Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (24)

Двадесет и четвърта глава

Грета надникна в кухнята.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против да се грижиш за Ческа? — притеснено попита тя.

Мери поклати глава.

— Ще си прекараме чудесно, нали, мъничка?

Ческа, седнала на стол до кухненската маса с изцапано с брашно лице, кимна радостно.

— Няма да се бавя много. Значи си сигурна, че всичко ще бъде наред?

— Да, мамо — отвърна детето с леко раздразнение.

— Тогава ще се видим по-късно. — Грета излезе от кухнята, а дъщеря й дори не забеляза отсъствието й.

Тафи и Ел Джи я очакваха до колата.

— Как е тя? — Ел Джи също беше чула писъците предишната нощ.

— Много добре — отвърна Грета. — Струва ми се, че беше просто кошмар. Изглежда, вече всичко е забравено.

— Сигурна съм, че ще прекара добре с Мери. Е, да тръгваме.

Тафи ги откара до Портмадог, паркира колата на главната улица и всички се отправиха към кантората на мистър Гленуилям.

— Здравейте, Грета, Дейвид, мисис Марчмънт. — Адвокатът протегна ръка към Ел Джи. — Благодаря ви за гостоприемството вчера след погребението. Мисля, че Мървин би се гордял с вас. А сега, ако нямате нищо против, да започнем по същество.

Всички се настаниха на столове около бюрото на Гленуилям. Той отвори голяма каса, извади от нея увити на дебело руло документи и развърза панделката.

— Това е последното завещание на Мървин Джон Марчмънт. Аз го посетих, докато беше жив, някъде преди шест седмици, за да направи ново завещание, с което да анулира всички, изготвяни преди това. Въпреки че не беше в добро здраве, мога да гарантирам, че не беше пиян. Той много държеше на това завещание. Но струва ми се, най-добре ще бъда да го прочета. След това бихме могли да обсъдим съдържанието му.

— Да, най-добре ще бъде да приключим с това — съгласи се Ел Джи.

Гленуилям прочисти гърлото си и започна да чете:

„Аз, Мървин Марчмънт, в пълно физическо и психическо здраве излагам последната си воля. Завещавам имението Марчмънт в неговата цялост на Лора Джейн Марчмънт с единственото условие тя да живее в него до края на живота си. След смъртта й то да премине към посочен от нея наследник.

Парите, вложени в сметката на имението Марчмънт, също оставям на Лора Джейн Марчмънт за поддръжката му. От личната си сметка разпределям парите, както следва:

На Дейвид Робин Марчмънт сумата от десет хиляди паунда.

На дъщеря ми Франческа Роуз сумата от десет хиляди паунда, които ще получи след навършване на пълнолетие. Единственото условие за това е Франческа да посещава имението Марчмънт поне един път в годината. Изпълнението на тази част от завещанието ми възлагам на Лора Джейн Марчмънт.

На съпругата ми Грета оставям сумата от десет хиляди паунда.

На Мери Джейн Коути заради това, че се грижеше за мен през последните седем години, оставям сумата от три хиляди паунда плюс малката къща в имението Марчмънт, която да ползва до края на живота си.“

Мистър Гленуилям продължи да назовава още няколко имена, но тримата в стаята вече не го слушаха, всеки потънал в собствените си мисли.

Ел Джи се опитваше да преглътне буцата, заседнала в гърлото й. Тя никога не бе плакала на публично място.

Тафи наблюдаваше майка си, мислейки, че проблемът бе намерил най-справедливото си решение.

Грета изпитваше облекчение, че всичко бе приключило и двете с Ческа ще могат да се приберат в Лондон с двадесет хиляди лири по-богати. Дъщеря й трябваше да се примири с необходимото посещение в Марчмънт веднъж в годината.

Мистър Гленуилям приключи със завещанието и свали очилата си.

— И едно последно нещо. Мървин остави писмо за вас, Грета. Ето го. — Подаде запечатан плик на младата жена. — Има ли някакви въпроси?

Грета знаеше, че той очаква възражение от нейна страна. Предполагаше се, че тя ще наследи Марчмънт. Но тя остана безмълвна.

— Мистър Гленуилям, бихте ли ни оставили насаме за няколко минути? — тихо попита Ел Джи.

— Разбира се.

След като адвокатът напусна стаята, възрастната жена се обърна към Грета:

— Мила, имаш всички основания да докажеш, че Мървин не е бил на себе си, докато е писал завещанието. В крайна сметка ти си неговата съпруга, а сега — вдовица. Ако имаш намерение да оспорваш, нито аз, нито Дейвид ще имаме нещо против. Нали, Дейвид?

Дейвид поклати глава.

— Не, Ел Джи. Мървин е направил най-доброто за всички ни. В интерес на истината, чувствам облекчение. Двете с Ческа имаме съвсем различен живот в Лондон. Ти знаеш не по-зле от мен, че тя не е негово дете и женитбата ни беше само фиктивна. — Грета въздъхна. — Струва ми се, че при създалите се обстоятелства Мървин е бил много щедър към нас. Честно казано, радвам се, че всичко свърши.

— Напълно ли си сигурна, Грета? — погледна я Ел Джи.

— Напълно.

— Добре тогава. Но искам да запомниш, че винаги си добре дошла в Марчмънт. Очевидно Мървин се е постарал двете с Ческа да не прекъсвате връзката си с нас.

— Благодаря ти, Ел Джи. Ще запомня — усмихна се Грета.

Тафи повика отново мистър Гленуилям и той се настани зад бюрото си.

— Всичко наред ли е?

— Да. Грета заяви, че няма възражения.

— Добре. — Адвокатът също изглеждаше доволен. — Сега ще трябва да направя някои неща във връзка със завещанието и да заплатя някои данъци върху оставеното от Мървин. Мисис Марчмънт, ще се наложи да дойдете пак и да подпишете някои документи. Ще бъда на ваше разположение винаги когато става въпрос за имението. Както ви е известно, аз движа всичко, свързано с него, от няколко години насам.

— Благодаря ви. Оценявам помощта ви в миналото и сега. Ще ми позвъните ли, когато документите бъдат готови?

— Разбира се — кимна Гленуилям и тримата напуснаха кантората му.

— Мамо! Мамо! Познай какво стана! Мери ме заведе в полето да видя овцете! — извика възбудено Ческа, докато Мери я въвеждаше във всекидневната.

— Много хубаво.

— А краварят каза, че мога да му помогна при доенето на кравите утре сутринта. Но трябва да стана в пет часа!

— Но, миличка, ние се връщаме в Лондон още днес следобед!

Върху лицето на Ческа се изписа разочарование.

— Мислех, че искаш да се прибереш у дома — продължи Грета.

— О, аз… — Ческа прехапа устни. — Не можем ли да останем поне още един ден?

— Ами… трябва да се връщаме.

— Само още един ден. Моля те, мамо!

— Защо не останете малко, Грета? Мисля, че и за двете ви ще бъде добре. Ние с Дейвид много бихме се радвали — намеси се Ел Джи, знаейки колко важно е това за сина й.

Грета въздъхна.

— Добре, но само няколко дни. Ала докато сме тук, никакви глупави изпълнения, когато те слагам в леглото, разбра ли?

— Обещавам, мамо. Благодаря ти. — Ческа изтича до майка си, обви ръце около шията й и я целуна.

— Значи решено — каза Ел Джи. — Сега трябва да отида да намеря Мери и да й съобщя добрата новина. Дейвид приготви междувременно нещо за пиене. Жадна съм.

Същата вечер, след като се убеди, че Ческа е заспала Грета се отпусна в леглото си. Отвори писмото от Мървин.

„Скъпа Грета,

Зная, че ще прочетеш това писмо, след като аз съм мъртъв, което е странна и неприятна мисъл. Както и да е, вече знаеш съдържанието на завещанието ми и смятам, че ти дължа някои обяснения.

Оставих имението на Лора Джейн не само защото тя го обича. Направих го, защото го дължа на нея и на Дейвид. След дълги размишления прецених, че ако го оставя на теб, то ще бъде по-скоро бреме, отколкото удоволствие. Зная, че годините, преживени тук, не бяха лесни за теб, което без съмнение се дължи на лошото ми отношение, за което много съжалявам. Аз се оказах слаб човек, а ти стана жертва на нещо, което се случи преди много години. Надявам се, че ще намериш достатъчно сили да ми простиш, което ще означава, че ще идваш в Марчмънт, за да си почиваш от напрегнатия си живот в Лондон.

Трябва да ми повярваш, че обичах много теб и децата, въпреки че в действителност те не бяха мои. Ти, Глин и Ческа ми дадохте нов смисъл в живота, за което съм ви много благодарен.

Моля те, предай на Ческа, че я обичам като свое собствено дете. Мери ми каза, че я е гледала в някакъв филм и че е станала звезда. Гордея се, че бях неин баща, макар и за толкова кратко време. Единствената ми утеха сега, когато съм на прага на смъртта, е, че скоро ще видя обичния ми Глин.

Желая и на двете ви дълъг и щастлив живот.“

Мървин

Грета сгъна писмото, пъхна го обратно в плика и го прибра в чантата си. Не чувстваше никакво вълнение, което беше често явление през последните дни. Том, Мървин, Джонатан… Всички те бяха част от миналото й и никой повече не можеше да я нарани.