Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (61)

Шестдесет и първа глава

— Е, как ти се струва? — Ческа вдигна към Саймън искрящите си очи.

— Страхотно, но ще можем ли да си го позволим?

— Наистина ще струва повече, отколкото имах намерение да похарча, но щом ти харесва, ще го наемем. Отначало ще подпишем договора за шест месеца, за да видим как ще потръгне. После може и да го откупим изцяло. Мястото е подходящо и е близо до центъра. Предишното също беше добро, но е доста отдалечено.

— Като се има предвид, че сме начинаещи, няма да е лошо да сме на по-централно място. — Саймън погледна новия пулт. — А и оборудването е първокласно. Нищо няма да ни липсва.

— О, Боби, не е ли вълнуващо? — Ческа обви ръце около врата му. — Двамата заедно, точно както преди.

— Ъъъ…

Но преди да успее да отговори, тя продължи:

— Резервирах маса в „Каприз“. Трябва да го отпразнуваме. Да хванем едно такси. Трябва да обсъдим доста неща.

Саймън угаси осветлението и заключи вратата.

— Необходимо е да разгласим за отварянето на новото студио. Реших да се обърна към някоя рекламна компания и…

Той махна на едно такси и докато се настаняваха в него, Ческа не спираше да бъбри:

— … и да организираме голям купон за откриването. Бих могла да спомена за това утре в шоуто на Уогън.

— Значи, ще участваш в предаването?

— Разбира се. Защо да не участвам?

— Няма причини. Ами Алекс?

— Тя продължава да се инати. Простоне иска да ми помогне. — Ческа въздъхна. — Знаеш, че има труден характер. Способна е да изпадне в истерия, ако нещата не вървят според желанието й.

— Наистина ли? Тази внезапна промяна беше истински шок за нея. Сигурно не й е лесно — подметна предпазливо Саймън.

Ческа се обърна към него и в очите й блесна гняв.

— Ами аз? Имах бляскава кариера в Холивуд, но зарязах всичко само за да бъда с нея. А тя постоянно се оплаква! Както и да е, не искам да говорим повече за нея. Нека да помислим за бъдещето си.

 

 

По време на обяда Ческа говореше не само за звукозаписното студио, но и за личните си планове, които съвсем определено включваха и Саймън. Когато той неволно спомена за желанието си да притежава голяма къща в провинцията, където музикантите биха могли да работят върху албумите си на спокойствие, тя горещо се съгласи с него.

— Имаш предвид като тази в Монтсърет, която използваха „Полис“? Защо и ние да не се поогледаме? Боби, би било толкова хубаво да си имаме своя къща, пълна през повечето време с музиканти. Мисля, че бих могла да се науча да готвя, така че да можем да си устройваме партита вечер!

Саймън прочисти гърлото си.

— Надявам се, че това няма да се отрази зле на собствената ти кариера.

— О, не. Наистина ми доставя удоволствие да се снимам, но ти и студиото сте по-важни.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш много добре какво искам да кажа. Говоря за бъдещето ни заедно. Което ми напомня, че Алекс ще отиде в събота при някаква своя приятелка. Искам да дойдеш при мен в „Савой“ и да прекараме двамата една приятна вечер.

Саймън подскочи, усетил ръката й върху бедрото си. Много бавно отмести крака си.

Трябваше да й каже за отношенията си с Алекс. Искаше да го направи още сега, за да сложи край на това недоразумение, но знаеше, че първо трябва да говори с Алекс.

— Страхувам се, че ще бъда зает след представлението в събота — отвърна той.

Лицето на Ческа помръкна.

— Миличък, а аз чаках тази вечер с такова нетърпение. Е, нищо. За в бъдеще ще имаме достатъчно време да бъдем заедно.

Саймън погледна часовника си.

— Съжалявам, Ческа, но трябва да вървя. Благодаря ти за обяда.

— Добре, скъпи. Ще се видим ли в студиото утре в три? Бихме могли да го огледаме още веднъж, преди да подпишем договора.

— Става — кимна той.

— Стискай ми палци утре сутринта. До обяд вече ще зная дали ще получа ролята в телевизионния сериал. Мисля, че ще има какво да празнуваме. Няма ли да бъде чудесно, ако съобщя новината вечерта в шоуто на Уогън?

— Да. Довиждане.

Саймън махна на едно такси и пое към Челси. С малко повече късмет можеше да свари Алекс, преди да е излязла от училище.

Колата спря пред вратата на колежа. Саймън слезе и бързо изкачи стълбите. Изчака в коридора, докато се появи Алекс. С очилата си, с ученическата униформа и учебниците под мишница тя беше пълна противоположност на майка си.

— Здравей, любов моя — поздрави я той и я прегърна.

— Каква приятна изненада — усмихна му се тя. — И ми идва точно навреме. Имам едва среден на есето и според учителя ми това е пълен провал. Господи, Саймън, какво става с мен? — Алекс потърка челото си с нацапани с мастило пръсти.

— Хайде, позволи ми да почерпя една притеснена ученичка с чаша кафе. Трябва да поговорим.

— За какво?

— Ще ти кажа, като седнем някъде. И не забравяй да ми напомниш, че за в бъдеще трябва да те слушам повече. Изглежда, ти си от онези хора, които винаги имат право.

Двамата пресякоха улицата и влязоха в най-близкото кафене.

— Е, какво има? — попита Алекс.

— Оказа се, че си права за майка ти. Интересът й към мен съвсем не е само делови. Май ме харесва.

— Нали ти казах. И как стигна до този извод?

— Знаеш ли, струва ми се, че не мога да я разбера. Първо, тя непрекъснато ме нарича Боби, въпреки че постоянно я поправям. А днес… — Саймън млъкна.

— Продължавай.

— Струва ми се, че ме бърка с някого. Непрекъснато говори за нашето минало, което, разбира се, е пълна глупост. После пък започна да прави планове за съвместното ни бъдеще.

— Знаех си.

— Не искам да се притесняваш. Утре имам среща с нея и смятам да й кажа, че се отказвам от звукозаписното й студио.

— Саймън, не искам да правиш такива жертви заради мен. Зная колко много означава това студио за теб.

— Не, мила. Съжалявам, че допуснах нещата да стигнат толкова далеч. Освен това имам намерение да й кажа за връзката ни.

— Не! Недей. Мисля, че това трябва да направя аз.

— Имам по-добра идея. Защо да не й кажем заедно? Бих могъл да намина към вас утре след представлението и да обясня всичко.

— Не, тя ще ходи да вечеря с Дориън.

— А след това?

— Добре, но не съм сигурна как ще го приеме.

— Алекс, тя е голям човек. Даваш ли си сметка, че се отнасяме с нея така, сякаш е дете?

— Да, но тя често се държи тъкмо като дете.

— Зная, но ще й се наложи да прояви разбиране. Ако не й хареса, тогава… Сигурна ли си, че не искаш да й кажа утре? Колкото по-скоро свърши всичко, толкова по-добре.

— Не. Не искам да я разстройвам преди телевизионното шоу.

— Възможно е обаче тя само да се усмихне и да каже, че много се радва за нас — подхвърли Саймън. — Впрочем това би била най-логичната реакция.

— Точно в това е проблемът, Саймън: майка ми никога не постъпва логично.