Уилбър Смит
Чародей (9)

8

Нефер седи в сянката на скалата, извисена над Гебел Нагара. Не е помръдвал, откакто слънчевият диск надникна над хребета в отвъдния край на долината. Отначало усилието да стои неподвижен накара крайниците му да изтръпнат, а нервните окончания щипеха и смъдяха, сякаш непрестанно го жилеха отровни насекоми. Знаеше, че Таита го наблюдава и затова, малко по малко, подчини дребнавите претенции на капризното тяло на волята си. И ето, сега седи със сетива, изострени до непознати предели, превърнал се в част от самата същност на пустинята.

Надушва мириса на вода, бликнала от скрит в дълбока цепнатина на скалата извор. Тя извира капка по капка и пълни локвичка колкото двете му шепи, после прелива в друга, очертана в зелено от алга^[1]. След това изтича и оттам, за да потъне завинаги в червения пясък. Но преди да го направи, тънкото ручейче дарява много живот: на пеперуди и бръмбари, на змии и гущери, на грациозни малки газели, трепкащи като шафранени вълнички по нажежената повърхност на долината, на петнисти гълъби с виненочервени опашки, гнездящи по високите скали. Всички тия живинки се поят тук. Заради тези скъпоценни изворчета Таита го доведе тук, да чака своята божествена птица.

Започнаха да плетат мрежата още с пристигането си в Гебел Нагара. Таита купи копринената нишка в Тива. Малкото кълбце струваше колкото добър жребец, защото е донесено от една страна, разположена далеч на изток, отвъд река Инд, а самото пътешествие бе продължило години. Таита показа на Нефер как да сплита в мрежа тънките нишки. Те бяха по-здрави от ленен конец или кожени върви, но въпреки това едва се забелязваха.

Когато мрежата беше готова, Таита настоя принцът сам да улови примамката.

— Това си е твоя божествена птица. Сам трябва да я уловиш — поясни той. — Така претенциите ти, ще изглеждат по-убедителни в очите на великия бог Хор.

И така, двамата проучиха пътя за изкачване до скалата, застанали в жарката пещ на долината. Когато падна здрач, Таита седна край малък огън, накладен в основата на скалата и започна да напява някакви заклинания, като от време на време хвърляше шепи билки в пламъка. Щом лунният полумесец смути полунощна тъма, Нефер започна рисковано изкачване към върха на скалата, където гнездяха петнистите гълъби. Успя да хване два от тях, все още замаяни от тъмата и магията, която им направи Таита. Свали ги долу, в преметнати през рамо конски дисаги.

Под напътствията на Таита, Нефер отскубна дългите пера от едното крило на птиците, така че вече да не могат да летят. След това избраха място, достатъчно близо до изворчето в скалата, но и достатъчно далеч от нея, та да се виждат ясно птиците отгоре. С помощта на конски косми, вързаха гълъбите към здраво забити в земята пръчки. Най-накрая опънаха невидимата мрежа върху сухи тръстикови стръкове, така че теглото на божествената птица да ги счупи и отпуснатата изведнъж мрежа да оплете птицата.

— Опъни мрежата съвсем леко — наставляваше го Таита. — Не трябва да е нито много опъната, нито отпусната. Птицата трябва да оплете клюна и краката си в нея и да не се нарани, преди да я освободим.

Когато всичко беше направено така, че да задоволи изискванията на Таита, двамата започнаха дългото чакане. Гълъбите скоро привикнаха със затворничеството си и лакомо кълвяха пръснатите около тях просени зърна. После започнаха да се чистят с пясък и да се препичат на слънце под копринената мрежа. Един след друг се нижеха горещи дни с прежурящо слънце, а те чакаха и чакаха.

Настъпи ли привечерен хлад, те прибират гълъбите, сгъват мрежата и тръгват на лов. Таита се качва на скалата, където сяда кръстато и обхожда с поглед продълговатата долина. Долу ляга в засада Нефер, всеки път на различно място, за да изненада дивеча, когато дойде на водопой. Високо от наблюдателния си пост Таита прави заклинания за привличане на плячка, които почти всеки път докарват някоя вкусна газела, достатъчно близо за приготвената стрела на Нефер. Всяка вечер пекат плячката върху жарава от огън, накладен пред входа на пещерата.

Тя беше дала убежище на Таита през всичките години на отшелничество, след смъртта на царица Лострис. Беше неговата крепост, източник на силата му. Макар и новак, който не разбира много от магическите способности на Таита, Нефер не се съмняваше в тях и за миг, понеже всеки ден ставаше свидетел на проявленията им.

Минаха много дни, докато принцът разбере, че не бяха дошли при Гебел Нагара, само за да хване божествена птица: това беше само етап в обучението и възпитанието, с които Таита се занимаваше откакто го помни. Даже дългите часове мълчаливо и неподвижно очакване край примамките, сами по себе си също представляваха обучение. Таита го учеше да владее тялото и съзнанието си, да отваря непознати области на разума си, да се вглежда вътре в себе си, да чува в тишината шепот, за който другите остават глухи.

Когато привикна с тишината, Нефер стана податлив за по-дълбоката мъдрост и учения, които Таита искаше да му предаде. Седяха двама в пустинната нощ, под непостоянните фигури на звездите, вечни и в същото време ефимерни като вятъра и теченията на океана и Таита му разкриваше чудеса, които сякаш нямат обяснение, но могат да бъдат разгадани чрез изостряне на възприятията и разширяване на съзнанието. Принцът усещаше, че е стъпил в самото начало на това мистично познание, но усещаше в себе си нарастващо желание да учи безкрай.

Когато една сутрин Нефер излезе от пещерата, в сивия сумрак на зората забеляза няколко мълчаливи тъмни фигури, скупчени в пустинята под извора на Гебел Нагара. Отиде да съобщи на Таита и старецът кимна.

— Те чакат цяла нощ. — Наметна вълнена завивка и отиде при тях.

Разпознали сухата фигура на Таита в полумрака, те нададоха умолителни вопли. Бяха хора от пустинята довели при него децата си, поразени от Жълтите цветя, горящи в треска, покрити с ужасяващите белези на болестта.

Таита започна да се грижи за тях в лагера, изграден от бащите им край извора. Нито едно дете не умря и след десет дни племето остави пред входа на пещерата дарове: просо, сол и щавени кожи. После изчезна в пустинята. След тях дойдоха други, страдащи от болести или рани, нанесени им от хора и животни. Таита не върна нито един. Нефер му помагаше и научи много.

Независимо от грижата за болни бедуини, както и от нуждата да търсят храна, вън от часовете, отделяни за обучение, всяка сутрин неизменно ги сварваше клекнали край копринената мрежа до скалата.

Излъчваните от Таита спокойствие и увереност изглежда влияеха и на птиците, защото дивите в началото гълъби станаха кротки и послушни като кокошки. Те се оставяха да ги хванат с ръка и издаваха доволни гърлени звуци, докато ги връзваха към колчетата. После часове наред чистеха и редяха перата си.

На двадесетата утрин, Нефер зае, както обикновено, мястото си край мрежата. И както всеки път, без да поглежда Таита, той ясно усещаше присъствието му. Старецът клечеше със затворени очи, като гълъбите, и също като тях, сякаш дремеше. Кожата му бе набраздена от безброй бръчици и цяла посипана с тъмните петънца на старостта. Изглеждаше толкова тънка, сякаш всеки момент ще се къса като най-фин папирус. По лицето му нямаше никакви косми — ни брада, ни вежди — само тънки, безцветни като стъкло мигли. Нефер бе чувал баща си да казва, че безкосмието и дълговечността на Таита се дължат на кастрирането, но според него, зад неотслабващата мощ и жизнена сила на стареца се криеха и някои не така очевидни причини. За разлика от други части на тялото му, скалпът на Таита беше буйно окосмен — косите му бяха гъсти и здрави като на млада жена, само че сребърни на цвят. Старецът много се гордееше с тях и ги миеше редовно, разресваше ги и ги сплиташе в дебела плитка между плещите. Независимо от всичките си знания и преклонна възраст, старият маг не беше чужд на суетата.

Тази мъничка човешка слабост усилваше любовта на Нефер, до степен да я усети почти като физическа болка в гърдите. Много би искал да намери начин да я изрази, но съзнаваше, че Таита беше наясно с чувствата му, тъй като той знаеше всичко.

Посегна предпазливо да докосне ръката на спящия старец, но очите му се отвориха внезапно, напълно будни и внимателни. Нефер разбра, че Таита изобщо не дреме, а съсредоточава всичките си духовни сили, за да примами божествената птица при гълъбите. Разбра също, че собствените му разбъркани мисли и движението са повлияли по някакъв начин върху резултата от усилията на стареца, защото почувства неодобрението му така ясно, както ако беше изразено на глас.

Младият принц се дръпна сконфузен и с усилие на волята застина неподвижен и съсредоточи духовните сили, както го учеше Таита. Все едно влизаше в царството на непознати сили през тайна врата. Времето течеше бързо, без някой да го брои или да съжалява за него. Слънцето достигна зенита и сякаш залепна за него. Внезапно крилете на чудото докосват Нефер. Сякаш го издигат над пустинята и той вижда какво става под него. Вижда Таита и себе си, клекнали край извора на Гебел Нагара, вижда проснатата около тях пустиня. Съзира ясно могъщата река, чиято долина очертава самия Египет. Вижда градовете и царствата, земите, разделени под двойната корона, вижда многобройни армии в боен строй, съзира долни машинации на безчестни люде, както и стремежи и жертви на достойни и добри. В този момент осъзнава собствената си съдба с яснота, която почти съкрушава смелостта му.

И пак тогава разбира, че днес е денят, в който ще долети божествената птица, защото най-после е готов да я получи.

— Птицата!

Думите прозвучаха така ясно, че за миг Нефер ги възприе като произнесени от Таита. Но устните на стареца оставаха стиснати. Той бе внушил мисълта в съзнанието на момчето, по оня тайнствен начин, който то нито можеше да осъзнае, нито да си обясни. Изобщо не се усъмни, че нещата са станали именно така, но в следващия миг това потвърдиха и гълъбите, чието диво пърхане даде израз на уплахата им от близка опасност.

Нефер с нищо не показа, че е чул и разбрал. Той не изви глава, нито вдигна поглед към небето. Не посмя да погледне нагоре, за да не изплаши птицата или да предизвика гнева на Таита. Но всяка негова фибра долавяше ставащото наоколо.

Царският сокол е толкова рядко създание, че съвсем малко са хората, които са го виждали в естествената му среда. Всички фараонски соколари през последните хиляда години го бяха преследвали и ловили, а понякога дори вземали пиленцата му, преди да се научат да летят. Притежанието на сокола е доказателство, че фараонът има благословията на бог Хор да владее Египет.

Соколът е превъплъщение на бога: в статуи и рисунки го изобразяват с глава на сокол, фараонът сам е бог и затова може да лови и да държи сокол, но сторилият това простосмъртен подлежи на смъртно наказание.

И ето, птицата е тук. Неговата птица. Таита изглежда я е омагьосал. Нефер усеща, как сърцето му спира за миг от възбуда и не може да си поеме дъх. Струва му се, че гърдите му ще се пръснат. И все пак, не поглежда нагоре.

След това чува сокола. Писъкът му е тих вопъл, почти изгубен в безкрая на небето и пустинята, но той разтърсва Нефер до дъното на душата — все едно сам бог му е проговорил. След няколко секунди соколът писва отново, точно отгоре, а гласът му е по-остър и заплашителен.

Гълъбите подивяват от ужас, дърпат се на вървите и бият крила с такава сила, че около тях се вдига бял облак прах.

Високо над главата си, Нефер чува падането на сокола. Спуска се с нарастващо свистене към примамките. Знае, че сега най-после може да вдигне глава, защото цялото внимание на сокола е съсредоточено върху плячката.

Вдига поглед и го вижда. Спуска се на фона на болезнено синьото пустинно небе. Божествена красота. Крилете му са присвити назад, а главата — изтеглена напред. Силата и мощта на тази птица карат Нефер да въздъхне шумно. Той е виждал соколи и по-рано — в соколарната на баща си, — но никога като сега, в цялата му дива грация и величие. По някакъв чудотворен начин, соколът сякаш става по-голям, а цветовете му — по-ярки, колкото повече приближава мястото на примамката.

Извитият клюн е обагрен в прекрасен жълт цвят, а острия връх е черен като обсидиан^[2]. Очите са златни, с подобни на драскотини чертици във вътрешните ъгълчета, шията кремава с петънца като на хермелин, крилете ръждивокафяви и черни, цялото същество е така съвършено във всяка своя подробност, че у момчето не остава и сянка съмнение — това е въплъщение на бога. Пожелава да го притежава с непозната досега жар.

Приготвя се за момента, в който соколът ще падне върху мрежата и ще се оплете в многобройните и гънки. Усеща, че Таита също се напряга. Двамата щяха да скочат едновременно.

И тогава стана нещо невъзможно. Соколът беше изцяло отдаден на падането, скоростта му бе такава, че нищо не би могло да го спре, освен удар в меките тела на гълъбите. Но, противно на всички очаквания, той се отклони от траекторията си. Крилете промениха своя профил и за миг изглеждаше, че чудовищното въздушно налягане ще ги изтръгне от ставите. Въздухът над пръснатите по земята бели пера изсвири и соколът отново се извиси към небесния свод, за да се превърне за секунди в малко тъмно петънце на синия фон. Писъкът му се чу още един път, далечен и изпълнен с болка, и после птицата изчезна.

— Не пожела! — прошепна Нефер. — Но защо, Таита, защо?

— Намеренията на боговете не са достъпни за нашия разум — отвърна старецът и скочи с пъргавината на атлет, макар да бе стоял напълно неподвижен часове наред.

— Дали ще се върне? — попита Нефер. — Това беше моята птица. Усетих го със сърцето си. Моята птица. Трябва да се върне.

— Той принадлежи към божествения, не към човешкия ред — промълви тихо Таита.

— Но защо не пожела? Трябва да има някаква причина — настоя Нефер.

Таита не отговори веднага, а отиде да освободи гълъбите. След толкова време, крилете бяха възстановили перата си, но когато вървите от конски косми бяха развързани, те не пожелаха да отлетят. Единият запърха и кацна на рамото му. Таита го хвана внимателно с две ръце и го хвърли високо нагоре. Едва тогава той полетя край стената, към другарите си на върха.

Старецът погледа след него, а после се извърна и тръгна към пещерата. Нефер бавно го последва, с натежали от разочарование крака и сърце. В сумрака на пещерата Таита седна на един камък край вътрешната стена и се наведе да запали огън от клонки и конски фъшкии. Изпълнен с лоши предчувствия, Нефер зае обичайното си място насреща.

Двамата дълго мълчаха. Нефер се сдържаше, макар че загубата на сокола му причинява такава болка, сякаш е пъхнал ръка в пламъка. Знаеше добре, че Таита ще проговори, едва след като е готов. Най-подир Таита въздъхна и каза:

— Ще трябва да изпълня ритуала на Амон Ра^[3].

Нефер е смаян. Не бе очаквал това. За цялото време, което са прекарали заедно, Таита е изпълнил този ритуал само два пъти. Това състояние на транс, подобно на малка смърт, изцежда всички сили на стареца. Принцът знае, че Таита предприема тези страховити пътешествия в света на свръхестественото, само когато никакво друго средство не му е останало.

Нефер мълчи и наблюдава със страхопочитание действията на стареца, най-напред той стрива сухи билки в хаванче от алабастър и ги отмерва с глинена паничка. След това ги попарва с вряща вода от меден чайник. Парата е толкова люта, че очите на Нефер се пълнят със сълзи.

Докато настойката изстива, Таита донася от скривалището в дъното на пещерата торба от щавена кожа. Изсипва от нея шепа кръгли плочки от слонова кост и започва да ги прехвърля между пръстите си, като в същото време напява заклинанието за повикване на Амон Ра.

Плочките са десет на брой. Изработени са лично от Таита. Десет е мистично число с неведома сила. Върху всяка плочка е изобразен един от десетте символа на властта и всяко представлява миниатюрно произведение на изкуството. Докато напява, Таита прехвърля плочките и те щракат между пръстите му. След всеки стих на заклинанието, той духа върху плочките, за да им вдъхне живителна сила. Когато са приели топлината на тялото му, той ги подава на Нефер.

— Дръж ги и дишай върху тях! — наставлява Таита и докато момчето изпълнява задачата, сам той се поклаща в такт с магическите строфи, които напява. Очите му постепенно се оцъклят, докато се оттегля в недостъпните области на съзнанието. Вече е в транс и тогава Нефер слага плочките пред него, разделени на две купчинки.

След това проверява с пръст температурата на настойката, както го е учил Таита. Когато изстива достатъчно, за да не опари устата, той коленичи пред стареца и му подава купата с две ръце.

Таита я изпива до капка и в светлината на огъня лицето му побелява, като строителния варовик от кариерите при Асуан. Продължава да напява още известно време, но гласът му постепенно преминава в шепот и накрая заглъхва. Остава само шумът от хрипливото му дишане, докато старецът изпада под влияние на опиатите и транса. Отпуска се на пода и се свива като заспала котка край огъня.

Нефер го покрива с вълнен шал и остава край него, докато Таита започва да потръпва и да стене, а по лицето му потича пот. Очите му се отварят и се обръщат в орбитите си, като само бялото им се взира сляпо в мрака на пещерата.

Нефер знае, че в момента не може да направи нищо повече за стария човек. Той е далеч-далеч в царството на сенките, където момчето не може да го стигне. Не може и да търпи повече ужасното страдание, което магът сам си причини. Изправя се бавно, взема лъка и колчана от дъното на пещерата и се навежда да надникне през изхода й. Жълтото слънце виси ниско над трептящите в мараня хребети на хълмовете. Изкачва дюните на запад и когато поглежда надолу, сърцето му се свива. Мъката по загубената божествена птица, притеснението за Таита, изпаднал в агонията на мистичен транс, както и мрачното предчувствие за онова, което може да научи в него, го подгонват по склона, сякаш бяга от опасен хищник. Пясъкът се свлича със съскане под стъпките му, той тича устремно по склона на дюната. Сълзи на ужас пълнят очите му, стичат се по бузите му, размазвани от вятъра, а той тича, докато плувва цял в пот, гърдите му се надигат в бърз ритъм, а слънцето вече допира хоризонта. Най-накрая се обръща назад към Гебел Нагара и когато стига пещерата, наоколо цари тъмнина.

Таита още лежи свит под шала, но сънят му е вече спокоен. Нефер ляга до него и след малко също потъва в сън. Сън неспокоен, смущаван от кошмарни видения.

Събужда се при първия светлик на зората, надникнал през отвора на пещерата. Таита клечи край огъня и пече месо от газела. Видът му е болнав и бледен. Подава с върха на бронзовия нож опечено парче месо. Момчето усеща изведнъж вълчи глад, сяда и се нахвърля върху месото. След като изяжда трето крехко и вкусно парче месо, то най-накрая проговаря:

— Какво видя, Таита? Защо избяга божествената птица?

— Не стана ясно — отвръща Таита и Нефер разбира, че знамението е неблагоприятно и Таита го крие, за да не му причини болка.

Хранят се мълчаливо, но момчето вече почти не усеща вкуса на месото. Накрая пита:

— Как ще заложим мрежата утре, щом освободи примамките?

— Царствената птица няма да дойде вече в Гебел Нагара — отвръща старецът.

— Значи, никога няма да заема трона на баща си? — пита Нефер.

В гласа му се таи огромна мъка и Таита смекчава удара.

— Ще трябва да вземем твоята птица от гнездото.

— Но как ще научим къде е? — пита Нефер с жален глас, като спира да яде.

Старецът кима окуражително.

— Знам къде е. Казано ми бе в транса. Но ти трябва да се храниш, за да пазиш силите си. Тръгваме утре преди зори. Чака ни дълъг път.

— Ще има ли малки в гнездото?

— Да — отвърна Таита. — Соколите имат поколение. Малките са почти готови да полетят. Твоята птица е там — заключи старецът, като добави наум: „Или бог ще ни каже друго“.