Уилбър Смит
Чародей (35)

34

Лъвът я гледа как приближава леговището му между дърветата. Прилепя уши назад към черепа и кляка още по-ниско върху каменистата почва.

Това е стар звяр, преминал разцвета на силите си. В тъмното рунтаво руно на гривата му личат сиви косми. Гърбът е имал навремето синкав оттенък, а сега е посребрен от годините. Зъбите са изхабени и мръсни, а един от двата дълги шипа отстрани е счупен почти до венеца. Макар все още да е в състояние да повали и убие бивол с един удар на тежката лапа, ноктите са износени и тъпи и за него вече е трудно да се вкопчи в по-пъргава плячка. Предната вечер изпусна коза и сега гладът се е загнездил като тежък камък в стомаха му.

Гледа човешкото същество с жълти очи и горната устна се повдига в безмълвно ръмжене. Още майка му го е учила като котенце, че изоставените на бойно поле човешки тела могат да се ядат. У него няма естественото отвращение, което повечето месоядни изпитват към човешката плът. В течение на годините е убивал и задоволявал глада си с тези същества, когато му се е отдавал случай. Това, тръгнало към него между дърветата същество, си е храна.

Минтака спира на петдесет стъпки от мястото, където лежи лъвът и се оглежда. Муцуната на животното се гърчи в ситни бръчици, доловила миризмата на урина. Тя заостря интереса му. Минтака се изправя и пуска съдраната пола върху бедрата си. Обръща гръб на лъва и тръгва назад, към Нефер.

Лъвът размахва опашка — прелюдия към скок. Изправя глава и тъмната топка в края на опашката шиба хълбоците по ред.

Минтака чува ритмичното тупкане и се обръща обезпокоена. Гледа право в жълтите очи на звяра. Надава остър писък, който поразява Нефер право в сърцето. Хвърля се напред и след миг съзира момичето и приклекналия срещу него лъв.

— Не бягай! — вика той. Знае, че бягството ще бъде знак за голямата котка да се впусне в преследване. — Идвам!

Тича бързо до колесницата, грабва лък и колчан и докато бяга назад, вади стрела.

— Не бягай! — повтаря още един път, но в този миг лъвът изревава. Ужасяващ звук, който сякаш вибрира в костите на Минтака и кара земята да трепери под краката й. Обзелият я страх е извън контрол. Тя се извръща и хуква към Нефер, като хлипа на всяка крачка.

В същия миг гривата на лъва се надига като аура около главата му и той се хвърля напред, право след нея, тъмножълта ивица между дърветата. Настига я, сякаш е вкоренена в земята.

Нефер спира и хвърля колчана, за да са свободни и двете му ръце. Вдига лъка. Придърпва перата до устни и се прицелва в масивните развълнувани гърди. Макар и от късо разстояние, изстрелът не е лесен. Звярът идва под ъгъл, така че опасността стрелата да се изметне, е голяма. Освен това, Минтака е между него и целта. Той знае отлично, че едно раняване няма да спаси момичето. Трябва да порази жизненоважен орган и да прикове животното на място, за да може Минтака да избяга. Но време за точно прицелване няма — звярът е кажи-речи отгоре й.

Ръмжи при всеки скок, камъчета и съчки се разлетяват под огромните лапи. Жълтите очи са ужасни. Нефер пристъпва крачка напред и крещи с все сила:

— Лягай! Пречиш ми!

През седмиците съвместен лов те бяха изработили добър синхрон помежду си и сега, независимо от пристъпа на непреодолим ужас, заповедта стигна до съзнанието й. Както тича, тя се хвърля по лице почти под муцуната на приближаващото животно.

В същия миг стрелата полита. В уплашените очи на Нефер тя преодолява разстоянието със скоростта на претоварена от плячката си граблива птица. Преминава над падналата Минтака и изглежда толкова малка и незначителна пред огромния лъв.

После го удря без шум и Нефер очаква да види как се отплесва от тялото му, отхвърлена презрително от ръмжащото, подскачащо животно.

Точно когато лъвът отваря паст, за да покаже огромно количество щръкнали мръсни зъби, кремъчното острие се забива в гъстата козина на гърдите. Не се чува никакъв звук, но ствола на стрелата потъва след острието, докато само цветните пера остават да стърчат навън.

Нефер реши, че е поразил сърцето. Лъвът се огъна в мощна конвулсия и нададе рев, от който по главата му се посипа облак сухи листа. След това звярът преви глава към гърдите си и направи на парченца стърчащия край на стрелата. Минтака лежеше почти под него.

— Дръпни се! — изкрещя Нефер. — Бягай!

Навежда се и изтегля нова стрела от колчана в краката си. Тича към лъва и приближавайки го, приготвя лъка за стрелба. Минтака скача. Тя се е съвзела достатъчно, за да съобрази, че не бива да тича към него за закрила, защото ще му попречи да стреля. Бързо скача зад ствола на най-близкото дърво.

Това движение привлича вниманието на раненото животно. Водено по-скоро от гняв и болка, отколкото от глад, то се насочва отново към нея. Извитите жълти нокти отпарят парче влажна кора от дънера, зад който е потърсила закрила.

— Тук! Насам! Ето ме! — крещи диво Нефер, като се мъчи да привлече лъва към себе си. Той извръща огромна гривеста глава към момчето и Нефер праща следващата стрела с едно движение. Ръцете му треперят и прицела му е прибързан. Стрелата се забива назад в корема на животното и то кашля от болка. Оставя Минтака и се хвърля към Нефер.

Макар и смъртно ранен и със забавени движения, лъвът няма да изпусне Нефер. Стрелата е изстреляна, а лъкът лежи на голата земя далеч от него. Изважда кинжала си.

Това е несериозно оръжие срещу побеснелия звяр. Тънкото бронзово острие не е достатъчно дълго, за да стигне до сърцето, но той е чувал от стари ловци десетки разкази за хора, които са се спасявали именно в такива смъртно опасни обстоятелства. Когато лъвът скача, Нефер ляга назад, без да прави опит да противостои на теглото и инерцията на огромното тяло. Лежи между предните лапи, а лъвът разтваря паст и се готви да смаже черепа на момчето с противните си мръсни зъби. Дъхът му смърди така отвратително на мърша и отворен гроб, че Нефер е готов да повърне. Замахва с кинжала в устата на лъва и той инстинктивно затваря челюсти.

Нефер държи здраво оръжието, насочено нагоре и острието се забива в небцето на животното. Нефер издърпва ръката си, преди да бъде счупена, а челюстите на лъва остават разтворени от кинжала между тях и той не може да ги използва.

Удря с двете предни лапи, а устата зее полуотворена. Нефер се извърта под тежкото тяло, като избягва част от ударите, но туниката му вече я няма и той усеща твърдите нокти да се впиват в плътта му. Дава си сметка, че няма да издържи дълго и неволно крещи:

— Махай се оттук, гадно същество! Марш от мен!

Лъвът продължава да реве, а кръвта от раненото небце излита в пурпурни облачета и пръска лицето на Нефер, смесена с гореща слюнка и отвратителен дъх.

От виковете Минтака цяла настръхва. Тя наднича иззад дървото и вижда окървавеното тяло под лъва. То е изранено до смърт и момичето забравя страха си.

Лъкът е затиснат от животното, а без него колчанът стрели не върши никаква работа. Тя тича към колесницата. Писъците и виковете зад гърба й я подгонват с нова сила и тя тича така, че сърцето й ще изскочи от гърдите.

Конете са побъркани от страх — усетили са мирис на кръв и вонята на звяра. Те се изправят на задни крака и ритат. Ако Нефер не бе запънал спирачката на едното колело, отдавна да са избягали, а сега само въртят колесницата на място. Минтака минава под бясно ритащи копита и скача в колесницата. Хваща юздите и вика:

— Хо, Звездоброй! Давай Чук!

Нефер много пъти я е оставял да кара колесницата му и конете познават както гласа, така и опъна на юздите. Тя бързо ги взема под контрол, но й се струва, че минава цяла вечност, докато потегли, гонена от виковете на Нефер и оглушителния рев на животното. Навежда се встрани и с един удар освобождава спирачката. Прави остър ляв завой и тръгва към лъва. Чук се уплашва, но Звездоброй поема уверено. Тя хваща бича, който Нефер не е използвал никога и шибва лъсналата задница на Чук. Върху кожата се надига следа, по-дебела от палеца й.

— Ха! — крещи момичето. — Тегли, проклет да си, Чук!

Сепнат, конят се хвърля напред и колесницата лети към лъва. Неговото внимание е изцяло съсредоточено върху жертвата между лапите и спускащата се насам колесница остава незабелязана.

Минтака захвърля бича и грабва дългото бойно копие. Тя го е държала в готовност за Нефер, дълги часове по време на лов и сега оръжието лежи леко и познато в ръката й. Като води конете с лява ръка, тя изнася тяло далеч над страницата и вдига копието. Когато минават край приклекналия лъв, главата му е наведена и вратът напълно открит. Мястото, където главата е захваната за гръбнака остава скрито от гъстата грива, но тя преценява къде е и нанася удара с всичката сила на страха и любовта си към Нефер.

Копието носи инерцията на летящата колесница. За нейна изненада, то прониква с лекота през дебелата кожа, дълбоко във врата на животното. Ръката й усеща слабо съпротивление, когато острието се врязва между два прешлена и прекъсва гръбначния стълб.

Колесницата отминава и тя изпуска ръкохватката на копието, но звярът се отпуска в неподвижна купчина върху Нефер. Повече не помръдва — убит е на място.

Трябват и петдесет стъпки, за да спре устрема на конете. Завива и ги принуждава да се върнат на мястото, където Нефер лежи под огромния труп. Сеща се да дръпне спирачката, преди да скочи от колесницата.

От пръв поглед се вижда, че Нефер е ранен тежко. Кървищата, които го покриват цял, я карат да мисли, че може и да е убит. Отпуска се на колене.

— Нефер, кажи нещо! Чуваш ли ме?

За огромно нейно облекчение, той обръща глава и отваря очи.

— Ти се върна — шепти той. — Бак-хер, Минтака, Бак-хер!

— Сега ще махна това нещо от теб.

Вижда, че огромното тегло на убития звяр му пречи да диша. Скача и започва да го тегли за главата.

— За опашката — шепне мъчително Нефер през кървава маска. — Претърколи го!

Тя бързо се подчинява и тегли дългата, украсена с космат помпон опашка. Задницата започва бавно да се превърта и скоро цялото тежко тяло пльосва настрана, а Нефер е свободен.

Минтака коленичи до него и му помага да седне, но тялото се олюлява безпомощно и той протяга ръка за опора.

— Хатор, помогни ми! — моли се момичето. — Раните ти са страшни. Толкова много кръв.

— Не всичката е моя — фъфли той, но от дясното бедро блика розово фонтанче. Там лъвските нокти са прекъснали кръвоносен съд. Таита го е обучавал дълго и съвестно, как да постъпва при раняване и сега момчето затиска мястото с палец, докато кръвотечението отслабва.

— Дай мяха с вода — казва Нефер и Минтака го носи тичешком. Държи го, докато той пие жадно, а след това внимателно измива кръвта и мръсотията от лицето му, за да установи с облекчение, че е невредимо. Когато преглежда нараняванията му обаче, с мъка удържа ужасен стон.

— Донеси ми постелките — моли Нефер с отслабнал глас. Когато ги донася и разгъва, момичето намира вътре торбичка с домакински принадлежности. Избира игла и копринен конец. Той й показва, как да завърже прекъснатия кръвоносен съд. Подобна работа й идва отръки и тя се заема без колебание. Ръцете й са окървавени до китките, когато с изтръпнали пръсти зашива артерията и по-дълбоките разкъсвания в плътта му. Пак по негови указания, тя разкъсва хитона му на ленти и превързва раните. От хирургическа гледна точка, свършеното е груба работа, но достатъчно ефикасна да спре кръвотечението.

— Това е всичко, което можем да направим засега. Трябва да те кача в колесницата и да те откарам при хирург, който да свърши останалото. О, защо го няма Таита!

Тича към колесницата и я докарва до момчето. То се е привдигнало на лакът и гледа звяра с копнеж.

— Първият ми лъв! — шепне Нефер натъжен. — Ако не го одерем, трофеят ще погине. Козината ще опада и изгние.

Побъркана от страх за живота му и все още под влияние на преживяното, тя не издържа:

— Никога не съм чувала по-глупаво нещо, дори от устата на мъж. Наистина ли си готов да рискуваш живота си, заради някакво вонящо парче кожа? — Тя му помага сърдито да се изправи. За целта са нужни всичките останали и у двамата сили. Той се обляга с цялата си тежест върху нея, за да се дотътри до колесницата, в която се срутва.

Минтака използва овчата постелна кожа, за да му създаде известни удобства, после се изправя над него и взема юздите в ръце.

— Накъде? — пита тя.

— Останалите колесници са вече далеч навътре в долината и карат твърде бързо, за да ги настигнем. Освен това, те се движат в посока, която не ни върши работа. Другите ловци са пръснати в пустинята. Може да ги търсим цял ден и никого да не срещнем.

— Да вървим тогава към Даба. На корабите има хирург. — Това е единственото правилно решение и той кима. Конете поемат ходом и колесницата излиза от долчинката, за да се насочи на юг.

— До Даба има три часа път, ако не и повече.

— Не и ако оставим дълбоката извивка на поречието и пресечем напряко през пустинята. Ще спестим поне четири левги.

Минтака се колебае и гледа на изток към голата пустиня.

— Ами ако се загубя? — пита уплашено тя.

— Ще ти показвам пътя — отвръща Нефер, уверен в знанията, получени от Таита. — Това е най-добрата възможност.

Тя завръща впряга на ляво, като си набелязва посочения от Нефер синкав връх в далечината.

Когато бяха здрави и силни, двамата обичаха да се возят през неравен терен, за да обират с пружиниращи млади крака подскоците на колесницата. Сега обаче, макар да кара внимателно ходом или най-много в тръс, допирът до всеки камък, влизането в най-плитка ямка, разтърсват колесницата и твърдата й конструкция предава удара право в раненото тяло на момчето. То стиска зъби, гърчи се и плува в пот, но гледа да не показва болката. Раните обаче, не са вече пресни и болката става непоносима. Той надава вик при едно по-силно друсане и загубва съзнание.

Минтака спира веднага и се опитва да го свести. Потапя парче ленен плат във вода и изцежда няколко капки между устните му. След това обмива бледото изпотено лице. Когато започва да сменя превръзките на раните, вижда, че тази на бедрото отново кърви. Прави опит да спре кръвотечението, но успява само отчасти — кръвта продължава да се процежда по малко.

— Ще се оправиш, любими! — казва тя с увереност, каквато не изпитва. Прегръща го нежно, целува зацапаната с кръв и прах глава и отново хваща юздите.

След час разделя последната вода между Нефер и конете, като сама не пие и глътка. След това стъпва на щита на колесницата, изправя се на пръсти и оглежда каменистите хълмове, които танцуват и потрепват в палещата мараня. Разбира, че се е загубила. Толкова ли на изток съм отишла? Гледа към слънцето и се опитва да прецени ъгъла му спрямо хоризонта. Нефер стене и се гърчи в краката й. Тя го поглежда със самоуверена усмивка.

— Още мъничко, сърце мое! Реката е отвъд следващия хълм.

Оправя овчата кожа под главата му, после се изправя и хваща юздите. Изведнъж изтощението я напада: всяко мускулче по тялото боли, очите смъдят от слънчевата светлина и попадналите в тях песъчинки. Събира сили и потегля.

Скоро конете започват да показват признаци на изтощение. Спират да се потят и по гърбовете им се появяват сухи петна сол. Иска да ги подкара в тръс, но те не са в състояние да го сторят и Минтака скача на земята, за да ги води. Самата тя едва се мъкне, но внезапно открива следи от колесница и духът й укрепва.

— Водят на запад — шепне тя през започналите да се подуват и напукват устни. — Ще ни закарат при реката. — Продължава да следва дълбеите още известно време, докато попада на собствените си стъпки насреща и спира объркана. Трябва й известно време, за да осъзнае, че се движи в кръг по собствените си следи.

И отчаянието я побеждава. Отпуска се на колене, безпомощна и объркана, шепне на нищо нечуващия Нефер:

— Съжалявам, любими, подведох те! — Отмахва сплъстен кичур коса от лицето му с нежно движение. После вдига поглед към хребета на най-близкия хълм и примигва. Разтърсва глава, гледа встрани, за да успокои пламнали очи и отново насочва поглед натам. Надеждата я изпълва пак, но още не е сигурна, че онова, което вижда, е действителност, а не мираж.

Една тънка фигура се подпира на дълга тояга, на хълма над тях. Сребърната глава блести като облак, а лекият горещ бриз на пустинята развява бяла туника около кльощави като на щъркел крака.

— О, Хатор и всички богини, не може да бъде! — шепне момичето.

Нефер отваря очи.

— Таита е наблизо — мърмори той. — Усещам присъствието му.

— Да, Таита е тук. — Гласът й се чува едва-едва. — Но откъде знае къде да ни намери?

— Той знае! Таита знае! — отвръща Нефер, затваря очи и отново губи съзнание.

Старецът се спуска по хълма към тях, а Минтака се изправя и затътря насреща. Умората внезапно я напуска, тя маха с ръце и крещи за поздрав, почти побъркана от радост.