Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Древния Египет (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Warlock, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
artdido (2014)

Издание:

Уилбър Смит. Чародей

Английска. Първо издание

ИК „Venus press“, София, 2003

ISBN: 954-780-010-8

История

  1. — Добавяне

79

Мерикара лежи върху натъпкан с лебедов пух чувал в клатушкащия се и подскачащ фургон. Миша се е свила в краката й като заспало кутре, но царицата е будна и нащрек. Завесите на фургона са вдигнати, за да пропускат вътре нощната прохлада и до ушите й достигат шумовете от колоната: тропот от копита, скрибуцане на коли, волско мучене, коларски подвиквания и тежки стъпки на собствената й охрана.

Внезапно някъде напред настъпва суматоха. Плющят бичове, колела трополят върху камък, плиска вода, стотици крака джапат в нея. Чува гневния глас на сестра си:

— Ей, какво става там?

— Прекосяваме малка река, царице. Ще те помоля да слезеш, да не вземе колата да се обърне. Безопасността на божествената ти личност е наша първа грижа.

Чува горестните оплаквания на сестра си и като използва неразборията, дава последни напътствия на робинята. Двете слизат от колата. Роби осветяват пътя до брега на реката, където вече чака Хесерет.

— Нарушиха съня ми — оплаква се тя на Мерикара. — Ще се оплача от това говедо, керванджията, на моя съпруг, фараона на Горен Египет.

— Убедена съм, че ако му смъкнат кожата от гърба, това ще се отрази много благоприятно на здравето ти! — подкрепя я Мерикара, с тънка ирония. Хесерет тръсва глава и се извръща.

В този момент отнякъде долита славеева песен и Мерикара я слуша унесено. Като дете Нефер положи много усилия да я научи да имитира тази нежна, многотрела песен, но тя така и не можа да я овладее. Птицата се обади три пъти, но никой, освен нея не й обърна внимание. Всички са заети с прехвърлянето на тромавите царски коли и тежките ковчежнически фургони през реката. Хилядите преминали преди тях возила са изяли брега при влизане в брода, а самия брод са превърнали в тресавище. Едва след полунощ приключват с прехвърлянето — и последният тежък фургон минава отсреща, под нервни подвиквания и плющене на бичове.

Тогава керванджията нареди да донесат столове с дръжки за царствените съпруги. Помогнаха им да се настанят на тях и робите ги пренесоха на отсрещния бряг. Там ги чакаше нова спънка: един от тежките фургони бе счупил колело и сега блокираше пътя на останалите. На всичко отгоре, робите пренесли носилката на Хесерет, бяха допуснали да се намокрят скъпоценните й сандалки. Тя настоява наказанията да бъдат изпълнени на място и околността се оглася от плющенето на надзирателски бичове и воя на злодеите.

Мерикара долавя отново славеевата песен през целия шум, този път наблизо и на отсамния бряг.

— Да не ме изложиш — шепне тя на Миша.

— Животът ми ти принадлежи, господарке — отвръща момичето и Мерикара я целува.

— Ти си го доказвала неведнъж и аз няма да го забравя никога. — Извръща се от Миша и тихо се отдалечава в мрака.

Забелязва я само Хесерет.

— Къде си тръгнала, Мерикара? — пита тя.

— Да удавя злите феи — отвръща момичето с евфемизма от тяхното детство. Хесерет свива рамене, качва се в колата и дръпва завесата.

Щом излиза от пътя, Мерикара спира и прави несръчен опит да изсвири като славей. Почти веднага една силна ръка я хваща за робата и брат й шепне в ухото:

— Моля те, спри, ще изпоплашиш всички славеи оттук до Беершеба!

Тя се обръща, бурно го прегръща и притиска с всичка сила, неспособна да промълви и дума. Той внимателно се освобождава, хваща я за ръка и я повежда мълком по брега на реката. Движи се бързо, с поглед на леопард — нито веднъж не се поколебава, нито се препъва в нещо. Не проговаря, освен, за да я предупреди за дупка или друго препятствие по пътя им. Тя го следва сляпо. След време, сторило й се колкото половината нощ, най-сетне спира, за да й позволи да отдъхне.

— Миша знае ли какво трябва да прави? — пита той.

— Ще държи завесите спуснати и на всички ще казва, че спя и не искам да ме безпокоят. Никой няма да разбере, че съм изчезнала.

— Докато спрат за почивка утре — уточни той. — Това е цялото време, с което разполагаме, за да се измъкнем. Готова ли си да продължиш? Тук пак трябва да прекосим реката.

Вдигна я без усилие и я понесе през водата, а тя се изненада от силата му. Беше като кукла в ръцете му. Остави я на отсрещния бряг и двамата продължиха пътя си.

След известно време тя го дръпна за ръката.

— Каква е тази ужасна миризма?

— От теб идва — успокои я той. — Или поне от оная, която ще заеме мястото ти.

Пред тях изникнаха две тъмни фигури и без да иска, Мерикара издаде къс, уплашен вик.

— Това са Таита и Мерен — успокои я Нефер. Заведоха я в един шубрак, където гъсти клони и листа ги скриваха от пътеката и Мерен отвори капака на носения от него фенер. При отвратителната гледка, която се разкри пред погледа й в жълтата светлина, Мерикара ахна отново. Беше труп, но до толкова обезобразен, че не беше лесно да се определи като човешки, като принадлежал на жена.

— Бързо! — казва Нефер. — Дай ми всички твои дрехи и бижута.

Мерикара се съблича гола и дава всичко на брат си. Таита й сочи малък вързоп дрехи — туника, пола и сандали, за да ги облече вместо своите.

Нефер коленичи до трупа и увесва на шията му скъпоценни огърлици, а по оголените кости на китките нанизва пръстени и гривни. Не успява да облече препаската и дрехите на Мерикара върху вкочанените останки, затова ги раздира на парцали и ги валя в прахта. После пробива палеца си и ги пръска със собствената си кръв. От мрака се разнася гаден хоров плач на хиени.

Мерикара потръпва.

— Усетили са миризмата на леш.

— Ще оставят само толкова, колкото Наджа да се убеди, че са те излапали диви животни. — Нефер се изправя. — А сега да тръгваме!

Колесниците чакат малко по-нагоре по течението. Нефер не иска да оставя следите им твърде близо до трупа на момичето. Когато вдига Мерикара до себе си в колесницата, той поглежда на изток и казва:

— Зорницата. След час ще съмне. Трябва да използваме оставащия час тъмнина, за да се отдалечим колкото може повече.

Когато зората разцъфна зад гърба им като букет рози, те вече преполовяваха склона на голямото плато, а в краката им се простираше безбрежната, мълчалива пустиня.

Гледката беше така величествена, че те неволно спряха, за да се полюбуват на безбрежното пясъчно море, вперили благоговейни погледи в далечината. Всички, освен Мерен. С омагьосания поглед на поклонник, прекосил половината свят, за да види статуята на своята богиня, той бе залепил очи в Мерикара, застаналата в първата колесница до брат си. През дългата нощ тя беше скрита от погледа му, но сега първите слънчеви лъчи играеха върху нея, а той бе вторачил в нея немигащи очи. Знаеше я от бебе, малката, палава и закачлива сестричка на най-добрия му приятел, но ето че от две годи беше я зървал. Времето бе сътворило чудо. Всяко нейно движение, всеки жест, всяко обръщане на главата, бяха изпълнени с грация. Всяка черта на лицето, всяка извивка на тялото й бяха съвършени. Кожата й имаше кремавия цвят на седеф, очите й бяха по-ясни и зелени от който и да е смарагд, гласът и смехът й бяха най-прекрасната музика, която бе чул някога.

Таита вижда изразът на лицето му и се усмихва вътрешно. Животът мисли за подновяването си и в най-тежките ситуации, казва си той, а гласно казва:

— Не бива да се мотаем дълго тук, Велики! Конете имат нужда от вода.

В основата на склона оставят пътя и поемат на юг, към Голямото горчиво езеро. Не спират, преди да стигнат до първия запас вода, оставен от тях на идване и се убеждават, че Хилто вече е минал оттук. От следите на тежко натоварените му колесници заключават, че той се движи много бавно и надали е кой знае колко далеч напред.

Откриват с облекчение, че не е използвал всичката вода, а има четири непокътнати делви, което е достатъчно за животните, да издържат до следващия оазис при Цинала.

Мерикара бъбри и се шегува с Нефер и Таита, но не дава знак, че забелязва Мерен, нито поглежда към него, освен когато е сигурна, че не я виждат. Макар някога да се е отнасял към нея с царствено пренебрежение, сега е твърде смутен, за да я заговори. Все пак, тя е царица, макар и жена на мним фараон, а в неговите очи е най-малко богиня.

За стотен път застава в полезрението й, докато тя си почива в оскъдната сянка на акациево дърво. Този път тя вдига поглед и накланя глава. Той се покланя и казва:

— Привет, царице! Щастлив съм да те видя в безопасност. Ужасно се безпокоях.

Тя му хвърля продължителен поглед, изучаваш и преценяващ, за да си даде сметка за високия му ръст и могъщ раменен пояс. Забелязва колко дълга и гъста е станала косата му и не за пръв път този ден, усеща дъхът си да секва неизвестно защо.

— Мерен Камбис — отвръща твърдо тя, — когато си имах работа с теб за последен път, ти счупи любимото ми хвърчило. Мога ли изобщо да ти имам доверие?

— Напълно, царице! — отвръща той с чувство.

Когато конете са отпочинали, напоени и нахранени и всички се готвят за път, Мерикара се обръща към брат си с небрежен тон:

— Конете ти носиха цяла нощ допълнителното ми тегло. Мисля да ги оставя да си починат малко.

— И как ще стане това?

— Ще се прехвърля в друга колесница — казва Мерикара и отива при Мерен.

На следващия ден стигат оазиса Цинала, където заварват отряда на Хилто. Тук Нефер преразпределя равномерно товара и хората между шестнадесетте колесници и продължават към Галала малко по-бързо.