Уилбър Смит
Чародей (63)

62

Когато Нефер и Минтака виждат скалата да се издига отпред, и двамата остават смаяни.

— Нима Таита не знае, че я има? — пита Минтака.

— Че откъде би могъл да знае? — отвръща Нефер.

— Един път ми каза, че знаел всичко. — Нефер е принуден да замълчи. Обръща се назад, за да прикрие своята неувереност и вижда облака прах от потерята близо зад тях, издигнал се за среща с ниското жълто небе.

— Няма никакво значение. Каква полза от тая скала? — пита той. — Може би ще успеем да се задържим на нея за съвсем кратко, но Трок разполага със стотици бойци. Краят е вече близо. — Докосва меха, окачен на колесницата. Той е почти празен — няма достатъчно дори за един ден живот на конете.

— Трябва да вярваме в Таита! — казва Минтака, а той се смее горчиво.

— Боговете изглежда са се отказали от нас. Кому още ни остава да вярваме, освен на Таита?

Продължават напред, забавили конете до ходом. Зад гърба си чуват слабите звуци на потерята: офицерски подвиквания, конско цвилене, подрънкване на оръжие, скрибуцане и вой на изсъхнали главини.

Най-после стигат подножието на скалата, с цвят на тъмна охра. Тя е висока стотина стъпки и лъха като пещ от насъбраната в нея топлина. По лицето й няма нито едно растение, а вятърът го е нарязал на хиляди фигури и цепнатини.

— Прекарайте колесниците съвсем близо до скалата! — нарежда Таита и те се подчиняват. — Сега разпрегнете конете и ги дайте насам. — Таита отвежда собствените си коне зад един скален ръб. Пред очите им се разкрива широка цепнатина с гладки стени.

— Оттук! — Води ги, колкото е възможно навътре в дълбоката вертикална пролука с песъчливо дъно. — Сега накарайте животните да легнат.

Всички военни коне са обучени да изпълняват тази команда. Те се отпускат най-напред на колене, а след това неохотно се просват на една страна.

— Сега така! — казва Таита. Той носи спална постелка от колесницата. С отпрани от нея ленти, превързва очите на конете, за да мируват. После забива дълбоко в пясъка едно копие и привързва главата на животното към него, за да не може да стане. Останалите правят като него.

— Дайте сега, каквото е останало от водата! Жалко, че не можем да напоим конете за последен път, но самите ние се нуждаем от всяка капка.

Сякаш знае за съществуването му, Таита води хората си до нисък скален навес. Пространството под него е толкова малко, че ако човек реши да се провре, ще трябва да го стори на четири крака.

— Запушете тук с падналите от скалата камъни!

Нефер е смутен.

— Но тук не можем да се браним. Влезем ли вътре, няма да има дори къде да се изправим, да не говорим саби да въртим.

— Няма време за разправии! — озъбва се Таита. — Прави, каквото казвам!

Нервите на Нефер са опънати като струни от притеснение за Минтака, а и поначало е изнервен от трудностите през последните дни. Той хвърля упорит поглед към Таита. Останалите наблюдават с интерес: младото биче срещу виделия и патил старец. Секундите текат и Нефер проумява собствената си глупост. Само един е в състояние да ги спаси при тези обстоятелства и момъкът се предава. Вдига един тежък камък и тръгва към плитката пещера. Останалите се присъединяват. Даже Минтака взема участие. Ръцете й се ожулват, преди да преградят малкото пространство под корниза.

— А сега какво ще правим? — пита сухо Нефер, все още ядосан от спречкването с мага.

— Ще пием вода — отвръща той.

Нефер налива вода в кожено ведро и го подава на Минтака. Тя отпива няколко глътки и подава ведрото на Таита.

Той клати глава.

— Пийте вие и се напийте добре!

Когато са напълнили стомасите си до отказ, Нефер се обажда пак:

— А сега, какво?

— Чакайте тук! — нарежда Таита, взема тоягата си и тръгва да се изкачва по зъбестия скат на скалата.

— Ами стената? — вика подире му Нефер. — За какво я градихме?

— Когато му дойде времето, ще разбереш, Велики. — Таита пак тръгва нагоре.

— Скривалище? Гроб? — вика подигравателно след стареца Нефер, но той не му обръща внимание. Катери се, без спирка и почивка, до самия връх на скалата. Застава горе и вперва поглед към мястото, откъдето ще се появи Трок. Малката група отдолу го наблюдава, едни объркано, други с известна надежда, а трети — ядосано.

Нефер се надига.

— Вземете копията и останалото оръжие от колесниците! Трябва да сме готови за отбрана. — Тича към колесниците и след малко се връща с наръч копия, а Хилто и Мерен бягат по петите му, натоварени по същия начин.

— Какво прави Таита? — пита Нефер. Минтака сочи скалата.

— Не е помръднал.

Струпват оръжието на куп и сядат край примитивното убежище. Очите на всички отново се обръщат към Таита.

Фигурата му се откроява ясно на фона на сярно-жълтото небе. Никой не продумва, никой не помръдва и ето че отново се чува страховитият звук. Всички извръщат глави и напрягат слух, за да доловят приглушеното скърцане на колесници, ту по-тъпо заради дюните, ту по-ясно и застрашително.

Таита бавно вдига ръце и ги насочва право в небето. Всички погледи следят това движение. В лявата си ръка държи тоягата, в дясната стиска амулета на Лострис, а на шията е окачил дара на Бай.

— Какво прави? — пита Хилто със страхопочитание. Никой не отговаря.

Таита стои като изсечен от самата скала. Главата му е отметната назад, косите му пърхат сребърни над раменете. Прихванал е ръба на полата в пояса, така че ясно личат кльощавите му крака. Прилича на някаква голяма птица, кацнала на прът.

Облаците се завихрят в небосклона. Светлината става променлива: заглъхва, когато слънцето е по-силно засенчено, проблясва, когато облачната пелена изтънява.

Таита продължава да не помръдва, насочил тоягата към бременната шир на небосвода. Шумът от приближаващата колона става още по-силен и изведнъж прозвучава боен рог.

— Това е сигнал за бой. Трок е забелязал Таита — шепне Минтака.