Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (51)

Петдесет и първа глава

Един ден, месец след сватбата, Ел Джи седеше на терасата, пиеше чай и се наслаждаваше на следобедното слънце. Въпреки че никога не бе пътувала извън Великобритания, тя се съмняваше, че някъде по света съществува гледка, която би могла да съперничи на тази, която я заобикаляше. Независимо колко години живот й оставаха, а лекарят смяташе, че ако внимава, те могат да бъдат много, тя би умряла щастлива още утре сред красотата на любимия Марчмънт. Щом слънцето започна да се снишава, Ел Джи затвори очи и задряма, унесена от ромона на близкия поток.

— Здравей, лельо Лора Джейн.

Гласът беше познат, но старата жена не се огледа. Знаеше, че само й се е причуло.

— Лора Джейн. — Нечия ръка я разтърси леко. — Аз съм. Върнах се.

Ел Джи отвори очи, все още убедена, че въображението й си прави с нея лоша шега. Загледа се във фигурата, изправена пред нея, и кръвта бавно започна да се отдръпва от лицето й.

Жената се приближи и улови ръцете й.

— Скъпа Ел Джи, аз съм, Ческа.

— Зная коя си, скъпа. — Ел Джи преглътна с усилие. — Все още не страдам от старческо слабоумие.

— Толкова се радвам, че се върнах. — Ръцете на младата жена я прегърнаха и едва не секнаха дъха й.

— Какво… Защо си тук?

Ческа се отдръпна и я погледна обидено.

— Защото това е моят дом, защото дъщеря ми живее тук, а и исках да видя скъпата си леля. Не изглеждаш много доволна, че ме виждаш.

— Ами… — Ел Джи отново преглътна. — Разбира се, че съм доволна да те видя. Просто се изненадах. Защо не ни писа, за да ни уведомиш, че пристигаш?

— Защото исках да ви изненадам. — Ческа се изправи. — Каква великолепна гледка! Бях забравила колко е красиво тук. Дали ще мога да получа нещо разхладително? Много съм жадна. Наех кола от летището и дойдох направо тук. Нямах търпение да те видя.

— Сигурна съм, че Мери ще ти намери нещо.

— Мери! Та тя още ли е тук? Като че ли нищо не се е променило. Ще изтичам до кухнята, за да я поздравя. Връщам се веднага. — Ческа изчезна в къщата.

Ел Джи усети, че очите й се пълнят със сълзи. Но не от радост, а от тревога. Защо сега, когато Дейвид и Тор бяха в чужбина?

Ческа се върна с чаша вода с лед и седна до Ел Джи.

— В колата има много подаръци за вас. Къде е… Алекс… Тук ли е?

— Да, някъде наоколо.

— Смяташ ли, че ще се изненада, като ме види? Ще ме познае ли?

— И на двата ти въпроса отговорът е „да“.

Ческа стана и се заразхожда напред-назад.

— Няма да ме намрази, нали? Имам предвид заради това, че я изоставих. Беше ми невъзможно да изпратя някого да я доведе. А после, след като мина доста време, реших, че няма да е честно да я разстройвам, щом се чувства толкова щастлива тук.

Ел Джи бавно кимна. Чувстваше се прекалено слаба, за да спори.

— А ти мразиш ли ме, Ел Джи?

— Не, Ческа, не те мразя.

— Това е добре, защото сега, след като се върнах, имам намерение да компенсирам Алекс за всичките години, през които съм била далеч от нея. Господи, толкова е горещо! Ако нямаш нищо против, ще отида да облека нещо по-леко. Цялата лепна. Може ли да използвам старата си стая?

— Сега тя е на Алекс. Използвай детската. Преустроихме я в стая за гости — хладно отвърна Ел Джи.

— Добре. Ако Алекс се върне, докато съм вътре, не й казвай, че съм се върнала, чу ли? Искам да я изненадам.

 

 

Алекс се прибра изтощена, след като беше прекарала целия ден във фермата. Беше топла юлска вечер и тя се чувстваше щастлива въпреки умората. Предишната вечер по време на вечеря двете с Ел Джи бяха обсъждали предстоящата й практика като ветеринар в района. Леля й бе казала, че е говорила с един архитект да разгледа една от постройките зад къщата. На въпроса на момичето, как ще му бъде заплатено, старата жена само се беше усмихнала.

— Дядо ти остави завещание, Алекс. Става въпрос за доста пари. В състояние съм да платя реконструкцията на пристройката. Сигурна съм, че и дядо ти би искал това.

Алекс отвори вратата на кухнята и видя, че Мери приготвя агнешко бутче.

— Здрасти, Мери. Смятах, че с Ел Джи ще вечеряме само салата.

Мери я погледна и поклати глава.

— Планът ни се промени, детето ми. Имаме гостенка. Седнали са на терасата. Иди да я поздравиш.

— Коя е тя?

— Сама ще видиш — сви рамене Мери.

Алекс се запъти към всекидневната. Чуваше гласа на Ел Джи и нечий друг с лек американски акцент, който също й беше познат. Направи няколко крачки и видя гърба на жена с буйна руса коса, седнала на стол до леля й.

Момичето застина на мястото си, неспособно да помръдне. Гостенката, изглежда, бе чула стъпките й, защото се обърна.

Двете дълго се взираха една в друга.

И тогава Алекс чу гласа на Ел Джи — много напрегнат и неестествен.

— Алекс, миличка, ела да се запознаеш с майка си.

 

 

Обзета от противоречиви чувства, Ел Джи не откъсваше поглед от майката и дъщерята. Когато Алекс бе излязла на терасата, в очите й се четеше страх. Ческа бе скочила и бе прегърнала момичето, което стоеше неподвижно, без да отвърне на ласката. После бяха седнали и бяха разговаряли като напълно непознати, каквито всъщност бяха. Постепенно с напредването на вечерта и след като Мери бе сервирала вечерята, Алекс се бе поотпуснала.

През цялото време Ческа се бе опитвала да очарова дъщеря си. Разказваше й за живота си в Холивуд, за хората, които познаваше, и весели случки с останалите от снимачния екип на „Петролните барони“.

Въпреки че Ел Джи си мислеше, че познава Алекс много добре, не можеше да каже с положителност какво изпитва момичето. Историите, разказвани от майка му, определено го забавляваха, но старата жена не можеше да реши дали това се дължи на биологичната им връзка или на факта, че Ческа е много известна личност.

По някое време Ческа започна да се прозява.

— Извинете ме, но се чувствам изтощена и смятам да си легна. Цялата нощ прекарах във въздуха. — Тя се изправи и целуна Ел Джи по бузата. — Благодаря за вечерята. Беше превъзходна. — После се приближи до Алекс и я прегърна. — Лека нощ, миличката ми. Надявам се, че не си планирала нищо за следващите дни. Бих искала да прекарваме колкото може повече време заедно. Имаме да наваксваме доста, не мислиш ли?

Алекс кимна.

Леките стъпки на Ческа заглъхнаха в къщата. Ел Джи се пресегна през масата и сложи ръка върху рамото на Алекс.

— Добре ли си, мила?

Алекс отново кимна, но не отговори.

— Съжалявам, че не успях да те предупредя. За теб това сигурно е било голям шок.

Момичето се извърна, лицето му потъмня на слабата светлина.

— Не си виновна. Тя е много красива, нали?

— Да, но не колкото дъщеря си.

Алекс се засмя.

— Мисля си за онова, което ни разказа. Можеш ли да си представиш такъв начин на живот?

— Не, миличка, не мога.

— Мислиш ли, че ще остане дълго?

— Нямам представа.

— Аха. — Алекс улови една нощна пеперуда, устремила се към светлината, и я пусна отново.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Да. Знаеш ли, тя е чудесна и много забавна, но някак си не означава нищо за мен. Винаги съм си задавала въпроса, какво ли ще изпитам, ако един ден я видя, но сега… сега не усетих нищо. И това ме кара да се чувствам виновна.

— А не трябва. Необходимо ти е време да я опознаеш. А ти би искала, нали?

— Да, струва ми се. Проблемът е в това, че не бих могла да я приема като моя майка в истинския смисъл на думата. Моята майка си ти и това никога няма да се промени. Никога. Но сигурно си уморена. Да ти помогна ли да си легнеш?

— Ако нямаш нищо против.

Когато Ел Джи се съблече и си легна, Алекс седна на обичайното си място на леглото й.

— Не се притеснявай за мен. Добре съм. И те обичам. Лека нощ. — Тя излезе от стаята и тихо затвори вратата след себе си.

Ел Джи се взираше в тъмнината. Чувстваше се объркана, притеснена и за пръв път усети осемдесет и трите си години. Имаше много неща, които би искала да каже на Алекс за майка й, да я предупреди, че Ческа не е това, което изглежда, но не можеше. Би приличало на злословие, а тя не искаше момичето да изпитва угризения заради желанието си да опознае родната си майка.

Само синът й да не беше на хиляди километри от нея! Той се беше обадил от Делхи преди няколко дни, за да им съобщи, че двамата с Тор се отправят към Катманду и няма да могат да осъществят връзка през следващите седмици. Отсъствието му я караше да се чувства несигурна и уязвима.

Ел Джи потъна в неспокоен сън. Малко след това се стресна от необичаен шум. Запали нощната лампа до леглото си и установи, че е спала цели два часа. Да, наистина ясно се чуваше как нещо или някой стене. Последва истеричен смях. В момента, в който се протегна да вземе бастуна си, за да стане, звукът спря. Отпусна се отново върху възглавницата и се ослуша напрегнато, но повече нищо не наруши тишината.

Угаси светлината и се опита да се успокои.

Някога, много, много отдавна, беше чувала този истеричен смях.

И внезапно си припомни.

Това беше, когато завари Ческа в детската стая да разкъсва на парчета беззащитното плюшено мече.