто Том я беше изоставил, не се бе чувствала толкова самотна.

Цял живот се беше борила, търсейки онова, което се нарича сигурност. Но този път не можеше да обвинява никого, освен себе си. Още от самото начало знаеше, че връзката й с Джонатан няма да й даде онова, което иска.

Запита се мрачно защо ли бе орисана да попада все на неподходящи мъже. Защо, след като другите жени успяваха да си намерят партньори за цял живот, тя не може? Дали пък не беше сторила нещо много лошо, за да заслужи подобен лош късмет?

И все пак, не беше ли нейната собствена слабост, нуждата й да усеща до себе си присъствието на мъж, която я бе довела до сегашното й положение? Чувстваше се като пеперуда, която безпомощно се доближава до пламъка на свещта, който щеше да я унищожи.

Загледана в далечината, Грета се запита дали няма да е по-лесно да се хвърли под първия автобус, вместо да се бори. Мисълта, че трябва отново да започне да си търси работа без изгледи да намери, беше повече, отколкото можеше да понесе.

Но какво щеше да стане с Ческа? Случилото се не беше по нейна вина. Знаеше, че трябва да продължи да се бори, ако не заради себе си, то поне заради детето си.

И тогава взе своето решение. Беше приключила с мъжете завинаги. Те бяха провалили живота й. Никога повече нямаше да позволи на някой мъж да се приближи до нея прекалено близо и да внесе хаос в бъдещето й. Всичката любов, която й беше останала, щеше да даде на Ческа.

Почувствала се малко по-спокойна, тя се изправи, прекоси „Пикадили“ и тръгна към Сохо. Мина покрай „Уиндмил“ и се запита дали не е по-добре да влезе и да помоли за работа, вместо да се явява на десетки безполезни интервюта. След като нямаше да получи заплата за последната си работна седмица, пред нея се изправяше неотложен финансов проблем. Да, реши тя, това беше най-добрият изход. Нямаше да има нужда от препоръки, нито да й се налага да отговаря на въпроси. Отвори вратата и попита портиера дали може да види господин Ван Дам.

Десет минути по-късно отново се озова отвън, още по-отчаяна. Мистър Ван Дам й бе казал, че няма свободни места. Взе новия й адрес и обеща да й се обади, ако се отвори нещо, но това не решаваше настоящите й проблеми.

Застанала до вратата, Грета се загледа към групата проститутки, които разговаряха помежду си от другата страна на улицата. Разпозна някои лица от времето, когато работеше тук. Грета и приятелките й винаги ги бяха гледали отвисоко, но бяха ли всъщност по-добри от тях? Бяха ли тези момичета толкова глупави? В края на краищата тя се бе отдала на Джонатан безплатно и се бе озовала в тяхното положение — бе задоволявала онази негова нужда, която съпругата му не успяваше.

— Грета! Нима наистина си ти?

Нечия ръка я улови за рамото. Дочула познат глас, тя се извърна.

— Тафи! — Лицето й веднага засия.

— Стори ми се, че те видях да излизаш от кабинета на мистър Ван Дам, и веднага се втурнах след теб. Какво, за бога, търсиш тук?

— Ами всъщност исках да получа старата си работа.

— Разбирам. Мама ми каза, че си напуснала Мървин преди няколко месеца, но нямаше представа къде си отишла. Виж, имаш ли време за чаша чай? Очевидно имаме да си казваме много неща.

Грета погледна часовника си. Беше четири без десет. Разполагаше с още няколко часа, преди да стане време да се прибира у дома.

— Но само при едно условие.

— Всичко, което поискаш — усмихна се Тафи.

— Няма да казваш на майка си, че си ме виждал.

— Дадено. — Той й предложи ръката си и тя плъзна длан под лакътя му.

Докато Тафи поръчваше чай за двамата, Грета се запита какво му е известно за раздялата й с Мървин.

— И така, къде живееш, откакто си пристигнала в Лондон?

— Недалеч от там, където живеех преди. Двете с Ческа живеем в малък апартамент.

— Разбирам. Доколкото зная, напуснала си Мървин заради проблемите му с алкохола.

— Да. След смъртта на Глин той съвсем се съсипа.

— Много се натъжих, когато научих за смъртта на малкия — каза Тафи. — Трябва да е било много мъчително.

— Беше ужасно. — В гърлото й заседна буца. — Когато Мървин започна да става агресивен, вече нямах друг избор. Чувствах се виновна, че го напускам в това състояние, но какво друго можех да сторя?

— Е, би могла да се обърнеш към мен, след като си пристигнала в Лондон.

— О, Тафи, след всичко, което направи за мен, не бих могла да те моля отново!

— Двамата с мама много се тревожехме за теб. Поддържахме връзка с мистър Гленуилям, но той нямаше представа къде си отишла.

— Страхувах се, че Мървин може да тръгне след нас, така че не му казах къде отивам. Мери знае, но се закле да мълчи.

— Е, аз не бих се притеснявал от вероятността Мървин да те последва, Грета. От това, което чувам, се оказва, че горкият ми чичо дори не знае кой ден е. Паднал е лошо и сега е прикован към инвалиден стол със счупен таз.

— О, боже! — Грета се загледа виновно в чаената си чаша. — Трябваше да остана, нали? В края на краищата, Мървин се отнесе много добре с мен.

— Не, Грета. Ти постъпи правилно. Двете с Ческа е трябвало да си тръгнете. А как успяваш да си осигуриш средства?

— Имам… имах работа до тази сутрин. Опасявам се, че между мен и работодателя ми възникнаха някои недоразумения. Затова напуснах и дойдох в „Уиндмил“ да проверя дали могат да ми предложат нещо.

Тафи изучаваше лицето й през масата. Въпреки че беше все така красива, под очите й имаше тъмни кръгове и беше доста слаба.

— Горкичката — съчувствено каза той. — Наистина трябваше да дойдеш и да ме потърсиш в „Уиндмил“, Грета. Знаеш, че щях да ти помогна.

— О, Тафи, много мило, че го казваш, но…

— Мислеше, че ти се сърдя, задето се омъжи за чичо ми — довърши той вместо нея.

— Да — кимна Грета.

— Е, преди да сме стигнали по-далеч, искам да ти кажа, че онова, което направи, не ме настрои ни най-малко срещу теб. Би ми било интересно да узная истинското ти отношение към чичо ми, но…

— Никога не съм го обичала истински, Тафи. Бях отчаяна, а той се отнесе много мило с мен — обясни тя с брутална откровеност. — Но ми се струва, че и той ме използваше. Ожени се за мен, защото искаше наследник за Марчмънт.

— Сигурен съм, че е така. Мисълта, че след смъртта му аз ще наследя имението, винаги му е била неприятна.

— Зная. Мисля също, че майка ти напусна Марчмънт, защото аз се омъжих за Мървин и тя се почувства засегната — призна Грета.

— Винаги ми се е струвало, че има нещо, което мама не ми е казвала за отношенията си с чичо, но ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще ти кажа, че тя е много щастлива със сестра си в Ийстборн.

— О, Тафи, толкова съжалявам за болката, която причиних на теб и семейството ти. Вие се опитвахте да ми помогнете, а аз проявих неблагодарност.

Шокът от сутрешната случка и разговорът с Тафи за миналото й дойдоха прекалено много. Грета избухна в сълзи.

— О, мила, защо плачеш винаги, когато си с мен? — Тафи се разсмя. — Не зная дали трябва да приема това като комплимент, или като обида. Вземи. — Той й подаде носна кърпичка, точно както бе направил преди доста време. — И така, кога ще видя тази… ъъъ… Каква ми се пада тя? Братовчедка, предполагам. Знаеш ли, винаги съм искал да имам братовчедка.

Грета се засмя и издуха носа си.

— Тафи, нямаш представа колко се радвам, че те срещнах!

— И така, как ще изкарваш прехраната си сега, след като си загубила работата си?

— Предполагам, като си намеря друга. Но, както и да е. Кажи ми как вървят твоите работи?

— Чудесно, в интерес на истината. Следващата седмица е последното ми представление в „Уиндмил“. Сега имам собствено радиошоу, а през юли ще изиграя първата си голяма роля в киното.

— Толкова се радвам, че при теб всичко е наред.

— Действително не мога да се оплача. Виж, защо не доведеш Ческа на обяд у дома в неделя? Наистина много искам да я видя. Там ще бъде и Леон, моят агент. Ще отпразнуваме напускането ми от „Уиндмил“ и началото на филмовата ми кариера. Той ще ти хареса и ще прекараме чудесно.

Грета се усмихна. Разполагаше с доста свободно време, а Тафи не представляваше опасност за клетвата, която си бе дала малко по-рано същия ден.

— Бих дошла с удоволствие, ако няма да те притесня.

— Изобщо няма да ме притесниш. Ето ти адреса ми. — Той го надраска на лист хартия. — На една пряка оттук е. Ще ти запиша и телефонния си номер. Моля те, Грета, обади ми се, ако имаш нужда от нещо. В края на краищата ние сме от едно семейство, макар че отношенията ни са малко по-особени.

— Благодаря ти. Ще се видим в неделя. — Грета се изправи. — Сега трябва да тръгвам. Жената, която се грижи за Ческа, се сърди, когато закъснявам.

— Разбира се. Довиждане, Грета.

Тафи й помаха, докато тя изчезваше през вратата на кафенето.

Няколко минути по-късно той крачеше към „Уиндмил“. Когато се озова в гримьорната си, откри, че си подсвирква. Загледа се в отражението си в огледалото и видя, че очите му блестят, което нямаше нищо общо с възходящата му кариера.

Дължеше се на нея.

Съдбата му я връщаше, след като през цялото време бе мислил, че я е загубил завинаги.

Чувството, което се бе опитвал да погребе, се втурна към него с нова сила.

Той я обичаше и този път нямаше да я пусне да си отиде.