Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (56)

Петдесет и шеста глава

Алекс напусна изпитната зала и тръгна по кънтящия от стъпките й коридор. Мисълта, че ще бъде сама в Лондон, я беше потискала, но щом се озова в столицата, тя й се стори много вълнуваща.

Навън беше топъл есенен ден, окъпан от лъчите на октомврийското слънце. Докато вървеше към метрото, тя се опитваше да си припомни последния час. Беше сигурна, че интервюто е минало добре, точно както се бе надявала. Сега трябваше да учи упорито, за да издържи успешно изпитите по биология, химия и физика, и с малко повече късмет следващия път щеше да дойде в Кралския ветеринарен колеж вече като студентка.

Алекс се качи във влака и внимателно започна да следи спирките. Слезе на Саут Кенсингтън и следвайки табелите, стигна до Националния исторически музей.

Полюбува се на динозавърския скелет, който я посрещна още на входа. После погледна часовника си. Разполагаше с целия следобед. Усмихна се доволно и започна да разучава схемата, изобразяваща разположението на залите.

 

 

Хотелът на Алекс беше малка, спретната сграда близо до Риджънт Парк. Когато се прибра, администраторът й подаде лист с някакво съобщение.

„Ще се срещнем пред театър «Глоуб» в седем часа. Облечи се официално.“

С обич: мама

Алекс въздъхна. Не си падаше по театъра. Искаше й се само да се върне у дома при Ел Джи и да й разкаже за изпита и за музея. Съмняваше се, че майка й би проявила особен интерес към останките на птеродактил.

 

 

— Миличка! — Цялата сияеща, Ческа прегърна дъщеря си и я целуна по двете бузи. — Хайде да влезем в бара. Дориън поръча шампанско.

— Кой е този Дориън? — попита Алекс.

— Дориън, милото ми момиче, е новият ми агент. Всъщност не точно нов. Той ме пое след Леон Броноски преди много години, когато живеех в Лондон. Бъди мила с него. Той няма търпение да се запознае с теб.

— Така ли?

Когато влязоха в бара и тръгнаха към масата, един млад човек, вече наближаващ тридесетте, стана, за да ги посрещне.

— Алекс. — Младият мъж пое ръката й и я целуна. — За мен е удоволствие. Аз съм Дориън Хедли и имам приятното удоволствие да се погрижа за и без това блестящата кариера на майка ви. Шампанско?

— Ами… може, но малко. Аз мислех, че си имаш агент в Холивуд? — Алекс се обърна към майка си, която изглеждаше великолепно в черната вечерна рокля.

— Така е, мила, но… — Ческа театрално сви рамене. — Помислих си, че може би е дошло време за промяна. Дориън ме убеди, че решението ми е правилно, нали, Дориън?

— Да. Повечето от най-талантливите ни актьори заминаха за Щатите и аз бих бил доволен, ако успея да върна поне една от звездите ни обратно.

— В такъв случай ти се установяваш тук за… постоянно?

— Е, бих могла поне да опитам. Днес се отбих в офиса на Дориън просто да го поздравя, но докато разговаряхме, се оказа, че по доста неща имаме еднакви възгледи. Това, повярвай ми, се случва рядко между агент и негов клиент. Отидохме да изпием по един чай и Дориън успя да ме убеди, че моето бъдеще е тук, в Англия. — Ческа хвана ръката на Алекс. — Не е ли чудесно? Искам да кажа, това, че ще можем да бъдем заедно.

— Разбира се — усмихна се нерешително Алекс.

Дориън изучаваше лицето й.

— Струва ми се, че има някаква слаба прилика между вас, но въпреки това не мога да повярвам, че сте дъщеря на Ческа.

Алекс слушаше мълчаливо как майка й и агентът обсъждат възможностите за участие в няколко телевизионни програми и разменят дребни клюки за известни актьори. Искаше й се да се върне в Марчмънт. Тук съвсем не се чувстваше на мястото си.

Звънецът, оповестяващ началото на спектакъла, иззвъня и Дориън ги поведе към ложата отстрани на сцената. Алекс погледна към публиката и забеляза, че хората шушукат помежду си и сочат майка й.

— За какво става въпрос в мюзикъла? — обърна се тя към Дориън.

— Това няма да е точно мюзикъл, а по-скоро ретроспекция на популярната музика от петдесетте и шейсетте години. В шоуто участва един мой клиент. Много е забавно, а мелодиите са наистина чудесни.

Светлините угаснаха и почти веднага в салона гръмна рокендрол — музиката на петдесетте години. Алекс се облегна на стола си, наслаждавайки се на шоуто, тъй като певците се превъплъщаваха в някои от най-популярните за онова време изпълнители.

След кратък антракт шоуто продължи с музика от шестдесетте. Светлината стана приглушена и пред микрофона застана млад мъж, облечен в дънки и плетен вълнен пуловер.

Алекс и Ческа затаиха дъх и се наведоха напред. Сърцето на Ческа се преобърна в гърдите й и тя си помисли, че ще припадне.

— Да, това е тя, „Лудостта на любовта“…

Ческа не откъсваше поглед от сините очи, златисторусата коса и незабравимата усмивка. Не би могла да греши. На сцената стоеше Боби Крос и пееше само за нея. Точно както го бе правил преди много години.

Алекс вдигна бинокъла си и го насочи към лицето на младия мъж. Той беше гримиран и косата му беше с малко по-различен цвят, но без съмнение това беше Саймън — младежът, с когото бе танцувала на сватбата на Тафи.

Майка и дъщеря седяха една до друга, всяка потънала в собствените си спомени. Всички ужасни неща, които бе сторила, излетяха от съзнанието на Ческа. Те бяха част от кошмара й. Това тук беше действително. Боби Крос се бе върнал при нея и този път тя щеше да го задържи завинаги.

Алекс си припомняше как се бе почувствала, когато Саймън я бе държал в прегръдките си и колко силно привличане се бе зародило между тях. И тогава песента свърши. Държеше се като глупачка. Един танц на нечия сватба не означаваше нищо. Сигурно той отдавна я беше забравил.

След края на шоуто тримата последваха примера на останалата публика и се изправиха на крака, за да аплодират изпълнителите.

— Нали нямате нищо против да идем зад кулисите? Трябва да заслужа хонорара си, като кажа на клиента ми, че е бил възхитителен.

Ческа и Алекс го последваха по стълбите към гримьорната. Дориън почука на вратата.

— Влезте.

— Страхотно шоу, приятелю! — извика Дориън към клиента си.

— Благодаря. А какво мислите вие, дами?

Ала двете жени гледаха някъде зад него, където един млад рус мъж сваляше грима си, без да обръща внимание на гостите.

— Ъъъ… моля? — заекна Алекс.

— Хареса ли ви шоуто? — повтори певецът.

— Беше много забавно — бързо отвърна момичето.

— А превъплъщението ви в Клиф Ричард беше превъзходно — допълни Ческа.

— Благодаря. Аз също съм ваш почитател, мис Хамънд. Записвам на видеокасета всеки епизод на „Петролните барони“. Хей, Саймън, виж кой е дошъл в гримьорната ти. Това е самата Ческа Хамънд!

Саймън вдигна глава и се усмихна приветливо. Понечи да се обърне отново към огледалото, но в този момент забеляза Алекс.

— Каква щастлива случайност! — каза той.

— Да, нали? — Ческа мина покрай дъщеря си и тръгна към него. Улови с ръце облегалката на стола му и се загледа в отражението му в огледалото.

— Имах предвид, че съм виждал младата дама и преди. — Той се изправи и се обърна към Алекс. — Как сте?

— Много добре, благодаря — свенливо се усмихна тя.

— Вие двамата се познавате?! — Ческа развали магията на момента и в гласа й се прокрадна остра нотка.

— Да. Танцувахме на сватбата на мистър Марчмънт. Нали, Алекс?

Тя кимна.

— Е, в такъв случай да отидем на вечеря заедно — намеси се Дориън. — Вие двете, елате с мен. Да оставим артистите да се преоблекат. После ще се срещнем в „Кетнърс“. Чао засега.

Дориън поведе Алекс и Ческа към изхода на театъра.

Когато Саймън и клиентът на Дориън се приближиха към масата, Ческа потупа мястото до себе си и каза:

— Ела да седнеш до мен, Боби, миличък.

— Името ми е Саймън — вежливо отвърна младежът и седна.

— Е, кажи ми, какво прави през последните години?

От този момент нататък двамата не престанаха да разговарят. Алекс слушаше унило баналния разговор между Дориън и неговия клиент. Беше съвсем очевидно, че Саймън предпочита красивата й майка. А и кой би могъл да го обвини за това.

— Извинете ме. — Ческа се изправи. — Трябва да изляза за малко.

Щом тя се отдалечи, Саймън веднага се настани на мястото до Алекс.

— Много се радвам да ви видя пак. Получихте ли бележката ми?

— Да.

— Съжалявам, че трябваше да си тръгна, без да се сбогуваме. Всъщност имах намерение да дойда да ви посетя в Уелс, но точно тогава започна това шоу и нямах нито един свободен миг.

— Нямах представа, че сте артист — отбеляза Алекс.

— И наистина не съм. Аз съм музикант и те искаха да участвам именно като такъв.

— Разбирам.

— Казано с други думи, правя всичко за пари. Искам да спечеля достатъчно, за да си купя звукозаписно студио. Да си призная, чувствам се по-добре зад пулта, отколкото пред микрофона.

— Аз мисля, че изглеждате доста добре на сцената, а и имате приятен глас.

— Е, благодаря ви. Вижте, Алекс, не бихме ли могли… Искам да кажа, ще мога ли да ви видя пак?

— Благодаря ти, че си запазил мястото ми топло, скъпи.

Ческа се беше върнала. Саймън се усмихна и като сви раздразнено рамене, се премести на предишното си място.

— А сега, какво ще кажете да отидем в „Савой“ да отпразнуваме моето завръщане в Лондон?

Саймън, я погледна смутено.

— Ами… вие какво мислите, Алекс?

— Аз не съм отседнала в „Савой“.

— Впрочем аз трябва да се прибирам. Днес имахме две представления и се чувствам изтощен.

Ческа изглеждаше разочарована.

— Тогава защо не дойдете на закуска с шампанско утре сутринта? Дориън, ела и ти. Предполагам, че и Алекс няма да ми откаже — додаде Ческа, сякаш сега се сещаше за присъствието на дъщеря си. — Да кажем, в единадесет в апартамента ми? Значи решено. И не приемам никакви извинения.

— Къде сте отседнали? — обърна се Саймън към Алекс.

— В един хотел близо до Риджънт Парк.

— И аз съм в тази посока. Бихме могли да хванем такси и да ви оставя на път към апартамента ми.

— Благодаря ви.

Петимата излязоха от ресторанта и Дориън махна на едно такси. Ческа бързо се настани в него.

— Лека нощ на всички. Ще се видим утре на закуска.

Дориън махна към друга кола.

— Вие двамата, ще се качвате ли? — обърна се той към Саймън.

— Не, вие тръгвайте.

Агентът и неговият клиент се качиха и таксито потегли.

Алекс и Саймън останаха сами.

— Какво ще кажете за едно питие, преди да се приберем?

— Сигурно вече няма нищо отворено. Минава полунощ.

— Това е Лондон, Алекс. Елате с мен. — Саймън я улови за ръката и я поведе по тъмните улици на Сохо. Отвори една врата, над която нямаше никаква табела, и двамата влязоха в претъпкано задимено помещение. — Какво ще поръчате?

— Чаша бяло вино.

Той й направи знак да заеме една свободна маса в ъгъла и се отправи към бара. След малко се върна с питиетата и седна до нея.

— Тъкмо си мислех колко много Лондон се различава от Марчмънт — отбеляза Алекс и отпи от виното си.

— Имате право — отвърна Саймън и също вдигна чашата си с бира. — Нямам търпение да спечеля достатъчно, за да се отърва от мръсния лондонски въздух и да се оттегля в някое спокойно място като вас.

— Много странно, тъй като, ако всичко върви по план, аз ще се преместя тук след около девет месеца.

— Защо?

— Надявам се да ме приемат в Кралския ветеринарен колеж. Днес съм тук, защото сутринта се явих на изпит.

— Разбирам. Е, това е чудесно, поне доколкото касае мен.

— Защо?

— Защото ще ми бъде много по-лесно да ви виждам, ако живеете в Лондон.

Под настойчивия поглед на младия мъж лицето на Алекс поруменя.

— За какво си мислите? — попита той.

— За нищо определено — сви рамене тя. — Просто не е в стила ми да стоя в заведение посред нощ с човек, когото едва познавам.

— Уверявам ви, че сте в пълна безопасност — засмя се Саймън.

Алекс слушаше мълчаливо разказа му, как бе попаднал в шоуто. Гледаше красивото му лице и се питаше какво ли щеше да изпита, ако той я целуне.

— Ще останете ли в Лондон, след като завършите образованието си?

— Извинете, бях се замечтала. Това е един от ужасните ми навици.

— Съвсем не. Понякога мечтите са далеч по-красиви от истинския живот. Питах ви за бъдещето. Тук ли имате намерение да практикувате?

— Не, в Марчмънт. Ще пригодим една от пристройките за ветеринарна клиника.

— Звучи много хубаво. Очевидно сте много привързана към онова място.

— Никога не съм искала да живея другаде. Целия си живот съм прекарала там.

— Така ли? Аз пък мислех, че сте прекарвали повечето от времето си при майка си в Холивуд.

— Не. Не бях виждала майка си допреди няколко седмици. — Алекс погледна часовника си. — Е, смятам, че наистина е време да се прибирам. Много е късно.

— Добре.

Двамата се озоваха сред студения нощен въздух. Саймън улови ръката й.

— Елате. — Придърпа я в прегръдките си и я целуна по косата. — Знаете ли, вие сте най-красивото момиче, което някога съм виждал.

Тя вдигна поглед към него.

— Много мило, че го казвате, макар и да не е истина.

— О, истина е. Разбрах го още на сватбата. Може ли да ви целуна?

Преди тя да успее да отговори, той повдигна лицето й към своето и долепи устни до нейните.

Нервна отначало, Алекс постепенно се отпусна под нежната му ласка. Обви ръце около врата му и внезапно забрави, че се намира на една от улиците в Сохо и почти не познава този мъж. В поведението й нямаше нищо странно. Кой знае защо, тази целувка й се стори най-естественото нещо на света.

Тя се отдръпна, за да си поеме въздух и неочаквано изпита срам.

Саймън отново улови ръката й и махна на едно такси. Щом се настаниха вътре, той я прегърна през раменете и я притисна към себе си.

Колата спря пред хотела й.

— Бих казал, че е малко странно майката да се шири в „Савой“, а дъщерята да се вре в някаква жалка дупка — позасмя се Саймън.

— Не ме е грижа. Тук е чисто и доста удобно.

— Ще дойдеш ли в „Савой“ за закуска?

— Да, предполагам.

— Значи, ще се видим там. Знаеш ли, съдбата те изпрати тази вечер на шоуто. Но аз бях сигурен, че пак ще се видим. Лека нощ, Алекс. — Той целуна галантно ръката й.

Алекс слезе от таксито и махна за довиждане, докато то се отдалечаваше нагоре по улицата.

Изкачи стълбите пред входа в някакво опиянение. Във фоайето спря, за да получи ключа от стаята си. Заедно с него й предадоха някаква бележка.

„Моля, обадете се спешно на майка си в «Савой».“

Сърцето на Алекс се преобърна в гърдите й.

— Имате ли телефон, който мога да използвам? — попита тя портиера.

— Зад онази врата, надолу по коридора.

— Благодаря.

Алекс намери апарата и поспря за малко, за да се поуспокои. После набра номера, записан на бележката.

— Ческа Хамънд, ако обичате.

Операторът я свърза веднага.

— Мамо, аз съм, Алекс. Какво има?

— О, господи, Алекс! Къде беше? Непрекъснато звънях и звънях…

— Моля те, просто ми кажи. Да не е станало нещо с Ел Джи?

— Не, не става въпрос за нея.

— Слава богу! Какво има тогава?

— О, миличка! Можеш ли да дойдеш при мен веднага? Имам нужда от теб! — В гласа на Ческа се прокрадваше истерия.

— Да, разбира се. А сега ми кажи какво има.

— Става въпрос за Марчмънт.

— Какво за Марчмънт?

— Избухнал е огромен пожар. Цял ден са се опитвали да се свържат с мен. О, Алекс, Марчмънт е изгорял.

— Някой пострадал ли е?

— Не. Къщата е била празна. Мери е ползвала свободен ден и е била у дома си.

— Слава на бога! Добре, мамо, ще дойда веднага щом мога.

 

 

Алекс почука на вратата на апартамента на майка си в „Савой“.

— Мамо, аз съм, Алекс.

Вратата се отвори и Ческа, с размазан грим и разрошена коса, се хвърли в прегръдките на дъщеря си.

— Господи! Ел Джи никога няма да ми прости!

Алекс бързо я въведе вътре и затвори вратата. Ческа се отпусна на пода.

— Какво е станало? Какви са щетите? Цялата къща ли е изгоряла?

Единственият отговор от страна на Ческа беше нов порой от сълзи.

— О, господи! Боже мой! Защо всичко това трябваше да се случи сега, когато аз нося цялата отговорност? Те и двамата ще обвинят мен, зная!

Ческа вдигна глава и Алекс потръпна от изражението й. Майка й изглеждаше като луда.

— Разбира се, че няма да те обвинят. Хайде, мамо. Сигурно става въпрос за случаен инцидент.

— Аз… Не зная… Не зная…

— Мамо, трябва да се успокоиш. Моля те! Паниката няма да доведе до нищо добро. Поне за теб.

— Но аз… О, господи!…

— Виж, смятам, че трябва да повикам лекар.

— Не!

Резкият отговор стресна Алекс.

Ческа изтри очи и издуха носа си в книжна салфетка. Отметна коса от челото си и внезапно престана да плаче.

— Съжалявам, Алекс. Нямам нужда от лекар. Ще се оправя.

— Добре. Какво ще кажеш за малко бренди или нещо друго? Много помага при шок. Да поръчам ли да донесат?

Ческа посочи към барчето в ъгъла на екстравагантно обзаведената стая.

— Погледни вътре.

— Ей сега. Защо междувременно не се пооправиш малко? Ще ти сипя чаша бренди и след това ще можеш да ми обясниш какво се е случило и да обсъдим как да постъпим.

Ческа се взря в дъщеря си.

— Как изобщо съм успяла да те родя? — каза тя и тръгна към банята.

Алекс наля бренди в две чаши и седна на дивана, за да изчака завръщането на майка си.

— Ето. Това ще ти помогне да се почувстваш по-добре. — Протегна едната чаша към Ческа. — Сега би ли ми обяснила какво се е случило, ако обичаш?

— Напуснах Марчмънт около девет и половина вчера сутринта и потеглих към Лондон. Оставих нещата си тук и отидох да видя Дориън. Джек Уилямс, който ми се обади, каза, че Мери е забелязала огромни облаци пушек някъде към десет и половина. Веднага е повикала пожарната, но докато колите пристигнат, пожарът вече се е бил разразил. Сградата беше доста стара.

— Какви по-точно са щетите?

— Доста големи според Джек. Покривът и целият втори етаж са изгорели, но долните стаи са се позапазили.

— Знаят ли какво е предизвикало пожара?

— Джек не каза нищо, но сигурно е станало късо съединение. Електрическата мрежа беше доста остаряла. Наскоро споменах на Ел Джи, че трябва да я подменят. Господи, Алекс, аз бих могла да бъда там.

— Нека изчакаме, докато се произнесат следователите. А животните ми? Какво е станало с тях?

— Едва ли са пострадали. Пожарът е унищожил само голямата къща. — Ческа покри лицето си с ръце. — Не искам да я виждам. Не мога да понеса мисълта за красивата сграда, превърнала се в черни руини.

— Трябва да тръгнем незабавно. — Алекс погледна часовника си. — Сега движението е слабо и пътят няма да ни отнеме много време.

Ческа погледна дъщеря си ужасено.

— Нали не искаш да кажеш, че смяташ да заминем за Марчмънт? Не, не мога да отида там. — Тя отново започна да хлипа.

— Е, тогава остани тук. Аз ще отида с влака.

— Не! Моля те, Алекс, имам нужда от теб. Не ме оставяй!

Алекс разбра, че майка и пак изпада в истерия.

— Добре, добре. Няма да те оставя.

— Джек Уилямс каза, че засега бихме могли да останем тук. Каза, че едва ли бихме могли да направим нещо. Къщата не е годна за живеене. Ще помоли работниците от фермата да пренесат оцелелите мебели от долния, етаж в оборите.

— Е, и това е нещо. Не трябва да казваме на Ел Джи, поне засега. Това много ще я разстрои.

— Съгласна съм. Днес се обадих в санаториума и оттам ми казаха, че тя се чувства добре.

— Радвам се. В момента се радвам, че тя е в санаториума, защото иначе… — Алекс потрепери. — Горкият Тафи. Какво ли ще каже, когато се обади и разбере, че майка му се възстановява след тежък удар, а Марчмънт е изгорял? Иска ми се да има начин да се свържем с него.

— Е, докато той се обади, ще трябва да се оправяме сами. Можем да го направим заедно, нали? Да се подкрепяме една друга и да се опитаме да се справим с нещата.

— Разбира се — кимна Алекс. — А сега, струва ми се, най-добре ще бъде да си легнем и да поспим. Едва ли бихме могли да направим нещо до сутринта. Имам ужасно главоболие.

— Не бих могла да си легна сама. Имаш ли нещо против да легнеш при мен? Леглото е голямо. Не искам да се чувствам самотна.

Алекс последва Ческа през всекидневната към спалнята. Забеляза, че вече бе започнало да се зазорява. Ческа изчезна в малък будоар и след малко се върна, облечена в сатенена нощница.

— Ти няма ли да се преоблечеш?

— Не нося нищо със себе си.

— Би могла да използваш една от моите нощници, мила. Имам няколко. Иди да си избереш.

Алекс отиде в будоара и замря от изумление. На закачалките висяха десетки костюми и рокли. По рафтовете спретнато бяха подредени блузи и купища бельо. Дори за екстравагантна личност като майка й целият този багаж беше прекалено много за двадесет и четири часов престой.

Освен, разбира се, ако Ческа не бе имала намерение никога повече да не се връща в Марчмънт…

Прекалено изтощена, за да разсъждава по този въпрос, Алекс взе една нощница и я облече.

Когато се върна в спалнята, Ческа седеше на леглото.

— Лягай — каза тя.

Алекс се подчини.

— Може ли да загася лампата?

— Бих предпочела да я оставиш да свети. Говори ми нещо, Алекс.

— Какво?

— Не зная. Нещо приятно.

— Аз…

— Добре тогава. Ела да ме прегърнеш и аз ще ти разкажа приказка.

Макар и неохотно, Алекс отново се подчини.

— Забавно е, нали? Имам предвид да делим една обща спалня — отбеляза Ческа и се намести в прегръдките на дъщеря си.

Алекс си помисли с тъга за уютната си стая в Марчмънт, сега почерняла и изтърбушена под откритото небе, за всичките си любими неща, превърнати в пепел, за несигурното си бъдеще. Не, изобщо не беше забавно.

— И така, имало едно време…

Почти не слушаше какво говори майка й. Пред очите й се мяркаше унищоженият Марчмънт, Ел Джи, възстановяваща се след тежкия удар, и Тафи, някъде в чужбина, в пълно неведение за всичко случило се.

Само допреди два месеца животът й се бе струвал толкова прекрасен! Но след това се бе появила Ческа и… Алекс почувства горещи сълзи върху страните си. Преглътна ги с усилие и се опита да си припомни усмивката на Саймън.

Постепенно се унесе в дрямка. Все още чуваше гласа на майка си и усещаше ръката й, която я милваше по челото.

— Може би всичко е за добро, миличка. Ето, и Боби ще дойде утре на закуска. Не е ли чудесно?

Алекс беше сигурна, че сънува.