Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (11)

Единадесета глава

Ел Джи разтвори широко ръце и забърза към Дейвид.

— Милото ми момче! Толкова се радвам да те видя! Господи, изглеждаш добре! — Тя целуна сина си по двете страни.

— И аз се радвам да те видя, мамо. Ще влезем ли?

— Да, но сигурен ли си, че можеш да си го позволиш? — Ел Джи оглеждаше голямото фоайе на хотел „Савой“, докато вървяха към ресторанта.

— Разбира се, че мога. Нещата при мен потръгнаха доста добре, мамо, а и чаках доста дълго, докато успея да постигна това.

Майката наблюдаваше гордо сина си, докато оберкелнерът го поздравяваше топло и ги придружи до едно сепаре в ъгъла на салона.

— Често ли идваш тук, Дейвид?

— Защо?

— Просто защото оберкелнерът те посрещна като стар приятел.

— Леон, агентът ми, често ме води тук на обяд — сви рамене Тафи. — Какво ще кажеш за малко шампанско, мамо?

— Сигурен ли си, че наистина можеш да си го позволиш, Дейвид?

— Бутилка шампанско, моля — обърна се Тафи към сервитьора. — Днес ще празнуваме.

— Какво, скъпи?

— В Би Би Си проявиха достатъчно мъдрост най-после да ми дадат да правя свое собствено шоу.

— О, Дейвид! Но това е прекрасно! Толкова се радвам за теб!

— Благодаря ти, мамо. Ще се излъчва всеки понеделник между шест и седем. Аз ще бъда водещ и всяка седмица ще каня да ми гостуват различни комедианти.

— Изглежда, наистина се оправяш доста добре, щом можеш да си позволиш да поканиш майка си в ресторанта на хотел „Савой“ на бутилка шампанско — усмихна се Ел Джи.

— Е, това не е заслуга на Би Би Си, защото никой не може да забогатее, като работи за тях — каза Тафи. — Дължи се на някои други неща, с които съм се захванал. Леон смята, че ми е осигурил малка роля в един филм на „Пайнууд“, съществува и „Уиндмил“, а и…

— Налага ли се все още да работиш там, Дейвид? Само при мисълта, че… е, ти знаеш, че никога не съм гледала с добро око на това.

— Засега да. Не забравяй, че те ми дадоха работа, когато никой друг не искаше да ме вземе. Както и да е, ще остана там, докато се уверя, че ще бъда ангажиран поне за следващите шест месеца и радиошоуто ми потръгне. Сигурен съм, че няма да ти хареса името му.

— Така ли? И какво е то?

— „Въпросите на Тафи“.

— Боже мили! Този прякор е наистина поразителен! Но за мен ти винаги ще си останеш Дейвид, скъпи.

Шампанското пристигна и сервитьорът напълни две чаши. Тафи вдигна своята.

— За теб, мамо. За подкрепата, която си ми оказвала.

— Глупаво момче! Не съм направила нищо. Ти постигна всичко сам.

— О, мамо, ти направи за мен толкова много! Когато като малък за пръв път ти казах, че искам да стана комедиант, ти не се отнесе с презрение към мечтата ми, колкото и смешна да ти се е струвала тя. А когато тръгнах към Лондон, не ме обвини, че съм безотговорен.

— Е, радвам се, че нещата се подредиха толкова добре за теб. Пия за това! — Ел Джи отпи от чашата си и внезапно стана сериозна. — Дейвид, трябва да те попитам — измъчват ли те някакви задни мисли по отношение на Грета и Мървин?

— Съвсем не. Изобщо не ме интересува кой ще наследи Марчмънт, когато Мървин умре, което може да бъде след години. Освен това, мамо, много съм щастлив, че живея свой собствен живот. Най-доброто нещо, което направих, бе, че напуснах Марчмънт. Тук имам всичко, от което се нуждая. А как са Мървин и Грета?

— Нямам представа. Откакто напуснах имението, нямам връзка с тях. Мери ми пише понякога, но скоро не съм получавала писмо. Знаеш, че Грета роди близнаци — момче и момиче, нали?

— Да — мрачно се усмихна Тафи. — Син и наследник на чичо Мървин. Знаеш ли, неговото отношение към нас винаги ме е учудвало. Докато растях, ми се струваше, че той ме мрази, но не можех да разбера защо.

Ел Джи стисна зъби. Никога не беше разказвала на сина си за отношенията си с Мървин и нямаше намерение да го прави сега.

— Не зная, Дейвид. Ще поръчваме ли? Аз свърших.

По време на обяда двамата обсъждаха бъдещото шоу на Тафи.

— А какво ще кажеш за женската компания? Не си ли намерил още бъдещата си съпруга? — усмихна се Ел Джи.

— Не. Изглежда, не съм създаден за семейство. Впрочем в момента съм прекалено зает с кариерата си. Разкажи ми нещо за живота в Ийстборн.

Ел Джи знаеше, че Дейвид лъже. Очевидно той не желаеше да говорят повече на тази тема и се съобрази с желанието му.

— О, но ти знаеш всичко, скъпи — сви рамене тя. — Никога не могат да се намерят достатъчно хора за една партия бридж, но не трябва да се оплаквам.

— Марчмънт ти липсва, нали, мамо?

— Е, аз винаги съм била малко особена. Не са много жените, които биха казали, че им липсва да стават в пет сутринта, за да издоят кравите, но това осмисляше живота ми. Всичкото свободно време, с което разполагам сега, кара дните ми да изглеждат досадни. — Ел Джи сви рамене. — Да, дявол да го вземе, наистина ми липсва имението. Липсват ми разходките сутрин, когато наблюдавах мъглата, обвила върховете на хълмовете, и ромонът на потока. Но, Дейвид, повярвай ми, аз взех единственото правилно решение. Както и да е, наистина трябва да тръгвам към гара Виктория, за да хвана влака за вкъщи. Стана три часът, а Дороти ще изпадне в паника, ако не се прибера навреме.

— Разбира се. — Тафи направи знак да му донесат сметката. — Радвам се, че се видяхме.

Той плати и изпрати майка си до едно такси. Тя го целуна топло.

— Грижи се за себе си, Дейвид.

— Да, мамо — усмихна се той.

Докато наблюдаваше отдалечаващата се кола, Тафи въздъхна тежко. От много години насам го измъчваше подозрението, че майка му крие нещо от него. А днес това чувство го бе обзело с особена сила. Инстинктът му подсказваше, че всичко това има нещо общо с Мървин.

Но, проклет да е, ако имаше някаква представа какво беше то.