Уилбър Смит
Чародей (114)

113

Нефер поглежда назад, към колоната колесници. Движат се в галоп, по четири в редица. Офицерите чакат неговата команда. Поглежда отново напред и вижда линията вражески пехотинци, разкривена от миража на жегата, заприличала на виеща се по водна повърхност змия. Насочва колоната към средата. Дов е напълно възстановена след грижите на Таита и сега бяга редом с Крус.

Когато приближават, Нефер вижда как противникът се престроява. Линията се превръща в огромен таралеж, огъва се в двоен кръг. Външният е насочил дълги копия напред, а вътрешният показва своите, в пролуките между войниците от първия ред. Нефер препуска право към озъбения бронзов кръг и когато стига на двеста стъпки от него, дава знак за „крилете на Хор“.

Колоната се разгръща, като всяка следваща редица отива ту в едната, ту в другата посока, разперва крилете на Хор, за да обхване пехотинския таралеж. Колесниците се въртят в зашеметяващ кръг, като колело около главина, а късите кавалерийски лъкове изпращат облаци стрели.

Нефер дава сигнал за оттегляне. Колесниците се престрояват отново в колона и се отдалечават. Нов сигнал, колоната се разцепва в средата и извива обратно, с приготвени за хвърляне къси копия.

Докато препуска покрай пехотинския кръг, Нефер вдига юмрук и вика:

— Добре! Този път е много по-добре!

Пехотинците вдигат копия и крещят:

— Нефер Сети и Хор!

Нефер забавя ход и приближава пехотинците в тръс. Иззад кръга на отбраната се показва Таита.

— Ранени? — пита Нефер. Макар да са увили здраво върховете на стрелите с кожа, те пак могат да извадят нечие око или да сторят някаква друга беля.

— Няколко синини — отвръща Таита със свиване на рамене.

— Добре се справят — казва Нефер и вика към пехотинския центурион — дай свободно на момчетата. Искам да им говоря. След това могат да се хранят. А после, пак ще упражняваме мнимо отстъпление.

Нефер се качва върху огромен камък, а отдолу се скупчват пехотинци и кавалеристи.

Таита кляка под скалата. Нефер му напомня много за фараон Тамоз, неговия баща, когато беше на същите години. Обноските му са непринудени, а с хората говори добродушно, с оня простонароден език, който най-добре разбират. В случаи като този, се превръща в един от тях, а топлотата и уважението, което другите изпитват към него са видими от начина, по който реагират: блъскат се усмихнати, за да уловят всяка негова дума, смеят се от сърце на шегите му, червят се от срам под упреците му, грейват от радост при похвалите му.

Нефер прави подробен преглед на проведените учения, като отдава заслуженото на успехите и не пропуска и най-малкия недостатък.

— Мисля, че сте почти готови да поднесете на Трок и Наджа най-голямата изненада в спокойния им живот — приключва той. — А сега, хапнете нещо. Още не сме свършили за днес. Всъщност, едва започнахме.

Хората се смеят и разпръсват. Нефер скача от камъка, но в същия миг се изправя и Таита. Гласът му е спокоен и настойчив:

— Стой, Нефер! Не мърдай! — Нефер замръзва на място.

Гнездото на кобрата изглежда е дълбоко под скалата, но шумът и тропотът от крака и копита са я нервирали. Тя се изнизва от тъмна цепнатина, точно когато Нефер скача почти на главата й. Змията се надига зад гърба му почти до кръста. Качулката е разперена, а черният език пърха между тънки усмихнати устни. Очите, като мъниста от черен оникс, с искри по средата, са вперени в босите крака на фараона — лесна плячка за влечугото.

Най-близко намиращите се войници чуват Таита и се обръщат. Почти петстотин мъже гледат към Нефер, но не смеят да помръднат. Всички виждат смъртната опасност, в която е изпаднал техният фараон.

Кобрата разтваря широко уста — готви се за атака — острите зъби се показват от бледото небце. На връхчетата им блещукат капчици отрова.

Таита завърта медальона на Лострис на веригата му и той блясва в слънчевата светлина. Минава близо до главата на кобрата. Тя отклонява поглед от краката на Нефер, за да погледне новия смутител. В другата си ръка Таита държи тоягата. Приближава бавно.

— Щом замахна, скачай надалеч! — шепне той и Нефер кима. Таита върви на една страна и кобрата го следи с поглед, привлечена от блясъка на златото.

— Давай! — казва Таита и замахва към змията с тоягата си. В същия миг Нефер скача на безопасно разстояние, а змията посяга към тоягата. Таита я дърпа, тя се разминава с нея и остава за миг изпъната на голата земя. С едно движение, по-бързо и от това на кобрата, Таита затиска главата й с огънатия край на тоягата и тълпата надава вик на облекчение.

Кобрата се извива и мята около тоягата в бляскаво люспесто кълбо. Магът бърка в него и хваща змията зад главата. После я вдига и я показва на хората, които ахват от суеверен ужас и страх. Дърпат се инстинктивно, когато кобрата започва да се увива около дългата тънка ръка на мага. Очакват да я убие, но Таита минава през тълпата и се насочва към пустинята.

Там я захвърля далеч от себе си. Едва докоснала земята, тя се разгъва и бързо плъзва между камъните. Таита я наблюдава с тържествен израз на лицето.

Внезапно от небето се разнася остър писък. Всички са така погълнати от епизода с кобрата, че никой не забелязва сокола виснал високо в синия небосклон. Сега той пада към земята, прицелен в кобрата. В последния миг змията усеща надвисналата опасност и отново се изправя с разтворена качулка. Без да забавя полет, соколът забива нокти в качулката, малко зад главата и с тежки махове на крилете се издига към небето, а под него се гърчи змията.

Таита гледа как птицата отнася кобрата. Тя постепенно се смалява от разстоянието, докато накрая изчезва в трептящата мараня на хоризонта. Таита гледа още дълго след нея. Когато се връща при Нефер, лицето му е сериозно и не продумва до края на деня. Вечерта се връща в Галала, застанал в колесницата до Нефер и пак мълчи.

— Това беше поличба — промълвя Нефер и го поглежда. По лицето му разбира, че е познал. — Слушах какво си приказват хората. Смутени са. Никой не е виждал подобно нещо през живота си. Кобрата не е естествена плячка за царския сокол.

— Да — потвърждава Таита. — Това беше поличба. Предупреждение и обещание от бога!

— Какъв е смисълът й? — Нефер се мъчи да отгатне по лицето на стареца.

— Кобрата заплаши теб. Това означава огромна опасност. Царската птица отлетя на изток, с кобрата в ноктите. Това означава голяма опасност от изток. Но в крайна сметка победи соколът.

И двамата гледат на изток.

— Още утре призори ще тръгнем на разузнаване на изток — решава Нефер.

Таита и Нефер чакат на хребета в мразовитата тъма преди разсъмване. Останалите от разузнавателния отряд са скрити зад хълма. Всичко двадесет души. За по-голяма сигурност са оставили колесниците в Галала и се придвижват яздейки. Копитата вдигат по-малко прах от колелата, а и такива високи и стръмни места са недостъпни за колесници.

Хилто и Шабако са се отправили начело на други отряди на юг, за да могат да покрият всички източни подстъпи към Галала.

Нефер минава с отряда си по брега на Червено море, като се отбива във всяко пристанище и рибарско селище по пътя. Освен няколко случайни кервана и групи бедуини, не среща нищо друго — никакъв признак за предсказаната опасност. Сега са на стан над пристанището Сафага.

Таита и Нефер са се събудили рано и са изкачили хълма, за да заемат наблюдателния пункт. Двамата седят в приятно мълчание, докато накрая Нефер проговаря:

— Може ли да е било фалшиво предсказание?

Таита сумти и плюе.

— Сокол с кобра в ноктите? Противоестествено е. Знамение е, но може би фалшиво. Иштар Медеецът и някои други са способни на такива номера. Възможно е.

— Но ти мислиш ли, че е фалшиво? — настоява Нефер. — Нямаше да ни подканяш толкова настоятелно, ако беше така.

— Зазорява се. — Таита заобикаля въпроса и гледа на изток, където зорницата виси като фенер ниско над хоризонта. Небето омеква и добива цвета на зрял нар. Планинските хребети далеч на изток са черни, остри и озъбени като някакъв древен крокодил, на яркия фон на небосклона.

Таита се изправя неочаквано и се опира на тоягата си. Нефер не спира да се удивлява на остротата на тия стари очи. Таита е забелязал нещо. Става и Нефер.

— Какво има, стари татко?

Магът слага длан на рамото му.

— Знамението не е фалшиво — отвръща той просто. — Ето я опасността!

Морето има цвета на гълъбово коремче, но със засилването на светлината, повърхността му побелява.

— Вятърът гони водни зайчета — обажда се Нефер.

— Не. — Таита клати глава. — Това не са вълни. Платна са. Огромна флотилия.

Слънцето надига лик над хоризонта и лъчите му се отразяват в мънички бели триъгълници. Като огромно ято патици, тръгнали към гнездата си, стотици джонки^[1] се насочват към пристанището на Сафага.

— Ако е армията на Наджа и Трок, защо ще пристига по море? — тихо пита Нефер.

— Това е най-прекия и къс път от Месопотамия. Плаването спестява на хора и коне тежкия преход през пустинята. Ако не беше знамението със змията и сокола, нямаше да очакваме опасност от тази посока. Много хитър ход! — Таита кима одобрително. — Изглежда са заграбили всички търговски и рибарски съдове в Червено море, за да осъществят това прехвърляне.

Спускат се към лагера, разположен в ниското под хребета. Войниците са будни и нащрек. Нефер прибира наблюдателите и дава нареждания. Двама ще се върнат с най-голяма бързина в Галала, за да предупредят оставения начело на гарнизона Соко. Повечето останали мъже тръгват по двойки на юг, да намерят Хилто и Шабако. Петима остават.

Под погледите на Нефер и Таита пратениците поемат своя път, а те тръгват през хълмовете към Сафага с петимата войници. Малко преди пладне стигат възвишенията над пристанището. Таита ги води при стара наблюдателна кула. Оставят конете на грижите на войниците и се изкачват по разнебитена стълба до най-горната площадка.

— Първите лодки влизат в залива. — Нефер ги сочи с ръка. Те са тежко натоварени, но с попътния вятър отзад, навлизат бързо в пристанището, издули триъгълни платна.

Обръщат носове срещу вятъра пред самия бряг и хвърлят тежки коралови котви. Нефер и Таита ясно виждат от кулата откритите палуби, претъпкани с хора и коне.

Щом пускат котва, хората отстраняват части от страничния парапет. Виковете им се носят чак до порутената наблюдателница. Конете скачат във водата и вдигат високи пенести фонтани. Останали по препаски мъже се хвърлят след тях. Хващат конските гриви и плуват към брега. Животните излизат на сушата и разтърсват тела, за да вдигнат около себе си облаци ситни пръски, пречупили слънчевите лъчи в многоцветни дъги.

След един час брегът гъмжи от коне и хора, а около кирпичените къщурки на малкото пристанище са разставени постове.

— Сега да имахме един отряд колесници — тормози се Нефер, — щяхме да ги направим на пух и прах. Половината хора са още по корабите, колесниците им разглобени — на парченца щяхме да ги накълцаме. — Таита не коментира тези розови построения.

Заливът е претъпкан с лодки. Натоварени с колесници и снаряжение, те спират съвсем до брега и когато отливът ги оставя на сухо, полягат на една страна, а хората започват разтоварването им. Пренасят частите от колесници и веднага ги сглобяват.

Когато слънцето се спуска над западните планини, в залива влиза и последната джонка. Тя е най-голяма от всички и над дебелата й къса мачта се вее флаг със зейнала леопардова глава и крещящите цветове на Трок Урук.

— Ето го и него — отбелязва Нефер, като сочи мечешката фигура на носа.

— Там е и Иштар — казва Таита. — Кучето следва стопанина си. — В погледа на мага свети необичаен свиреп пламък, който Нефер не е виждал преди. Двойката слиза от кораба и гази към брега.

От него се издава къс каменен кей. Трок се качва и оттам наблюдава дебаркирането на армията си.

— Виждаш ли някъде знамето на Наджа? — пита Нефер и Таита поклаща глава.

— Трок води експедицията сам. Сигурно е оставил Наджа да управлява Месопотамия и Вавилон. Трок е дошъл по лична работа.

— Откъде знаеш? — пита Нефер.

— Около него има аура, като тъмночервен облак — отвръща тихо Таита. — Усещам я чак оттук. Цялата омраза е съсредоточена върху един човек. Той не би допуснал Наджа или някой друг да раздели с него насладата от отмъщението, заради което е дошъл чак тук.

— Аз ли съм обектът на тази омраза? — пита Нефер.

— Не, не си.

— Кой тогава?

— Той идва преди всичко за Минтака.

След залез-слънце оставят петимата войника да проследят напредването на вражата армия, а двамата се понасят с най-голяма бързина към Галала.