Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (2)

Втора глава

Осем седмици по-късно Грета откри, че Том й е оставил наследство, което завинаги ще й попречи да забрави тяхната бърза, но страстна връзка. Беше бременна.

Разстроена, тя мина през вратата на „Уиндмил Тиътър“. Чувстваше се ужасно, след като беше прекарала утрото в борба с гаденето и в тичане до банята, чудейки се какво да прави. Растящият й корем щеше да сложи край на договора й с театъра само след няколко седмици.

Цяла нощ не беше мигнала, обзета от ужас. На разсъмване дори бе помислила да се прибере у дома. Ала знаеше, че това е невъзможно. Майка й негодуваше срещу нея още от деня на раждането й. Грета никога не бе хранила илюзията, че е желано дете, а когато баща й бе напуснал къщата им в най-бедния квартал на Олдъм, нещата още повече се бяха влошили. Именно той я бе предпазвал от жестоката ярост на майка й и тя го бе обожавала.

— Ще се върна за теб, детето ми, веднага щом се установя. Обещавам ти — бе казал той на шестгодишната си дъщеря.

Следващите две години Грета бе прекарала в очакване баща й да се върне. Ала него все го нямаше и когато навърши единадесет, разбра, че никога повече няма да го види.

Много нощи тя бе оставала сама с къшей хляб вместо вечеря, докато майка й се забавляваше с поредния си приятел. Понякога се събуждаше рано сутринта и чуваше тежки мъжки стъпки надолу по стълбите. Тогава слизаше на пръсти в кухнята, знаейки, че ще получи силно издърпване на ухото, ако събуди майка си, докато се приготвя за училище. После излизаше, като се радваше на предстоящите шест часа далеч от неуравновесената и понякога жестока жена, от която живееше в постоянен страх.

Когато имаше приятел, майка й можеше да бъде много мила. Понякога дори я водеше в универсалния магазин и купуваше за двете по една нова рокля. Грета смяташе майка си за най-красивата жена на света със стройната й фигура, светлоруса коса и големи сини очи. За малко всичко вървеше добре и тя можеше да си позволи да се отпусне. И тогава мъжът внезапно изчезваше, а майка й вилнееше из къщата — понякога съвсем гола — и пушеше цигари. Грета знаеше, че в такива моменти трябва да стои по-далеч от нея, но колкото и да се стараеше, винаги правеше или казваше нещо, с което предизвикваше гнева й. Сърцето й се обръщаше от страх, щом сините очи се присвиеха ядно. По-късно лежеше разплакана в леглото си, все още усещайки ударите от пръчката, която майка й използваше, за да я бие.

Когато порасна, Грета откри, че мястото, където може да намери спокойствие и утеха, е киното. Пестеше всяко пени, за да изгледа някой филм или да си купи списание, фантастичният свят, където всичко беше толкова красиво и всяка история завършваше щастливо, беше нейното малко бягство от действителността. И тогава реши да стане актриса.

Но един ден нещата се промениха. Майка й пристигна вкъщи с голяма лимузина, придружена от прошарен мъж, и й каза, че той е новият й баща. Два месеца по-късно се преместиха в по-широка къща на „Бродуей“ — главната улица в Чедъл. За кратко Грета се чувстваше по-щастлива от когато и да било. Майка й — успокоена, че най-сетне бе успяла да докаже себе си — престана да я тормози. Рядко срещаше втория си баща, но когато започна да се превръща в млада жена, вниманието му започна да се колебае между съпругата му и много по-младото красиво момиче. Всичко се преобърна наопаки, когато майка й го видя проснат върху ужасената си дъщеря. Съпругът заяви, че Грета го е предизвикала, и никой не повярва на обясненията на момичето. Последва ужасна сцена, след която то се оказа изхвърлено на улицата само с един куфар в ръка.

За свое най-голямо учудване Грета се почувства съвсем спокойна. Парите, събирани в кутия за обувки в продължение на няколко години, я отведоха в Лондон. Щом пристигна, хвана автобуса до „Уиндмил Тиътър“. Беше чела в едно филмово списание, че той е мястото, откъдето много момичета са поели по пътя на славата и богатството.

Въпреки че за нея бе истински шок да научи, че за да станеш известна, трябва да носиш колкото може по-малко дрехи, тя бе очарована, когато мистър Ван Дам й предложи работа. Любезният режисьор й даде също адреса на къща, където нае стая и само след месец тя уреди новия си живот.

Животът в Лондон по време на войната беше труден, но не по-лош от този, който бе водила досега. „Уиндмил“ стана неин дом, а хората, работещи там — семейството й. Много нощи по време на бомбардировките бяха прекарали на походни легла в салона. Ужасът от дебнещата смърт се понасяше по-леко сред приятели. Пееха песни и си разказваха весели истории, докато старата постройка на театъра се разтърсваше над тях.

 

 

Докато се настаняваше пред огледалото в гримьорната, почувства, че я обзема отчаяние. Беше добре да напусне, за да се хвърли в прегръдките на красив и богат съпруг, ала сега трябваше да си тръгне, за да намери място в някой дом за жени в нейното положение. Въпреки че режисьорът беше много мил, моралните принципи, наложени на момичетата в „Уиндмил“, бяха непоклатими. А да станеш майка, без да си омъжена, беше най-големият грях, който една девойка би могла да извърши.

От очите й отново бликнаха сълзи. Животът й беше съсипан. Всичките й планове за женитба или артистична кариера щяха да се провалят, ако оставеше това дете. Освен ако… Въздъхна тежко. Нямаше друг избор. Налагаше се да поиска от Дорис адреса на мистър Фиксит, както го наричаше приятелката й. Може би, размишляваше тя, така беше и най-честно спрямо бебето. Не можеше да му даде нищо — нито пари, нито баща.

Завесата се спусна в десет и четиридесет и пет и момичетата се отправиха към гримьорната.

— Ъъъ, Дорис, мога ли да поговоря с теб?

— Разбира се, миличка.

Грета изчака другите да се отдалечат, преди да заговори. Колкото можа по-спокойно, поиска адреса, който й беше необходим.

Очите на Дорис светнаха.

— О, боже! Значи онзи американски наемник ти е направил прощален подарък, така ли?

Грета кимна поруменяла.

— Аха, ще ти дам адреса. Но ще трябва да си платиш, нали знаеш.

— Колко?

— Зависи. Кажи му, че си ми приятелка, и може да минеш по-евтино.

— А безопасно ли е?

— Е, аз съм го правила два пъти и все още съм тук и говоря с теб, макар че съм чувала ужасни истории. Щом свърши, прибери се вкъщи и остани в леглото, докато спре кървенето. Ако не престане, веднага иди в болницата. Хайде, ще ти напиша адреса. Намини при него утре, за да ти назначи дата.

— Благодаря — каза Грета и преглътна буцата, която бе заседнала в гърлото й.

 

 

Рано на следващата сутрин Грета се качи в автобуса, който я отведе до Крикълууд. Намери улицата, на която живееше мистър Фиксит, и бавно тръгна по нея. Спря се пред вратата и огледа обикновената тухлена къща. Пое си дълбоко дъх и почука. След малко мрежестата завеска се повдигна и тя чу превъртането на ключа в ключалката.

— Да?

На прага застана дребен мъж, който сякаш нямаше врат.

— Здравейте. Аз… ъъъ… Дорис ме изпраща.

— О, тогава по-добре влезте. — Той отвори вратата по-широко и Грета се озова в тясно антре. — Моля, изчакайте тук. Точно привършвам с една пациентка.

Отведена в малка, оскъдно обзаведена стая, тя сбърчи нос срещу натрапчивата миризма на котки и мръсотия, взе един стар брой на списание „За жената“ и запрелиства страниците му.

Няколко минути по-късно чу някой да стене тихо в съседната стая.

Преглътна с усилие, когато мъжът се появи отново, затваряйки плътно вратата след себе си.

— И така, мис, какво мога да направя за вас?

И за двамата беше ясно, че това е глупав въпрос. Стоновете ставаха по-силни и нервите на Грета се опънаха докрай.

— Дорис ми каза, че можете да решите… проблема ми.

— Може би. — Мъжът я наблюдаваше внимателно, докато прокарваше пръсти през няколкото кичура, покриващи олисялата му глава. — От колко време?

— Осем седмици.

— Това е добре — кимна той.

— А колко ще ми струва, моля?

— Ами обикновено взимам две гвинеи, но щом си приятелка на Дорис, ще минеш с една.

Грета заби нокти в облегалката на фотьойла. Не можеше да продума, затова само кимна в знак на съгласие.

— Добре. Ако нямаш нищо против да изчакаш половин час, бих могъл да те оправя веднага. Колкото по-бързо, толкова по-добре, нали?

— А ще мога ли да отида на работа утре?

— Зависи как ще мине всичко. Някои момичета кървят много, а други се съвземат веднага.

От съседната стая се разнесе вик.

— Извинявай, но трябва да нагледам пациентката си — каза мъжът и бързо изчезна.

Грета запуши ушите си с ръце, за да не чува писъците. Някои кървят много, а други…

Тя се изправи, отвори вратата и се втурна по коридора. Стигна входната врата и я отключи.

— Мис, мис! Но къде?…

Грета затръшна вратата и се затича по улицата със замъглени от сълзи очи. Каквито и да бъдеха последиците от решението й, тя никога повече нямаше да се върне обратно.

 

 

Същата вечер след шоуто я спря Дорис.

— Срещна ли се с него?

Грета кимна.

— И кога ще?… Нали знаеш…

— Другата седмица.

— Всичко ще мине добре, скъпа — потупа ръката й Дорис.

Грета седя неподвижно, докато другите момичета напуснаха гримьорната. Щом остана сама, захлупи лице на тоалетната масичка и се разрида. Писъците на непознатото момиче я бяха преследвали през целия ден. Знаеше, че се обрича на неизвестно бъдеще, но нямаше да направи аборт.

Тя не чу лекото почукване на вратата и подскочи стреснато, когато почувства нечия хладна ръка върху рамото си.

— Хей, спокойно! Това съм аз, Тафи. Не исках да те изплаша. Просто не понасям да гледам как някой плаче.

Грета вдигна поглед към милото лице, което я гледаше съчувствено от огледалото. Тафи беше един от комедиантите в театъра. Беше пристигнал от Уелс преди шест месеца и чувството му за хумор заедно с внушителната му физика бързо го бяха направили популярен.

— Аз… аз… — Тя затърси кърпичка, за да издуха носа си.

През последните няколко седмици Грета се срещаше с Тафи само служебно. С огромния си ръст и искрящи сини очи той беше красив мъж. Тя го наричаше „моя нежен великан“. Но чувствата й към него бяха само приятелски. С него запълваше свободното си време, когато наоколо нямаше нещо по-подходящо. След първата си среща с Том изобщо не го забелязваше.

Той й подаде безупречно чиста носна кърпа.

— Ето, вземи. Искаш ли да си отида?

— Да… Ъъъ… не. — Нежността, изписана на лицето му, я накара да се разплаче отново.

— Хайде, дай на Тафи да те прегърне.

Тя се обърна към него и поклати глава.

— Не, аз не го заслужавам.

— Не бъди глупава. — Той коленичи до нея и обгърна раменете й с дългите си ръце. Отначало тя стоеше сковано в прегръдката му, но почувствала успокоителната топлина на тялото му, се отпусна и зарида още по-силно.

Той не я пусна, докато риданията й не преминаха в хълцане, след което се зае да почисти лицето й от размазания грим.

— Ето, така вече е по-добре. Както казваше моята стара бавачка, нищо не е толкова лошо, колкото изглежда.

— Не, не е вярно.

— Хайде сега. Не можем да допуснем да изглеждаш така, сякаш цял ден си копала в някоя мина.

Грета отблъсна ръцете му.

— Съжалявам. Сега наистина съм по-добре. Честно.

Тафи я изгледа подозрително.

— Щом си сигурна. Яла ли си? Би могла да излееш тъгата си върху парче пай. От собствен опит знам, че това много помага в сърдечните дела. — Той помълча малко и добави: — А аз подозирам, че твоят случай е именно такъв.

— Дори по-лошо — измърмори Грета и веднага съжали.

Младият мъж с усилие прикри истинските си чувства.

— Разбирам. Значи твоят янки те прелъсти и след това те изостави, така ли?

— Да, но… — Тя го погледна изненадано. — Откъде знаеш за него?

— Грета, ти работиш в театър. Всеки — от гардеробиера до режисьора — е наясно с личния живот на останалите. Това, че някой ти е обещал да мълчи, не означава, че тайната ти ще остане скрита.

— Тафи, съжалявам, че не ти казах за него. Трябваше наистина, но…

— Стига сега, станалото — станало. Ние сме добри приятели, нали? Струва ми се, че в състоянието, в което се намираш, имаш нужда именно от приятел. Ще те изчакам отвън, докато се облечеш, и ще те заведа на вечеря.

— Но аз…

— Да?

Грета го погледна и се усмихна.

— Благодаря ти, че си толкова мил с мен.

— Приятелите са за това, нали? — отвърна на усмивката й той и излезе от гримьорната.

Докато се обличаше, Грета си помисли, че последното нещо, което ще направи, е да сподели проблемите си с Тафи. Но той беше прав. Тя наистина имаше нужда от някого, а той винаги беше на разположение.

Тафи я заведе в кафенето срещу театъра. Грета установи, че умира от глад, и се нахвърли лакомо върху парчето пай, докато му разказваше всичко.

— И така, взех адреса от Дорис и отидох при мистър Фиксит тази сутрин. Не можеш да си представиш как изглежда онова място. Някакво момиче стенеше от болка в съседната стая, а онзи мъж… ноктите му бяха много мръсни. Аз не мога… не мога…

Той изучаваше лицето й през масата. Тя изглеждаше толкова уплашена и уязвима.

— Твоят американец знае ли, че си бременна?

— Не. Вече ти казах. Той си замина сутринта, след като предишната вечер е бил в „Уиндмил“. Не зная къде живее в Америка, но дори да знаех, след като ме е видял гола на сцената, едва ли би ме посрещнал с отворени обятия, не мислиш ли? Той произхожда от много добро семейство.

— Искаш ли бебето, Грета?

— Да… Не… аз… Честно казано, не зная. Толкова съм объркана и уплашена. Срам ме е. — Сините й очи отново се напълниха със сълзи. — Мислех, че той ме обича, Тафи. Защо иначе бих… Докато седях в онази ужасна къща, непрекъснато мислех за малкото същество вътре у мен. Колкото и да е малко, то е живо, нали?

— Да, Грета, живо е — кимна той.

— В такъв случай не бих могла да го убия заради грешката, която допуснах. Как бих могла да му отрека правото на живот? Аз не съм вярваща, но никога не бих си простила, ако го убия. — Тя запали цигара. — Но какво ли бъдеще ни очаква с него, ако не го направя? Нито един мъж не би ме погледнал вече. Едно деветнадесетгодишно момиче, работещо в „Уиндмил“ — бездруго не много подходяща партия, нали?

— Не трябва да мислиш така, Грета. Независимо какво решение ще вземеш, целият ти живот е още пред теб. Знаеш, че още утре бих се оженил за теб — меко възрази той.

— Много мило от твоя страна, но за беда повечето мъже не са като теб — отвърна тя поруменяла.

— Ще приема това като комплимент — усмихна се младият мъж. — Виж, Грета, най-важното сега е, че не си сама. Аз ще ти помогна, доколкото мога. Може би ще успея да уредя нещо, за да ти осигуря покрив и храна, в случай че решиш да оставиш детето. Идеята да се върнеш в онази къща не ти допада много, нали? Това би могло да се окаже фатално не само за бебето, но и за теб, а ние не искаме да се случи подобно нещо, нали?

— Не, но до тази вечер ми се струваше, че нямам друг избор.

— Повярвай ми, винаги има избор. Какво ще кажеш да отидем да се видим с мистър Ван Дам? Сигурен съм, че и преди му се е налагало да се справя с подобни проблеми.

Грета го изгледа ужасено.

— О, Тафи, не! Не мога да направя това! Зная, че е много мил човек, но очаква от момичетата си да бъдат почтени. Толкова много държи на доброто име на театъра, че още утре ще ме изхвърли на улицата!

— Успокой се, това беше само едно предложение — каза Тафи, докато плащаше сметката. — Сега ще ти хвана такси, за да можеш бързо да се прибереш и да си починеш. Изглеждаш изтощена.

— Не, бих могла да хвана автобуса.

Тафи спря една кола и сложи в малката й длан няколко монети.

— Моля те — настоя той. — Ще се притеснявам, ако откажеш.

Грета се качи в таксито и даде на шофьора адреса си.

— Лека нощ, Грета, и не се тревожи за нищо. Аз съм до теб.

— Благодаря ти, че си толкова мил.

Докато наблюдаваше колата да се отдалечава, Тафи се запита защо иска да помогне на Грета. Отговорът беше прост. Защото, независимо от това, какво бе направила, той я обичаше.