Уилбър Смит
Чародей (34)

33

В ранната утрин на следващия ден, ловната дружина слиза на брега при Даба. След това разтоварват двадесет колесници от малката флотилия галери и лихтери. През това време оръженосците точат остриетата на копия, поставят тетива на лъковете и проверяват стрелите за баланс и кривини. Докато поят, зобят и тимарят конете, ловците се подкрепят с питателна закуска, предоставена от селото.

Оживлението е всеобщо и Апепи праща да доведат следотърсача, завърнал се от хълмовете.

— Много голям лъв — съобщава той. — Толкова голям не съм виждал източно от реката.

— С очите си ли го видя — пита Нефер, — или само проследи дирите му?

— Видях го много добре, но от голямо разстояние. Висок като кон и крачи гордо като цар. Гривата му се развява като просена нива на вятъра.

— В името на Сет, тоя мъж е цял поет — присмива се Наджа. — Казвай само фактите и зарежи красивите думи, мошенико!

Ловецът изразява предаността си с допрян до гърдите юмрук и продължава с умерен тон:

— Вчера лежа цял ден в една гориста уади на две левги оттук, но през нощта излезе на лов. Четири дни не е ял и сега обикаля гладен наоколо. През нощта се опита да хване дива коза, но тя успя да се изскубне и му избяга.

— Къде смяташ, че ще го намерим днес? — пита Нефер с по-мек от Наджа глас — Ако е ловувал, той ще е и жаден. Къде може да пие вода?

Ловецът го погледна с уважение не само заради царствената му принадлежност, но и заради ловните познания, които показа.

— След като изпусна козата, тръгна към една камениста област, където не можем го проследи. — Апепи махна с досада и ловецът продължи: — Предполагам, че ще дойде на водопой при един малък оазис. Скрито място, известно само на бедуините.

— За колко време ще стигнем там? — попита Нефер. Мъжът показа на небосклона пътя на слънцето за три часа.

— Значи, нямаме време за губене. — Нефер се усмихна и обърна глава към началника на колесарите. — Колко още, войнико?

— Всичко е готово, Велики.

— Свирете за потегляне! — нареди Нефер и след сигнал на роговете, ловците заеха места по колесниците. Минтака е до Нефер. При тези обстоятелства, отпадат всякакви условности и те се превръщат просто в момче и момиче, тръгнали на вълнуващ излет. Илюзията разваля Благородният Трок. Изниква отнякъде със собствената си колесница, спира близо до царя и вика:

— Неразумно е да оставим принцесата в колесницата на неопитно момче, Велики. Не сме тръгнали за газели.

Нефер замръзна и впери поглед в Трок. Минтака отпусна малката си длан на голото му рамо.

— Не го предизвиквай. Той е опасен войн, с крайно зъл характер и ако го предизвикаш и царският сан няма да те спаси.

Нефер отхвърли ръката й.

— Честта не ми позволява да отмина подобна обида.

— Моля те, сърце мое, направи го заради мен. — Тя употреби за пръв път такива нежни слова. Направи го нарочно, защото знаеше какъв ще бъде ефектът: започнала бе да се учи, как да овладява внезапните пориви на неговите чувства и инстинкти, с усета на любяща жена, далеч изпреварила възрастта и опита си. Нефер забрави в миг и Трок, и петното върху честта си.

— Как ме нарече? — попита той с дрезгав глас.

— Не си глух, скъпи. — При тази втора нежност, Нефер примигна. — Чу много добре. — И тя се засмя в лицето му.

Апепи изрева в настъпилата тишина:

— Не се тревожи, Трок. Пратил съм дъщеря си да се грижи за фараона. Той е в пълна безопасност. — Изцвили доволно и тръсна юздите. После добави: — Загубихме половин ден, хайде, напред!

Нефер застига колесницата на Апепи, като задминава на косъм екипажа на Трок. Когато се изравнява с него, Нефер му хвърля студен поглед и вика:

— Ти си прекалено дързък. Бъди сигурен, че това не е краят. Пак ще си поговорим, Благородни Трок.

— Боя се, че си спечели върл враг, Нефер — мълви Минтака. — Трок има много лоша слава и още по-лош нрав.

Водена от царския ловец, който язди без седло ниско, но яко пони, ловджийската колона се изкачва по стръмни голи хълмове. Движат се в тръс, щадят конете, оставят ги да отдъхнат след всяко изкачване. След час откриват един от нубийските следотърсачи да чака на билото на един хълм. Той се спуска тичешком, за да съобщи нещо на ловеца. Провеждат кратък и разгорещен разговор, след което царският служител бърза да доложи.

— Нубийците са претърсили хълмовете, но не са хванали следата отново. Сигурни са, че ще отиде на водопой в оазиса, но за да не го подплашат, предпочели да ни изчакат.

— Води ни при извора! — нарежда Апепи и всички потеглят.

Преди пладне стигат до плитка долина. Не са далеч от реката, а пустинята е вече като във вътрешността — безводна и застрашителна. Ловецът язди редом с колесницата на Апепи и казва:

— Изворът е в дъното на тази долина. Звярът трябва да е наоколо.

Естествено Апепи, старият войн, пое командването и Нефер не направи опит да го оспори.

— Ще се разделим на три групи и ще заобиколим оазиса. Ако лъвът излезе от прикритието си, ще го заобиколим. Благородни регенте, вземи лявото крило. Фараон Нефер Сети ще вземе центъра, а аз — дясната страна. — Размаха тежкия боен лък над главата си. — Който пусне първата кръв, получава трофея.

Всички бяха опитни колесари и колоната бързо се раздели на три. Образуваха широк кръг около извора. Нефер беше прехвърлил лъка си през рамо, а юздите не бяха омотани около китките му, за да може всеки миг да ги захвърли и да хване оръжието. Минтака се притисна до него. Държеше дългото копие, готово за подаване. Овладели са до съвършенство всяко движение през последните няколко седмици и той беше сигурен, че момичето ще постави ствола на копието в дланта му, точно в необходимия момент.

Приближават оазиса с постоянна скорост и постепенно го обкръжават. Конете усещат напрежението на водачите си, а може би долавят и присъствието на лъва. Те надигат глави, извъртат очи, пръхтят и стъпват отвисоко.

Колесниците сключват кръга около петното храсти и залиняла трева, скрило от поглед извора. Когато кръгът е образуван, Апепи вдига ръка за спиране. Царският ловджия слиза от понито и като го води след себе си, бавно приближава към извора.

— Ако лъвът е бил вече тук, положително щяхме да го забележим — казва Минтака с несигурен глас и Нефер я обиква още повече, заради тая малка проява на страх.

— Лъвът се прилепя към земята, така че се превръща в част от нея и човек може да мине толкова близо, че да го докосне, но пак да не го забележи — казва Нефер.

Ловецът спира след всеки две-три крачки и се оглежда внимателно. В края на гъсталака взема шепа камъчета и започва да ги хвърля към всяко възможно укритие.

— Какво прави? — пита Минтака.

— Лъвът реве, преди да нападне. Опитва се да го накара да се обади.

Тишината се нарушава единствено от падащите камъчета, пръхтенето на конете и звука от пристъпящите на място крака. Всички ловци са поставили стрели на тетивата и могат да я опънат всеки миг. Изведнъж тревата зашумолява. Всички лъкове се вдигат като един, а копиехвъргачите насочват оръжията си. Над тревата се вдига щъркел, извисява се нагоре и поема към реката. Видът на хората е доста глупав.

Ловецът възстановява самообладанието си за около минута, а после започва стъпка по стъпка да приближава до изворчето. Възгорчивата вода капе на мързеливи капки и пълни легенче в каменистата почва, което трудно може да напои голям хищник. Ловецът коленичи, за да огледа ръба на легенчето, поклаща глава и се изправя. Връща се назад, в края на храсталака възсяда понито и се отправя към Апепи.

— Лъвът не е идвал тук.

— И сега, какво? — царят не прави опит да прикрие разочарованието и раздразнението си.

— Това беше най-обещаващото място, но има и други. От там, където го видяхме за последен път, той може да прекоси долината или да остане скрит наблизо, като изчака вечерта. Има къде да се скрие — добавя ловецът и сочи към скалистите хълмове.

— Какво друго? — пита Апепи.

— Има друг водоизточник в съседната долина, но там лагеруват бедуини, които сигурно са го прогонили. Има още един малък извор на запад. — Сочи ниска верига червени хълмове. — Лъвът може да бъде на всяко едно от тези места, както и на никое от тях — признава ловецът. — Може и да се върне по собствените си следи и да излезе в края на пустинята, където има изобилие от вода. Може да го е привлякла миризмата на домашен добитък.

— Значи, нямаш и най-малка представа, къде може да е? — пита Благородният Наджа. — Трябва да спрем лова и да се върнем при лодките.

— Не! — прекъсва го Нефер. — Едва сме започнали. Как можем да се предаваме толкова лесно?

— Момчето е право — съгласява се Апепи. — Трябва да продължим, но пространството е много обширно. — Млъква за миг, после решава. — Ще трябва да се разделим и да претърсим всичко по отделно. — Благородни регенте, ти върви при бедуините. Ако са видели лъва, ще те насочат. Аз ще тръгна към извора в подножието на хълмовете. — Обръща се към Трок. — Вземи три колесници и слез в долината. Нека един от следотърсачите дойде с теб. — После казва на Нефер: — фараоне, ти тръгни в обратна посока, на север към Ахмим.

Нефер разбира, че му отрежда най-безперспективния район, но не протестира. Промяната на плана означава, че двамата с Минтака за пръв път ще останат извън погледа на попечителите си. Наджа, Асмор и Трок са разпратени в различни посоки. Очаква някой да го забележи, но всички са твърде увлечени в лова, за да оценят смисъла на случилото се. Всички, освен Наджа.

Той хвърля тежък поглед към Нефер. Вероятно преценява дали е разумно да се опита да се противопостави на Апепи, но накрая явно решава, че няма да е добър ход и, че пустинята ще охранява Нефер, не по-зле от Асмор: няма къде да бяга, а ако започне с Минтака някакво безумно начинание, и двете армии ще се хвърлят отгоре му като рой диви пчели.

Наджа отклонява поглед, когато Апепи определя сборен пункт и дава последни разпореждания. Най-накрая роговете изсвирват и петте колони навлизат в долината. Стигнали дъното й, те се разделят и тръгват всяка в своята посока.

Когато и последната колесница изчезва сред голите хълмове, Минтака се прилепва до Нефер и мълви:

— Най-накрая Хатор прояви милост към нас.

— Мисля, че по-скоро Хор ни направи тази услуга — усмихва се Нефер, — но аз бих приел това благоволение от когото и да е.

Под командата на Нефер има още две колесници. В едната е Хилто, старият войн, който ги откри с Таита в пустинята, на път за Месопотамия. Той е служил при баща му и е верен до смърт: Нефер знае, че може да му се довери безрезервно.

Фараонът води колоната бързо, иска да измине колкото може по-голямо разстояние, в оставащите часове на деня и след час пред погледа му се разкрива просторната гледка на речната долина. Спира, за да й се полюбуват. Реката прилича на смарагд сред пищната зеленина на поля и градини по двата й бряга.

— Колко е красиво, Нефер — мълви Минтака почти като на сън. — Дори когато се оженим, не трябва да забравяме, че тая земя ни притежава, а не ние нея.

Понякога забравя, че е родена в Аварис и е привързана към земята точно като него. Усеща сърцето си да се изпълва с гордост, че и тя обича като него тази земя и изпитва същото патриотично чувство.

— Никога няма да го забравя, не и когато ти си до мен. — Тя вдига поглед към него, а устните й са леко разтворени. Нефер усеща сладкия й дъх и изкушението да се наведе и да долепи собствените си устни до нейните е почти непреодолимо. Тогава забелязва Хилто и останалите, вижда кацнала на лицата им почти неуловима усмивка. Отдръпва се и хвърля студен поглед към тях. Репетирал е наум следващата заповед, откакто се разделиха на групи.

— Пълководецо, ако лъвът е наоколо, той вероятно се крие в подножието на хълма. — Нефер сочи с ръка надолу. — Искам да се разгърнем. Левият фланг трябва да обхване далечния край на долината, а десният — хълма. Ще се придвижим на север. — Прави широк жест, но Хилто почесва нерешително един от белезите на бузата си.

— Това е много широк фронт, Велики. Почти половин левга има до дъното на долината. Ще се изгубим от поглед.

Нефер разбира, че разпореждането му противоречи на здравия военен разум, защото никой командир не би изтънил толкова много фронта си и бърза да го успокои:

— Ако се изгубим, ще се съберем на третата верига, броено оттук. Ей при онази могилка. Тя се вижда добре отвсякъде. — Посочва канарист връх, на около четири мили от тях. — Ако някой от нас не се появи, останалите ще чакат, докато слънцето се спусне ето толкова и тогава ще се върнат назад да го търсят.

Така си осигурява няколко часа, преди да тръгнат да ги дирят. Хилто продължава да се колебае.

— Моля да ме простиш, Велики, но Благородният Наджа нареди най-настоятелно…

Нефер го прекъсва с остър и студен глас:

— Искаш да спориш с фараона?

— Никога, Велики! — Хилто е смаян от подобно предположение.

— Тогава изпълни дълга си, човече!

Хилто поздравява с най-дълбоко чувство и тича към колесницата, като дава в движение разпореждания на войниците. Когато двете колесници се отдалечават, Минтака бута Нефер и се усмихва.

— Изпълни дълга си, човече! — Тя имитира гласа му и пак се засмива. — Моля те, никога не ме поглеждай така и не използвай такъв тон, Велики! Сигурно ще умра от страх.

— Имаме малко време и трябва да се възползваме! Да намерим някое скришно място.

Той обръща колесницата и прехвърля обратно хребета, за да не ги видят от долината или от склона на хълма. И двамата се взират нетърпеливо напред.

— Я виж ей там! — Минтака сочи на дясно. Малка група бодливи дървета са почти скрити в земна вдлъбнатина — виждат се само зелените им върхари. Нефер завива нататък и скоро откриват тясна ровина, хилядолетно дело на ветрове и температурни промени и по-рядко — на бури. Изглежда има подпочвена вода, защото дърветата са свежи. Дебелите им лиственици осигуряват сянка и закрила от чужд поглед в това жарко пладне. Нефер спуска колесницата по ската и я скрива на сянка. Щом спира, Минтака скача на земята.

— Охлаби хамутите и остави конете да си починат — предлага тя.

Нефер се колебае, а после клати глава: това е против всички правила. В непозната обстановка и без прикритие, войнът трябва да бъде винаги готов да потегли внезапно. Скача и тръгва да пълни ведрото от кожения мях. Минтака идва да помогне. Двамата работят мълком рамо до рамо.

Сега, когато така дълго очакваният миг е настъпил, двамата са свенливи и някак сконфузени. Внезапно се обръщат едновременно един към друг и започват:

— Исках да ти кажа… — продумва Нефер.

— Мисля, че трябва да… — мълви заедно с него Минтака.

Млъкват и срамежливо се усмихват един на друг под сянката. Минтака се изчервява и поглежда в краката си, а Нефер глади гривата на жребеца.

— Какво щеше да кажеш?

— Нищо. Нищо съществено. — Тя клати глава, а той вижда, че се е изчервила. Така обича да наблюдава как страните й поруменяват. Тя продължава да не го гледа, а гласът едва се чува, когато пита на свой ред:

— А ти какво щеше да кажеш?

— Като си помисля, че ще си тръгнеш след ден-два, имам чувството, че са ми отрязали дясната ръка и искам да умра.

— О, Нефер! — Тя го поглежда, а огромните й очи са пълни с влага от мъката и възторга на първата любов. — Обичам те! Обичам те истински!

В този миг те се хвърлят един към друг и зъбите им се удрят. Долната му устна попада между зъбите й, процежда се кръв, така че първата им целувка е солена на вкус. Прегръдката е несръчна и неопитна, тромава и прибързана. Тя събужда диви и необуздани чувства и у двамата. Притискат се един към друг, стенещи от тези непознати усещания. Въпреки че тялото й е плътно притиснато до неговото, той я тегли към себе си с все сила, а тя се мъчи да прилепне, сякаш иска да се слеят в едно цяло. Протяга ръце и заравя пръсти в гъстите му коси и едва чуто изохква.

— Не искам да те загубя! — Той прекъсва целувката. — Не искам никога да те загубя!

— Не искам да те напускам никога, никога! — Тя си поема дъх и двамата отново се сливат в целувка, още по-свирепа от първата, ако това въобще е възможно. От тук нататък навлизат в неизследвани области на тялото и мисълта. Качват се в колесница, която е извън техен контрол, теглена от избягалите коне на любовта и желанието.

Все още вкопани един в друг, те се отпускат върху мекото пясъчно дъно на уади и забиват пръсти в телата си, сякаш са врагове. Погледите им са диви и невиждащи, дишането — накъсано и учестено. Ленената тъкан на полата й се разкъсва като папирус в ръцете му и той бърка през отвора. Тя стене като в предсмъртна болка, но бедрата й се разделят, а тялото се отпуска податливо. Никой от двамата няма представа докъде ще ги отведе това. Всичко, което иска Нефер е да допре кожата си до нейната гладка голота. Това е остра нужда, върху която сякаш се крепи живота му. Смъква собствената си туника и те притискат тела, и двамата потънали в екстаза на допира на младата й мека плът с неговата твърд. После, без каквато и да е съзнателна мисъл, той започва ритмично да движи таза, а тя му подражава, сякаш увлечена в ритъма на препускаща колесница.

След това, нещо твърдо напира в самите двери на нейната женственост и тя изпитва непреодолимо желание да натисне насреща, за да му помогне да проникне, да го посрещне в меката гостоприемна топлина на утробата си.

В този миг действителността се хвърля отгоре й. Тя рита бясно, извива гърба си в дъга и се блъска като газела в зъбите на леопард. Откъсва устни от неговите и крещи:

— Не, Нефер! Ти обеща! В името на раненото око на Хор, недей!

Той отскача от нея, превит като от удар с бич. Гледа я с широко отворени, ужасени очи. Гласът му е прегракнал и задъхан, сякаш е пробягал голямо разстояние.

— Минтака, любов моя, скъпа моя! Не знам какво ми стана. Това е лудост. Не исках. — Прави жест на отчаяние. — По-скоро бих умрял, отколкото да престъпя думата си и да те опозоря.

Дишането й е толкова тежко, че тя не може да отговори веднага. Отмества очи от голото му тяло и той жално продължава: — Моля те, не ме мрази! Не знам как стана.

— Не те мразя, Нефер. Не бих могла. — Не може да понася нещастния му вид. Всеки миг ще се хвърли в обятията му, за да го утеши. Но знае колко опасно може да бъде. Хваща се за колелото на колесницата и се изправя. — Виновна съм не по-малко от теб. Не биваше да допускам това! — Краката й треперят и тя се опитва да отметне коси от лицето си с две ръце.

Той се изправя с виновен вид, прави крачка към нея, но като я вижда да се дръпва, спира начаса.

— Скъсах ти полата — промълвя той. — Не съм искал.

Тя поглежда надолу и вижда, че е почти толкова гола, колкото и той. Придърпва бързо съдраните краища и се извръща от него.

— Облечи се! — шепне тя и въпреки волята си го поглежда. Толкова е хубав. Желанието се надига отново. Насилва се да отклони поглед. Той се навежда бързо, грабва захвърления хитон и го пристяга около кръста.

Остават във виновно, сконфузено мълчание. Минтака търси отчаяно думи, за да разсее напрегнатата атмосфера. Помага й собственото тяло. Усеща разпъваща пълнота в мехура си.

— Трябва да вървя!

— Не — моли той. — Без да искам. Прости ми. Няма да се повтори. Остани с мен. Не ме изоставяй.

Тя се усмихва колебливо.

— Не разбираш. Ще се върна след малко. — Прави непогрешим жест с двете стиснали краищата на полата ръце. — Ей сега.

Облекчението му е почти смешно.

— А, разбирам. Ще приготвя колесницата. — Той прибира конете, а тя потъва в горичката.