Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (66)

Шестдесет и шеста глава

Колата спря пред невзрачна сграда, опасана с тераса.

Алекс въздъхна отчаяно.

— Зная, че се опитваме да я открием, но от цялата си душа се моля да не е тук. Смяташ ли, че Ческа би я довела на такова място?

— Виж, Алекс, това е последният старчески дом, в който не сме проверили. — Тафи отвори железните врати и я хвана за ръката. — Ела. Ако не е тук, ще се приберем у дома.

Тафи натисна бутона на звънеца и установи, че той не работи. Почука силно на вратата! Отвори му пълна жена на средна възраст, облечена в мръсна престилка.

— Е?

— Добър ден. Търся майка си, Лора Джейн Марчмънт. Дали случайно не е настанена при вас?

— Май е заговорила съвестта ти, а? — засмя се жената. — Май няма да мога да ти помогна. Не знам някоя с такова име.

Тя понечи да затвори вратата, но Тафи каза бързо:

— Съществува възможност да не е регистрирана с истинското си име. Може ли да влезем и да видим пациентите ви?

— Ти к’ъв си, а? Журналист или нещо такова? — Жената отново направи опит да затвори, но Тафи й попречи.

— Извинете, мадам, но ако не ми позволите да вляза, ще се обадя в полицията. Обявили сме майка ми за общонационално издирване и имаме сведения, че е настанена някъде наблизо.

— Е, добре, щом е така. Вървете след мен.

Тафи и Алекс тръгнаха по тесния, лъхащ на урина и мръсотия коридор.

— Това е общата стая — съобщи жената.

Неколцина старци дремеха пред малък черно-бял телевизор. Алекс бързо обходи лицата им с поглед и поклати глава.

— Има ли други подобни помещения? — попита Тафи.

— Да, на горния етаж. Тоя е само за онез, дет’ не могат да се движат.

Тафи и Алекс бързо се заизкачваха по стълбите.

— Стигнахме. — Жената отвори вратата към полутъмна стая с четири легла.

Момичето с мъка потискаше риданията си, докато оглеждаше лицата. Неподвижните фигури приличаха на мъртви. Отиде до последното легло и отметна завивката.

— Боже мой, Тафи! Това е Ел Джи! О, Ел Джи, какво са направили с теб! Ел Джи, това съм аз, Алекс. И Тафи е тук! Дойдохме да те отведем у дома!

Старицата отвори леко клепачи. Очите под тях бяха празни и изпълнени с отчаяние.

— Ел Джи, познаваш ли ме? Моля те, кажи ми нещо!

През замъглените си от сълзи очи Алекс забеляза как устните на Ел Джи се раздвижиха. Изпод завивките се подаде ръката й и леко се повдигна към нея.

— Какво казва тя, Алекс? Какво се опитва да каже? — запита Тафи.

Алекс се наведе към устните на Ел Джи.

— Казва: „У дома“, Тафи! Казва „у дома“!