Уилбър Смит
Чародей (117)

117

Таита гледа бойното поле от върха на хълма, когато каменните клещи се сключват около армията на Трок, колесниците му са смазани от камъни, а къси копия и стрели политат надолу, като рояци скакалци. И тогава погледът му пада върху една чудновата фигура в целия хаос.

Между камъните се прокрадва Иштар Медеецът. Като подгонен от страх заек, той изчезва зад някой камък, за да се появи на няколко метра по-нагоре по склона, като свива глава в раменете и се оглежда. По някакво чудо или по силата на магия, той избягва всички смъртоносни копия и стрели, хвърлени от войните на Нефер, добира се невредим до хребета и изчезва от другата страна.

Таита го оставя да върви. Ще му отдели време по-късно. Наблюдава развоя на битката, напряга всичките си защитни сили, за да помогне на Нефер в двубоя с Трок при скалата. Даже от това разстояние, той успява да отклони ред удари, които иначе биха се оказали фатални. Когато гигантът посегна към крака на противника си, щеше да пререже смъртоносно голямата бедрена артерия, ако Таита не беше отклонил с усилие на волята си острието на сабята му.

От оня отдавна отминал миг, в който спаси живота на Минтака от кобрата на богинята, момичето стана силно податливо на влиянието му. Тя притежаваше интелект и въображение, които отваряха съзнанието й към него. Да се влияе на глупак е невъзможно. Той я призова да се върне в Галала и да се покаже на Трок от скалата, за да го подмами в дефилето. И сега, когато е замръзнала от ужас над двамата вкопчени в смъртен двубой мъже, Таита отново я подчинява на волята си и я кара да вдигне от земята късото копие. Той вдъхва сила на ръката й и насочва точно прицела й. А после, когато животът изтича от Трок, той се втурва надолу, за да се погрижи за раната на Нефер, толкова опасно близко до пулсиращата в бедрото му артерия.

Когато братята от Червения път вдигат носилката, Таита е свършил работата си засега и се смесва незабелязан с тълпата. Никой не му обръща внимание.

Поема по следата, оставена от Иштар на върха на хълма и стига до мястото, откъдето това става невъзможно — земята е изпечена от жаркото слънце като мозаечна плочка.

Таита спира и се навежда. Вади от торбичката си парченце сух корен и го слага в устата си. Докато дъвче, той отваря съзнанието си, разгръща го наоколо, за да улови аурата на Медееца, невидимата следа, която е оставил в пространството. Когато коренът изостря възприятията му, той съзира аурата с крайчеца на окото си. Това е мръсносива сянка, която изчезва, щом погледне право в нея. Всеки човек има своя собствена аура. Нефер Сети, заради благородното си, божествено вътрешно аз, излъчва розова аура, лесно уловима от Таита. Той я използва, за да го открие след раняването от лъва, когато се бяха загубили с Минтака в околностите на селцето Даба.

Аурата на Иштар е тъмна и на петна. Таита се изправя и тръгва след нея, крачейки с дълги крака, като се опира на тоягата. От време на време съзира материални доказателства за правотата си: част от стъпка на някое по-меко място, наскоро отместено камъче.

Иштар е направил широк обход на юг, за да се върне към Галала. Таита се разтревожва и забързва крачка. Иштар отново се приближава до Нефер, за да стори някоя пакост. Таита трябва да го спре. Преследването го отвежда до една от изоставените от Трок колесници. Иштар е взел нещо от нея и Таита затваря очи, за да го възпроизведе в съзнанието си.

— Мех — мърмори той и вижда драскотина на мястото, където е измъкнал меха изпод обърнатата колесница. Друга празна кожа още виси там. Иштар не я е взел, защото не може да носи повече от един пълен мех. Таита взема празния мех и го мята през рамо. Оставя колесницата, с впрегнатите в нея мъртви коне, които вече вонят, и продължава след Иштар.

Взел меха, Иштар е продължил към Галала. Прехвърлил е последния хълм и е отишъл до най-близкия напоителен канал. На мястото, където е пил вода и е пълнил меха, ясно личат отпечатъци от коленете му. Таита също пие. След това пълни собствения си мех. После става и тръгва след Иштар, който е поел на изток, към Сафага.

Пада нощ, но Таита не спира. Понякога аурата на Медееца изчезва съвсем, но магът продължава напред. Друг път става толкова осезаема, че Таита я подушва — неприятна, мускусна миризма. В такива случаи усеща и самата му природа — дива и отмъстителна. Таита знае, че Иштар е уплашен и смутен от обрата, който съдбата изигра, но силите му са все още големи и опасни. Той представлява сериозна и реална заплаха не само за Нефер и Минтака, но и за самия Таита. Ако му позволи да се измъкне и да съсредоточи разпилените си енергии, може в бъдеще да причини много злини на династия Тамоз и Апепи. Иштар е един от най-издигнатите адепти, адепт на злото, и това го прави особено опасен. Той със сигурност може да следи набелязаните жертви от разстояние и да докара на Минтака и Нефер най-разнообразни бели. В състояние е да помрачи любовта помежду им, да предизвика помятане, страдания и болести, без видима причина за тях, да им докара психически отклонения, лудост и дори смърт.

Таита също не е неуязвим за злонамерения му дух. Ако го остави да избяга, той би могъл постепенно да разруши силите му и да попречи да изпълни задачата си. Ето защо, сега, когато има възможност, Таита трябва да действа решително.

Над хълмовете се издига гърбата луна и осветява пътя на мага. Той крачи с оная равномерна, дълга крачка, която го носи със скоростта на ездитен кон. Усеща, че Иштар не знае за преследвача си и крачи значително по-бавно. С всеки изминал час, Таита усеща аурата му по-силно и по-близо. Ще го настигна преди изгрев-слънце, мисли Таита, и в същия миг се превива одве и повръща обилна струя върху каменистата пътека. Обзет от внезапен силен пристъп на гадене, той почти пада, но успява да се задържи и отстъпва, като бърше от устните си горчивите следи от повърнатото.

— Ама че съм глупак! — скастря той себе си гласно. — Толкова близо до плячката, трябваше да проявя по-голяма предпазливост. Медеецът ме е усетил!

Магът пие малко вода и продължава предпазливо напред. Насочва тоягата си напред и бавно я движи наляво-надясно. Тя натежава внезапно в ръката му. Тръгва в тази посока и вижда пред себе си край пътеката, очертан с бели камъчета кръг да блести на луната.

— Медейски дар! — казва магът на глас.

Отново му се гади, но той прогонва пристъпа, удря тоягата в земята и произнася една от думите на силата:

— Нкубе! — Гаденето изчезва и той може да се приближи до кръга.

Не е достатъчно само да развали магията, добре би било да я върне назад, към Иштар.

С края на тоягата си прекъсва окръжността, като изважда едно камъче от линията. Силата на заклинанието е преодоляна. Сега може да клекне до кръга, без всякаква опасност за себе си. Не докосва камъчетата, а се навежда ниско до тях и ги души. Усеща ясно миризмата на Медееца и се усмихва доволен.

— Пипал ги е с голи ръце — шепне Таита. Иштар е оставил следи от пот по камъчетата. Таита може да се възползва от това. Внимателно, като гледа да не допусне същата грешка, магът подрежда камъчетата в друга фигура с помощта на тоягата. Връх на стрела, насочен в посоката, в която отива Иштар. Таита пълни устата си с вода и я изплюва върху фигурата. Тя остава да лъщи влажна под луната. После магът насочва тоягата си в същата посока и извиква:

— Кудаш! — Усеща налягане в ушите, сякаш се е гмурнал изведнъж на голяма дълбочина. Преди усещането да стане непоносимо, то започва бавно да се уталожва, докато го обзема чувство за приятно доволство. Готово! Изпратил е магията обратно към Медееца.