Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (48)

Четиридесет и осма глава

Пренебрегвайки протестите на Ческа, Тафи позвъни на лекаря й и го помоли да дойде, за да я прегледа. Въпреки че тя изглеждаше по-спокойна след продължителния сън, той искаше да се консултира с професионалист.

Когато докторът пристигна, Тафи го въведе във всекидневната, очаквайки да намери Ческа там, където я бе оставил. Но нея я нямаше. Изкачи стъпалата, почука на вратата на спалнята й и натисна дръжката, но тя бе заключена.

— Ческа, отвори ми. Трябва да те прегледат.

— Не! Чувствам се добре. Кажи му да се маха!

Увещанията му не дадоха никакъв резултат. Най-после Тафи се върна при лекаря и му съобщи, че няма да може да я види.

— Е, нищо не можем да направим, нали? — сви рамене докторът. — Обадете ми се, ако състоянието й се влоши. Ще ви оставя няколко таблетки, които ще я поуспокоят. Междувременно се опитайте да я накарате да хапне нещо и да спи колкото може повече.

Около час по-късно Ческа се появи във всекидневната.

— Всичко е наред. Той си отиде — каза спокойно Тафи и угаси телевизора. — Какво, за бога, става тук?

Ческа се отпусна на дивана.

— Мразя лекарите. Изобщо им нямам доверие. Ако направиш това още веднъж, кълна се, ще се самоубия!

— Добре, няма. Обещавам.

— Докато бях бременна, те насила ме държаха в онази лудница. Няма да позволя отново да ми сторят това!

— Няма, Ческа. Тогава го направихме за твое добро. След смъртта на майка ти беше изпаднала в шок.

Ческа се загледа в далечината, сякаш се вслушваше в нещо.

— И така, обещавам, че няма да има повече доктори, но само при условие, че се нахраниш. Ческа?

— Ъъъ… моля? — Тя отново го погледна с празен, стъклен поглед.

— Казах, че трябва да започнеш да се храниш и да се грижиш за себе си. Мога да ти бъда полезен само ако първо си помогнеш сама. Сигурен съм, че тогава съвсем скоро отново ще станеш нормална.

Тя кимна бавно.

— Да, сигурно. — Протегна ръце към него. — О, Тафи, толкова се радвам, че си тук. Няма да ме изоставиш, нали?

— Не, ако се държиш добре — отвърна той и я прегърна.

Ческа се сгуши в него както някога, когато беше малко момиченце.

— Ще бъда добра, обещавам.

 

 

Следващите четиридесет и осем часа бяха тежки за Тафи. Ческа час по час се появяваше в спалнята му, разтреперана от поредния кошмар. Той я прегръщаше и се опитваше да я успокои.

— Господи, Тафи! Те ме уволниха! Мен, Ческа Хамънд, суперзвездата! Всичко свърши. За мен вече няма бъдеще.

— Хайде, не бъди глупава. Има стотици актьори, които изоставят едно шоу и се залавят с успех за друго. Все нещо ще излезе, сигурен съм.

— Но това трябва да стане веднага! Аз нямам нищо. Останах без пукната пара. Затънала съм до гуша в дългове, а и банката съвсем скоро ще ми отнеме къщата, защото не мога да им върна заема.

— Но какво стана с всичките пари, които майка ти беше инвестирала? Доколкото си спомням, те съвсем не бяха малко — изуми се Тафи.

— Така беше, но похарчих всичко. Онова, което не успях да пропилея, ми взе бившият ми съпруг. Не остана нищо, нищо. О, Тафи, животът ми е такава каша!

— Хайде, ела да ме прегърнеш. Нали сега съм тук? Аз ще ти помогна да се справиш.

— Но защо ще ми помагаш, след като аз ви лъгах години наред? — изплака тя.

— Защото това не ми пречи да продължавам да те обичам и да се грижа за теб. Ти израсна пред очите ми и за мен винаги ще бъдеш детето, което никога няма да имам. А семействата винаги се сплотяват, когато ги сполети беда.

Ческа го погледна и по страните й се затъркаляха сълзи.

— Да. А ти за мен винаги си бил бащата, когото никога не съм имала.

Тя се надигна, целуна го и затвори очи.

 

 

Състоянието на Ческа се подобряваше с всеки изминал ден. С помощта на таблетките тя започна да спи нощем и скоро руменината се завърна по страните й. Тафи успя да я накара да се храни редовно и сутрин да обръща повече внимание на тоалета си. Но все още имаше моменти, в които той й говореше, а тя сякаш се рееше в някакъв свой, далечен свят. И изобщо не споменаваше за Марчмънт и за Алекс. Възприемайки поведението й, той също не повдигаше въпроса.

На шестия ден Тафи реши, че е крайно време да уведоми Тор къде се намира. Тя щеше да го очаква утре, но за него беше съвсем ясно, че не би могъл да остави Ческа сама. Позвъни в дома й в Оксфорд и накратко й обясни положението.

— Но ще се върнеш навреме за венчавката, нали? — запита тя притеснено.

— Разбира се, глупачето ми! — разсмя се той. — Нищо на света не би могло да ме спре. Но ти разбираш защо не бих могъл да изоставя Ческа сега, нали? Тя си няма никой друг.

— Да, мили. Но след като тя не иска да се консултира с лекар, ти сигурен ли си, че знаеш какво да правиш?

— Просто съм оставил нещата да се оправят от само себе си. Мисля, че е по-добре, но се страхувам да я оставя сама. Моля те, не споменавай за това на Ел Джи.

От другата страна на жицата последва продължителна пауза.

— Добре — каза най-сетне Тор. — Но мразя да лъжа.

— Знаеш какво е отношението на мама към Ческа, а след операцията не бих искал да я разстройвам.

— Разбирам. Грижи се за себе си. Обичам те.

— И аз те обичам. Дочуване, мила. — Той изпрати една въздушна целувка и затвори слушалката. Когато се обърна, видя пред себе си Ческа, скръстила ръце пред гърдите си. Запита се какво бе чула от току-що проведения разговор.

— Коя беше тази?

Тафи си пое дълбоко въздух.

— Тази, скъпа Ческа, беше годеницата ми Виктория. След две седмици ще се венчаем в Марчмънт.

Той напрегнато очакваше реакцията й и въздъхна с облекчение, когато видя как устните й се разтягат в широка усмивка.

— О, чичо Тафи! Та това е чудесно!

— Радвам се, че си доволна, Ческа. Виктория е чудесна жена и зная, че ще прозвучи глупаво, но аз съм най-щастливият човек на света!

— Това трябва да се отпразнува! Струва ми се, че имам бутилка шампанско. — Ческа отвори барчето и измъкна виното. — Трябваше да ми кажеш по-рано. Това е най-добрата новина, която чувам от много време насам. Хайде, отвори го. Ще отида за чаши.

Двамата отпиха и седнаха на дивана.

— Искам да ми разкажеш всичко за нея, от самото начало.

Тафи й разказа цялата история, трогнат от искрената й радост.

— Е, крайно време беше. И наистина ли ще посетите всички тези прекрасни места? Колко вълнуващо! Казваш, че сватбата ще бъде в Марчмънт. Кои са шаферките? И кого си поканил? — засипваше го с въпроси тя.

— Ами малкият племенник на Тор ще бъде шафер, а Алекс — шаферката… — Тафи съобрази какво бе казал и бързо замълча.

— Моята дъщеря Алекс. — Ческа произнесе думите така, сякаш за да припомни този факт на самата себе си. — Как е тя?…

— Много добре. Умна, красива и…

— Прилича ли на мен? — прекъсна го тя.

— Да, струва ми се. Косата й е същия цвят, но я носи късо подстригана, доста по-висока е от теб и е коренно различна по характер.

— И слава богу.

— Моля?

— Нищо. Разкажи ми нещо за нея. Например какво харесва, какви са амбициите й. Иска ли да стане актриса?

— Не — изсмя се той. — Както ти казах, тя е твърде различна от теб. Иска да стане ветеринар. Много добре се оправя с животните.

— Разбирам. А тя… Тя знае ли за мен?

— Да, Ческа. Ел Джи реши, че трябва да й кажем истината. Алекс редовно следи „Петролните барони“.

Ческа потрепери.

— А Ел Джи? Предполагам, че ме мрази.

— Не, не те мрази. Но и за двама ни е трудно да си обясним защо ни излъга и замина за Америка, изоставяйки детето си.

— Не разбираш ли, че тогава нямах друг избор? Знаех, че ако ви кажа, няма да ме пуснете. А трябваше да започна всичко отначало, да поема контрола върху живота си!

— Аз те разбирам, но на Ел Джи й беше много трудно през всичките тези години. Тя стана като родна майка за Алекс и винаги се е страхувала, че един ден ти ще поискаш дъщеря си. Мама обича Алекс като свое дете. Онова, което изпитва, не е свързано с теб, а с Алекс.

Ческа въздъхна тежко.

— Обърках целия си живот, нали? Кариерата ми рухна, нямам никакви роднини и никога не съм била майка на собствената си дъщеря.

— Ческа, ти си само на тридесет и четири години. Много хора започват пътя си нагоре именно на тази възраст. Говориш така, сякаш си стара колкото мен.

— Във всеки случай се чувствам стара колкото теб. От всичките си тридесет и четири години тридесет съм прекарала в непрекъсната работа.

— Знам и ми се иска да не бях насърчил това навремето.

— Е, изглежда, така ми било писано. Може ли да те питам нещо?

— Разбира се.

— Смяташ ли… смяташ ли, че… че съм нормална?

— Зависи какво имаш предвид под „нормална“.

— Добре, казано по друг начин, аз луда ли съм?

— Ти водеше доста напрегнат живот, Ческа. Беше лишена от детство и колкото и да те обичаше майка ти, тя непрекъснато те тикаше напред, което беше голяма грешка. Нормално е при цялото това напрежение да се появят някои отклонения. Но ако се тревожиш, винаги би могла да се консултираш със специалист.

— В никакъв случай! — поклати глава Ческа. — Никога повече! Лекарите не могат да помогнат, те просто се месят в неща, които не ги засягат. Проблемът, Тафи, е в това, че понякога чувам гласове. Виждаш ли, те ме карат да правя неща, каквито аз…

— Кога чуваш гласовете, Ческа?

— Когато съм ядосана или потисната, или… Не искам да говоря повече за това. И моля те, не казвай на никого! — помоли го тя.

— Няма. Но все пак ми се струва, че трябва да поговориш с някого. Може да става въпрос за нещо съвсем просто, като например необходимост от пълна почивка. — Тафи говореше с увереност каквато съвсем не изпитваше. — Кога за последен път ги чу?

— Не ги бях чувала години наред, но изведнъж… аз… Не мога да говоря повече за това! Моля те! — Тя почти изкрещя последните думи.

— Добре, миличка, добре — започна да я успокоява той.

— Тафи, сега разбираш ли защо изоставих Алекс? Тогава нямаше да мога да се справя. Помислих си, че ще й бъде много по-добре в Марчмънт.

— Да, разбирам.

— А за баща й… Тя знае ли кой е?

— Не. Решихме, че ако някой трябва да й каже, това си ти.

— По-добре никога да не узнава нищо за оня задник! — Очите й блеснаха гневно. — Няма да й кажа.

— Може би един ден тя ще поиска да разбере.

— Е, аз… — Погледът й отново се зарея в далечината. — Не искам повече да говорим за това. Уморена съм и ми се спи. Имаш ли нещо против да си легна?

— Абсолютно нищо.

Ческа се изправи.

— Наистина много се радвам за теб, чичо Тафи. Не трябва да се притесняваш, че ще ме оставиш тук сама. Аз ще се оправя. Трябва да се върнеш при годеницата си. Лека нощ. — Тя му се усмихна и напусна стаята.

Тафи се замисли върху разговора им. Гласове, които я карат да прави неща…

Легна си след половин час и прекара една неспокойна нощ. Ческа имаше нужда от помощ, но той не можеше да й я окаже.

На сутринта Ческа го събуди с поднос със закуска.

— Заповядай. Истинска английска закуска.

Тафи се попривдигна, разтърка очи и се загледа учудено в младата жена. Беше облечена в красива блуза и панталони, а гримът и прическата й бяха безупречни. Очите й блестяха жизнерадостно и я правеха съвсем различна.

— Хей, Ческа, изглеждаш великолепно!

— Благодаря ти — отвърна тя и леко поруменя. — В интерес на истината, чувствам се чудесно. След снощния ни разговор доста ми олекна. — Седна на леглото и се загледа в ръцете си. — Бях същинска глупачка. Тази сутрин се събудих, отидох да поплувам в басейна и реших, че е крайно време да се стегна.

— Ами това… това е, извинявай, че го казвам, невероятна трансформация и аз безрезервно я одобрявам.

— А какво ще кажеш да отидем двамата на обяд в „Айви“? От няколко седмици не съм си подавала носа навън.

— Чудесна идея, стига да ми остане място за обяда след тази обилна закуска.

— Сигурна съм, че ще се справиш. — Ческа стана. — Ще те чакам долу. Смятам да се обадя на Бил, агента ми, и да му се извиня, задето го уволних. Ще го помоля да ме приеме обратно.

— Това вече е моето момиче — усмихна се Тафи.

Тя излезе от стаята и той се отпусна с облекчение върху възглавницата. Може би Ческа беше права, че сега, след като беше разкрила страховете си, ще успее да се пребори с тях. Разбира се, беше още твърде рано да се каже, но като си припомни как снощи му се бе струвало невъзможно да я остави, сега съзираше някаква надежда.

В крайна сметка, сватбата му може би все пак щеше да се състои в уречения ден.