Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Древния Египет (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Warlock, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
artdido (2014)

Издание:

Уилбър Смит. Чародей

Английска. Първо издание

ИК „Venus press“, София, 2003

ISBN: 954-780-010-8

История

  1. — Добавяне

71

След като част от развалините са пригодени за казарми, Нефер праща да повикат Хилто, Шабако и останалите офицери. До късно тази нощ, както и през многото последвали, той слуша внимателно подробни разкази за бунтове, схватки и поражения, пред лицето на обединените сили на двамата фараони. За страховитата мъст над попадналите в плен.

По заповед на Нефер, описват подробно новите диспозиции в египетските армии, имена на командири, численост и наименования на частите, общ брой на хора, коне и колесници на разположение на узурпаторите Наджа и Трок. Сред новопристигналите има трима войскови писари и Нефер им нарежда да запишат всички данни, както и да изготвят върху глинени плочки списък на гарнизоните и крепостите. Таита организира с помощта на Минтака лазарет, в който настаняват всички болни и ранени. С Хилто са пристигнали и десетина жени, съпруги на бегълци или просто лагерни жени. Таита ги назначава за готвачки и болногледачки. Магът прекарва целия ден в наместване на счупени кости, шиене на рани, измъкване на върхове от стрели и даже в един случай — трепаниране на пукнат от тежка бойна тояга череп.

Когато светлината вече не достига за работа с болните, той се присъединява към Нефер и офицерите, които чертаят карти върху щавена агнешка кожа, в светлината на маслена лампа и обсъждат планове за бъдещи действия. Макар Нефер да е официално техен командващ, всъщност той е новак в проблематиката на войната и уроците, които получава от тези изпечени стари вълци, нямат цена.

Обикновено минава полунощ, преди Нефер да закрие тези продължителни заседания и да се прокрадне до овчата кожа, върху която търпеливо го очаква Минтака. После се любят и шепнат един на друг. Макар изтощени от всекидневните занимания, те често заспиват в обятията си, едва когато зората надникне над хълмистите хребети.

Общо в Галала има сто и петдесет души и петдесет коня, но скоро става ясно, че оскъдните води на горчивите кладенци не са в състояние да утолят жаждата дори на това малобройно население на разрушения град. Всеки ден ги изпразват и всяка нощ им трябва все по-дълго време, докато се напълнят. Качеството на водата също се влошава — тя става все по-горчива, докато накрая почти не може да се пие, ако не се смеси с кобилешко мляко.

Принудени са да въведат дажби. Конете страдат, млякото на кобилите секва. А дебита на кладенците продължава да намалява.

Най-накрая Нефер свиква извънреден военен съвет. След едночасова мрачна беседа, Хилто обобщава:

— Ако Хор не стори чудо, кладенците ще пресъхнат напълно и ще се видим принудени да напуснем града. Накъде ще хванем?

Всички поглеждат Нефер, а той, на свой ред, отправя пълен с очакване поглед към Таита.

— Какво ще правим, когато водата пресъхне, магьоснико? — пита той.

Таита отваря очи. Седял е мълчалив по време на дългия дебат и те мислят, че дреме.

— Утре призори искам всички мъже, които могат да вървят и да държат лопата, събрани пред портите на града.

— С каква цел? — пита Нефер, но Таита се усмихва загадъчно и не отговаря.

В прохладата на зората пред градските порти чакат петдесет и шестима мъже. Излиза Таита, накичен с всичките си гердани, амулети, гривни и талисмани, с медальона на Лострис в ръка и дара от Бай на шия. Измил е косата си, а Минтака му я е сплела на плитки. Носи тоягата със змийска глава отгоре. До него крачи Нефер, прикрил с тържествен израз пълното си недоумение. Таита оглежда събранието. Както е поискал, всички носят изкопчийски инструменти: дървени лопати, заострени колове, метални лостове, копачи с облечени в метал върхове. Кима удовлетворен, спуска се по стълбите и поема през равнината.

По знак на Нефер, хората нарамват инструментите си и тръгват след него, като по навик се източват във военен походен строй. Не отиват далеч, защото Таита спира още в полите на най-близкия хълм и поглежда нагоре.

Нефер си спомня, че именно по тия места Таита прекара много време през последните месеци. Двамата с Минтака го бяха виждали често, клекнал под слънцето като синьоглав гущер, с качулка на главата или пък да броди наоколо и да почуква по скалите с края на тоягата.

За пръв път Нефер поглежда по-внимателно тукашните скали и забелязва, че са различни. Трошливи и примесени с варовик, те се цепят на шисти. Дълбок разлом пресича лицето на голия, сух хълм по диагонал, а склоновете му са оцветени в различни оттенъци. После вижда и нещо друго. Някой е рисувал неотдавна различни знаци по скалите, езотерични йероглифи, нанесени с бяла паста, вероятно приготвена с вода от ситно натрошен варовик. По земята са подредени фигури от камъчета.

— Нефер, хората трябва да се разделят в пет групи — казва Таита и Нефер се разпорежда. Когато са готови, Таита казва на първите: — Започнете да прокопавате галерия в склона, ей на това място. — Той сочи йероглифите, с които е отбелязано мястото на бъдещия хоризонтален проход.

Хората го гледат объркани, но когато Таита вперва безмълвен поглед в тях, Шабако казва:

— Чухте мага. Започвайте и по-бързо!

Работата е тежка, макар скалата отдолу да се оказва разтрошена. Трябва да разкопават и да изнасят голямо количество скална маса. Наоколо се вдигат облаци прах и скоро телата им се покриват цели с нея. Макар дланите им да са загрубели от постоянна работа със сабя и бойна тояга, те се охлузват, показват се пришки, потича кръв. Превързват ги с ленено платно и продължават работа, без да се оплакват. Слънцето се издига над хоризонта, а с него идва и жегата. Шабако извежда първата смяна от изкопа и пуска втората.

По пладне, когато слънцето е в зенита, всички се отпускат за едночасова почивка. Таита влиза в плитката пещера и внимателно оглежда скалата. Излиза навън мълчалив и Шабако нарежда да продължат. Работят до смрачаване, когато вече не се вижда какво правят. Шабако освобождава хората и те се отправят надолу, към оскъдната си вечеря. Запасите зърно намаляват почти толкова бързо, колкото и водните.

За да използват утринната прохлада, на другия ден започват преди зори. До вечерта са проникнали едва на двадесет стъпки в гръдта на хълма.

Там се натъкват на твърда като кристал синя скала. Бронзовите върхове на копачите не могат даже да я одраскат и хората започват да роптаят.

— Войни ли сме ние или копачи? — пита един ветеран, като разглежда разранените си длани.

— Какво всъщност копаем? Гробовете си ли? — обажда се втори, докато превързва глезена си, наранен от невнимателен удар с копач.

— Как ще копаем в тая скала? — възмущава се трети и бърше мръсна пот от чело.

Таита ги праща долу, където се вижда гъста гора от изсъхнали акации — мълчалив паметник на отдавна пресъхналата вода. Кършат сухи клони и ги носят нагоре при изкопа. Под ръководството на Таита напалват голям огън пред лицето на гладката скала. Оставят го да гори цяла нощ, като от време на време добавят още дърва. Когато на другия ден скалата свети нажежена, те я заливат с вода, донесена в мехове от пресъхващите кладенци. Под облаци бяла пара, тя се напука с трясък и експлодира.

Един човек загуби дясното си око в резултат от попаднало в него парченце. Таита почисти набързо орбитата и заши клепачите един за друг.

— Боговете затова са ни дали по две очи, точно за такива случаи — поясни той на пострадалия. — С едно око се вижда съвсем същото, каквото и с две.

Оставиха разрушената скала да изстине, а после изнесоха навън големите опушени парчета. Скалата отзад се оказа също така твърда и непробиваема. Донесоха още дърва и повториха опасната операция със същия резултат. С цената на толкова труд и време, напреднаха едва няколко стъпки.

Дори Нефер беше обезсърчен и сподели това с Минтака, когато се разположиха в постелята в тъмата на нощта.

— Много неща не можем да проумеем, сърце мое — каза тя и взе главата му в прегръдките си.

— Нямаме и най-малка представа, защо ни кара да вършим това, а когато го питам, ме гледа с оня вбесяващ поглед на древна костенурка. На хората им е дошло до гуша, а и на мен.

Тя се кикоти.

— Древна костенурка! Гледай да не го чуе! Може да те превърне в жаба и това хич няма да ми хареса.

Рано на другата сутрин групите от изтощени, роптаещи мъже се събират около устието на тунела, в очакване на мага.

С привичната си склонност към театралничене, Таита се появява заедно с първите лъчи на слънцето, които запалват сребърен огън върху главата му. През едното си рамо е преметнал ленена кърпа. Нефер и офицерите се надигат, за да го поздравят, но той пренебрегва приветствието и нарежда на Шабако да окачи плата като завеса над входа. Когато това е сторено, той се скрива в дупката, а мъжете отвън остават да чакат, потънали в мълчание.

Струва им се, че е минало много време, но всъщност е по-малко от час, защото слънцето се е вдигнало едва на педя над хоризонта, когато завесата се дръпва и Таита се изправя пред отвора. Дали случайно или съгласно пресмятанията на мага, слънцето свети право в змийската глава на тоягата. Празното лице на изкопа е също ярко осветено и хората пристъпват нетърпеливо напред. Виждат, че на синята стена е нарисувано раненото око на великия бог Хор.

Лицето на Таита е тържествено. Започва да напява заклинание към Златния Хор. Присъстващите падат на колене и напяват заедно:

„Златен Хор, могъщ бик!

Непобедима е силата ти!

Господар на враговете си!

Свято е твоето възшествие!

Ранено око на вселената!

Подкрепи нашите усилия!“

След последния стих, Таита се обръща и, с впити в гърба си погледи, крачи към синята гладка скала, в дъното на галерията. Мънички кристали фелдшпат[1] блещукат под слънчевата светлина по повърхността й.

— Кудаш! — вика Таита и удря стената с тоягата. Мъжете при входа се отдръпват, защото това е една от най-мощните думи.

— Менсаар!

Хората затаяват дъх от благоговение, а той отново удря скалата.

— Нкубе! — Таита удря за трети и последен път, след което отстъпва.

Нищо не последва и Нефер изпитва дълбоко разочарование. Таита не помръдва, слънцето бавно се издига и сянката му пада върху скалната стена.

Нефер е обзет от внезапен пристъп на възбуда, а мъжете наоколо надават глъч. По средата на скалата, точно под окото на бога се появява тъмно влажно петно. То бавно се разширява и от скалата се процежда едничка капка вода, която заблестява под слънцето като диамант. После се търкулва по стената, за да се превърне в кално топче в праха на пода.

Таита се обръща и излиза от галерията. Зад гърба му се разнася остър звук, като счупване на суха съчка и една тъничка като паяжина пукнатина се плъзва през лицето на камъка от пода до тавана. Водата се появява, капка след капка, все побърза и по-бърза. Нов звук, този път като от счупени при пожар грънци, оглася галерията и на дъното й пада парче скала. През оставения от него отвор се източва мързелива жълтеникава струя тиня, заедно с фонтан кристалночиста вода. Като изпълва галерията до коляно, тя се устремява навън и започва да скача в мътен поток надолу по хълма.

От прашните редици на тружениците се носят викове на смайване, уплаха, благодарност и възторг. Внезапно Мерен се хвърля напред и подлага глава срещу пороя. Излиза с мокро тяло и полепнали по лицето кичури. Подлага шепи и пие.

— Сладка е! — крещи той, обезумял от радост. — Сладка като мед!

Мъжете се събличат голи и започват безумна игра с потока, плискат се, хвърлят шепи кал, надават весел смях. Нефер не издържа дълго, захвърля достолепието си и се мята върху Мерен, за да натисне главата му под водата.

Таита стои прав на единия бряг и наблюдава суматохата с благосклонна усмивка. После се обръща към Минтака:

— През ум да не ти минава!

— Кое? — вдига невинна физиономия тя.

— Ще бъде кощунство, една царствена египетска принцеса да се плацика с тълпа диви, голи мъже. — Хваща я за ръка и я повежда надолу по хълма, а тя се извръща, за да хвърли завистлив поглед към общото веселие.

— Как го направи, Таита? — пита младата жена. — Откъде се взе тоя поток? Каква магия е тази?

— Магията на мисълта и наблюдението. Водата си е била там векове наред. Просто е чакала да я намерим.

— Ами молитвите и могъщите думи? Те без значение ли са?

— В някои случаи, хората имат нужда от духовна подкрепа. — Той се усмихва и докосва носа си. — Малко магия винаги вдига духа!

Бележки

[1] фелдшпат — група минерали, които се използват в промишлеността и строителството.