Уилбър Смит
Чародей (124)

124

Таита и Нефер отиват да прегледат стените, издигнати припряно от хората на Шабако, върху източните подстъпи към оазиса Исмаиля.

— Резултатите от усилията на Шабако няма да намерят място сред най-високите постижения на архитектурното изкуство от нашия век — споделя оценката си Таита. — Това обаче е за добро, понеже, гледани от изток, съоръженията му приличат на част от естествената повърхност и няма да предизвикат подозренията на Наджа, докато не види фронта си принудително стеснен.

— Планът ти има и изключителното достойнство да предостави на нас избора на бойно поле — добавя Нефер. — С помощта на Хор, ще го превърнем в касапница. — След това слага длан на костеливото рамо на Таита с думите — Ето че за пореден път трябва да ти благодаря от все сърце, стари татко. Всичко това е твое дело!

— Не. — Таита поклаща глава. — Аз само ти подметнах идеята. Всичко останало ти свърши сам. Наследил си военния нюх на баща си, фараон Тамоз. Ще постигнеш величието, което можеше да е и негово, ако не беше убит по толкова подъл начин от врага, който е изправен днес пред лицето ни.

— Време е да отмъстя за това убийство — казва Нефер. — Трябва да бъдем сигурни, че този път кобрата няма да успее да се изплъзне!

През следващите дни, Нефер тренира войниците си и отработва с тях всеки детайл от отбранителния план. Пехотински и стрелкови части всяка сутрин излизат под строй, за да заемат местата си зад неугледните, груби стени. Пред тях са наредени непривличащи окото белези от камъчета, по които ще се ориентират в кой точно момент да хлопнат капана. На позициите са складирани достатъчно стрели, та да не останат без оръжие в разгара на битката. Прашкарите оформят глинени топки и ги изпичат във фурните, докато станат твърди като камък. Зад стените са складирани купчини от тези смъртоносни оръжия.

В рамките на ученията, Нефер и командирите играят ролята на настъпващ враг. Те идват откъм пустинята, оглеждат с критично око позициите и се убеждават, че са отлично маскирани.

Нефер отиграва маневри пред крепостната стена. Напада, огъва се и се оттегля. Повтаря всичко толкова пъти, че накрая хората познават всяка гънка на терена, всеки камък и всяка дупка на мравояд по него. Внимателно избира безопасни места зад стените, където да се поят конете по време на боя и където да се скрият резервите, докато настъпи часът им.

— Надали някой командващ е изучавал толкова подробно игровата дъска преди боя, както правя аз — обръща се Нефер към Таита и дава заповед частите да повторят поредното прегрупиране.

Вечерта се връща в крепостта, начело на отряда си. Прахта е образувала с потта кал и тя покрива лицето и тялото му. Изтощен е до крайност, но е изпълнен с удовлетворение, защото е сторил всичко, което е по силите на човек, за да подготви както трябва войската си за предстоящата среща с врага.

Спира Дов и Крус на утъпкания параден плац, хвърля юздите на конярите и задоволството се изпарява яко дим. Пред погледа му се изтъпанва тлъстата фигура на Цуга, главния евнух. Той кърши пухкави ръчища, крие зачервени от плач очета и писка с треперлив гласец:

— Прости ме, велики фараоне! Направих всичко, което можах, но тя е лукава като лисица. Надхитри ме!

— Коя е тая лисица? — пита Нефер, макар че му е съвсем ясно, коя може да бъде.

— Принцеса Минтака.

— Какво е станало с нея? — пита Нефер, с прегракнал от тревога глас.

— Избяга и взе принцеса Мерикара със себе си — ломоти Цуга, като усеща вече въжето на удушвача около шията си.