Уилбър Смит
Чародей (88)

87

Астролозите от храма на Хор, в сътрудничество с Таита, определиха като най-подходящ за изпитанието деня на новата луна на бога. Следователно, както правилно посочи и Таита, Нефер не разполагаше с кой знае колко време за подготовка. Той остави всички останали задължения, като прехвърли на Таита и текущите държавни дела, за да съсредоточи цялото си внимание върху предстоящото изпитание. Преди да започне изпитанието, претендентът трябва да опитоми и да обучи собствен впряг за колесницата, с която ще се яви на Червения път.

Нефер трябва да подбере коне сред задигнатото от Тане хергеле и да ги обучи. Много му се ще да потърси помощта на Соко при подбора, защото той е прочут специалист по конете, а освен това познава и зъбите на всяко от докараните животни. Соко обаче е един от петимата адепти на Червения път в града и ще изпитва претендентите, така че няма право да помага, в който и да било етап на подготовката.

Нефер може да се обърне и към Таита, чиито познания в областта на конете и бойните колесници надминават тези на Соко. Таита обаче не е войн от Червения път. Физическият му недостатък не му позволява да стане член на братството, а освен това той има религиозни скрупули. Таита никога не би поставил на изпитание търпението на Хор и на останалите богове от небесния пантеон, за да се посвети на съмнителния Червен бог на войната, един бог, чието име е известно само на неговите адепти.

Двамата прекарват първия ден на хълма, под който пасат необяздените коне. Седят и гледат животните под себе си, като обсъждат достойнствата на онези, които привличат погледа. Нефер сочи красив бял жребец, но Таита клати глава.

— Светлият кон стои добре във впряга, но аз винаги съм имал предубеждение към него. Липсва му издържливост и сърцатост. Да потърсим или черни, или дорести, но да си пасват по цвят.

Нефер си харесва хубава дореста кобилка с бял кичур на челото, но Таита отново клати глава.

— Според бедуините, белият белег е дяволски знак. Не искам да видя един бял косъм по нашите животни.

— Вярваш ли на това?

Таита свива рамене.

— Всякакви петна или чорапи развалят симетрията. Ти и впряга ти трябва да изглеждате като фараон с царски животни.

Таита и Нефер прекараха целия ден на хълма, а рано на другата сутрин, щом стана достатъчно светло, за да виждат пътеката, отново тръгнаха натам с Мерен и трима коняри. Започнаха да преглеждат конете един по един, като показалите и най-малък дефект, отделяха в съседно пасбище. До обяд сведоха числеността на хергелето до двадесет и три здрави и силни животни, без белези, петна и други отличителни знаци, без видими недостатъци в походката. Никой от тях не можеше да се похвали дори с един бял косъм.

Оставиха ги да се успокоят и когато конете започнаха да пасат, седнаха край тях да ги наблюдават.

— Харесва ми оня черен жребец — казва Нефер.

— Куца. Почти сигурно има пукнато ляво предно копито.

— Изобщо не куца! — възразява Нефер.

— Наблюдавай лявото му ухо — тръсва го при всяка стъпка. Кажи на Мерен да го махне от поляната!

След малко Нефер сочи черна кобилка.

— Виж каква красива глава и ясен поглед има.

— Много е неспокойна. Погледът й е по-скоро нервен, отколкото умен. В шума на битката ще изпадне в паника. Мерен да я маха и нея!

— Какво ще кажеш за оня черен жребец с дълга опашка и грива?

— Опашката прикрива факто, че гърбът му е половин палец по-къс отколкото трябва.

До късния следобед на поляната остават само шест коня. В мълчаливо съгласие, двамата не обелват и дума за един жребец. Прекалено очевидно е, че именно него трябва да изберат. Величествено животно, не прекалено високо и тежко, добре сложено, с яки крака и гръб. Има дълга шия и благородна глава. Не свалят очи от него.

Най-накрая магът казва:

— Не мога да му намеря недостатък! В очите му личат искри, които идват от огъня в сърцето му.

— Ще го нарека Крус — решава Нефер. — Така бедуините наричат огъня.

— Да, името е от особено значение. Досега не съм виждал хубав кон с грозно име. Сякаш боговете го чуват. Вземи Крус за десен. Сега ти трябва и ляв.

— Още един жребец — започва Нефер, но Таита го прекъсва:

— Не, отляво ни трябва кобила. Женско присъствие, което да държи Крус под контрол и да го уравновесява в разгара на битката. С голямо сърце, та да тегли наравно с него при тежък път.

— Вече си я избрал, нали? — пита Нефер.

— Ти също — кима Таита. — И двамата знаем коя е.

Очите на двамата се насочват към кобилата, която пасе кротко край главния напоителен канал, малко встрани от Крус и останалите коне. Сякаш усетила, че говорят за нея, тя вдига глава и гледа към тях с огромни блестящи очи под гъсти мигли.

— Много е красива! — мълви Нефер. — Искам да я уловя, без да я връзвам. — Таита мълчи и след малко Нефер добавя — Ще опитам. — Скача на крака и вика към Мерен — Махни другите от пасището. Да остане само дорестата кобила.

Когато ограденото пасище остава само за двама им, Нефер се отделя от оградата и тръгва небрежно през тревата. Той не отива направо при кобилата, а описва дълга дъга. При първия признак на безпокойство от нейна страна, той кляка в тревата и изчаква. Тя пак започва да се храни, като не го изпуска от очи. Нефер запява тихо песента за маймуната и тя надига глава. Изважда парче просеник от торбичката на пояса си и без да става го подава към нея. Тя разтваря ноздри и шумно пръхти.

— Ела насам, миличка!

Кобилата прави несигурна стъпка към него, спира и отмята глава.

— Сладурче — мами я той, — ела насам, мила!

Стъпка по стъпка, тя приближава, после протяга шия и шумно души парчето хляб. Ужасена от собствената си непредпазливост, рязко отскача и побягва в галоп, като описва широк полукръг в заграденото пространство.

— Бърза е като вятъра — отбелязва Мерен.

— Дов! — изрича Нефер бедуинската дума за северен вятър, мекия прохладен бриз на зимата. — Дов, така ще се казва!

След като е показала женския си каприз, Дов се връща и приближава от другата му страна. Този път приема дара с готовност и дъвче, проточила обилна слюнка. Търси трохи по дланта му с кадифени устни и като не намира, бута с муцуна торбичката така настоятелно, че катурва Нефер по гръб. Той става и вади нов залък.

Докато го яде, той докосва шията й с другата ръка. Сякаш накацана от мухи, тя раздвижва махагонова кожа в ситни тръпки, но не се дърпа. В ухото й има кърлеж. Нефер го измъква, мачка го с нокти и поднася кървавото петно към ноздрите й, да го помирише. Тя потръпва от погнуса и обръща очи от острия мирис, но му позволява да порови и в другото ухо. Когато си тръгва, тя го изпраща до оградата като кученце. После проточва шия над горната греда и цвили подире му.

— Изгарям от ревност! — казва Минтака, наблюдавала цялата сцена от покрива на храма. — Тя те обича почти колкото мен!

На другата сутрин, Нефер отива при пасището сам. Таита и Мерен наблюдават от покрива на храма. Това си е нещо само между Нефер и Дов — никой не бива да се меси.

Стигнал до оградата, Нефер подсвирва и Дов вдига глава, съзира го и тича към него в галоп. Стига до него и завира нос в торбичката.

— Ти си типична жена! — гълчи я Нефер. — Интересуват те само подаръците!

Докато яде, той роши гривата и гали шията й и най-накрая успява да я обхване с ръка. След това я разхожда напред-назад покрай оградата, а тя доверчиво опира рамо в гърдите му. Дава й още един залък и докато го яде, бавно минава покрай лявата й страна, като я гали и казва, колко е красива. После с едно-единствено ловко движение подскача и я възсяда. Тя се стряска и Нефер стяга тяло, готов за първия бесен къч, но тя само стои разтреперана с леко раздалечени крака. После обръща глава и го гледа с толкова комичен израз на изненада, че той не се удържа и избухва в смях.

— Нищо няма, миличка! Просто за това си родена.

Тя бие с копито и пръхти.

— Хайде почвай! — продължава Нефер. — Няма ли да ме хвърлиш? Давай, да приключваме! — Тя протяга муцуна назад и души върха на пръстите му, сякаш не може да повярва на такова безочие, на такова посегателство срещу личното й достойнство. Отново пръхти и бие копито, но не помръдва тяло.

— Добре тогава, дай да опитаме лек галоп! — Докосва хълбоците й с пети, тя се хвърля изненадана напред, а после продължава ходом. Двамата вървят спокойно край оградата и той отново докосва страните й. Тя потегля в тръс, а после преминава в грациозен галоп. Мерен подвиква радостно от покрива и хората по полето надигат любопитно глави.

— Дай сега да видим, можеш ли да тичаш истински! — Нефер я плясва лекичко по врата и притиска тялото й между бедрата си. Тя се изпъва и полита напред, копитата сякаш въобще не докосват земята, като нежния вятър, чието име носи. Бяга така бързо, че от очите му потичат сълзи. Те се разливат по бузите и мокрят гъстите кичури на косата му.

Един след друг описват кръгове в заграденото пространство, а Минтака пляска радостно на покрива и пищи от удоволствие.

Застанал до нея, Таита се усмихва сдържано.

— Царска двойка — казва той. — Трудно ще ги стигнат на Червения път.