Уилбър Смит
Чародей (70)

69

Седмиците образуваха месеци, а те все още чакат при Галала.

Таита се губи по цели дни из околните хълмове. Нефер и Минтака го зърват понякога от далеч. Той често почуква скалите с края на тоягата си. Друг път седи край полупресъхналите кладенци в края на града и вперва поглед в дълбоките им шахти.

Когато Нефер прави плахи опити да го заговори, той се държи резервирано и мълчи.

— Всяка армия има нужда от вода. — Това е всичко, което може да се изкопчи от него.

— Тук едва има за нас, да не говорим за армия — отбелязва Нефер.

Таита кима, става и поема към хълмовете, като почуква скалите с тоягата.

Минтака нагласи нещо като жилище сред развалините, а Нефер го покри с парцаливите остатъци от чергилото. В качеството си на хиксосийска принцеса Минтака никога през живота си не беше готвила обяд или премитала стая. Първите й опити бяха катастрофални. Докато дъвчеше някакво изгоряло парче, Нефер отбеляза:

— Ако искаме да разгромим армията на Трок, достатъчно е да те изпратим там като готвачка.

— Ами щом си толкова сръчен, защо не ни ощастливиш с някой връх на майсторството си?

— Ще трябва да го сторя, ако не искаме да умрем от глад — съгласи се Нефер и зае мястото й край огнището.

Нефер влезе отново в ролята на ловец и още първия ден се върна с хубава млада газела и четири великолепно нашарени яйца от дропла, които бяха съвсем малко развалени. Минтака подуши своята част от тях и ги блъсна настрана.

— Ти ли се оплака от готвенето ми? — попита тя. — Следващия път ще дойда с теб, за да сме сигурни, че онова, което носиш, става за ядене.

Лежат редом в една от сенчестите уади, набраздили лицето на хълма и наблюдават пасящо стадо газели, които ги наближават.

— Красиви са като в сън — шепне Минтака. — Толкова се прекрасни.

— Ако изпитваш угризения, мога да стрелям аз.

— Не — клати глава момичето. — Не казвам, че няма да го сторя.

— Тонът й е решителен и той вече я познава достатъчно добре, за да не й противоречи.

Мъжкарят върви напред. Гърбът му е с цвят на канела, а корема — сребристо бял, като облаците на хоризонта. Рогата са извити във форма на лира и блестят като полирани между щръкнали остри уши. Извръща глава на дълга шия и гледа назад към малобройното си стадо. Едно от малките започва да подскача с прави крака, като почти допира муцуна до събраните копита. Това е сигнал за тревога.

— Малкото се упражнява и фука пред големите — казва Нефер с усмивка.

Мъжкарят губи интерес към тези младежки лудории и продължава към засадата. Той избира пътя с грациозни движения, като на всеки две-три крачки спира и се оглежда.

— Още не ни е забелязал, но скоро ще го стори — шепне Нефер.

— Няма го Таита, да отвлече вниманието му.

— Още е далеч — отвръща Минтака.

— Петдесет крачки, не повече. Стреляй или ще изчезне в миг!

Минтака изчаква животното да обърне за пореден път глава, изправя се бавно на колене и тегли тетивата. Лъкът е от малките, взет от изровените колесници. Пуска стрелата и тя описва лека дъга на фона на ясното небе.

Мъжкарят забеляза мигом лекото раздвижване с огромните си очи и рязко извърна глава, за да я погледне, преди да се впусне в бяг. Когато тетивата издаде бръмчащия си звук, животното се метна напред и встрани, докато стрелата още бе във въздуха. Копитцата вдигнаха мънички облачета прах, а стрелата дрънна на мястото, където само преди миг бе застанало грациозното животно. Минтака се изправи и радостно се засмя, загледана след беглеца, без капка съжаление за пропуснатата възможност.

— Виж, бяга, както лети лястовицата.

Таита го е учил, че истинският ловец обича и уважава плячката си. Възхищението му от Минтака стана още по-голямо, когато видя радостта й, предизвикана от животно, което бе тръгнала да убива. Извърна се към него, все още засмяна.

— Съжалявам, сърце мое, тази вечер ще си легнеш гладен.

— Не и с Таита край огъня. Той готви от въздуха.

Впуснаха се в надпревара към изпратената стрела. Тя тръгна първа и първа я стигна. Наведе се да я вдигне и задната част на окъсаната й пола се метна на кръста. Бедрата й бяха гладки и кафеникави, а задникът — съвършено заоблен, с по-светла, невидяла слънце кожа, лъскава като скъпоценна ориенталска коприна.

Тя се изправи и рязко се извърна към него. Видя израза на лицето му. Макар неизкушена в тайните на чувствеността девственица, не беше лишена от своите женски инстинкти. Видя страстта, събудена у него само с едно мимолетно движение и видяното я възбуди. Желанието му я накара да го пожелае почти с болка в гърдите. Усети слабините й да се топят от любов, да се разливат, като оставен на слънце гъст и сладък мед.

Тя тръгна срамежливо към него, ала Нефер беше обзет от парлив срам, заради плътското желание, което бе позволил да го завладее отново. Спомни си обещанието, което й бе дал: „по-скоро ще умра, отколкото да престъпя моята клетва и да ти докарам безчестие“. Така каза той и споменът го накара да се извърне. Ръцете му трепереха, когато каза с пресипнал глас, без да я гледа:

— Знам още едно стадо, но трябва да побързаме, ако искаме да стигнем преди мрак. — Тръгна, без да се обръща и тя се почувства пренебрегната. В тоя момент, повече от всичко на света жадуваше прегръдката му, допира на коравото му тяло до нейното.

Тя се стегна и хукна подире му, като се мъчеше да прогони онова сладко усещане, което за малко не я завладя изцяло, но хич не беше лесно. Настигна го и затича на две-три стъпки зад него.

Гледаше гърба му. Дебели, гъсти кичури черна коса подскачаха по него. Учуди се, колко се бяха разширили раменете му, откакто го видя за пръв път. След това погледът й се спусна надолу и бузите й пламнаха, когато видя твърдите полукълба на задника му да повдигат тънката материя на туниката. Обзе я приятно чувство на срам, заради собствените й сладострастни помисли.

Скоро стигнаха ръба на друга уади, спуснала се през склона. Нефер се обърна и почти улови погледа, изучаващ тялото му. Тя вдигна очи точно навреме.

— Долу има стотици древни гробове. За пръв път ги видях, когато дойдохме тук с баща ми, малко преди да… — Той млъкна, натъжен от мисълта за последния прекаран с Тамоз ден.

— Чии са? — попита тя, за да го отвлече от тъжните мисли.

— Таита казва, че са на хиляда години, от времето на Хеопс, когато са строили великите пирамиди при Гиза.

— Значи, трябва да са стари, колкото самия маг — каза тя с усмивка, а Нефер се разсмя с глас.

— Разглеждал ли си ги?

Нефер поклати глава.

— След оня път, често съм мислил за това, но не се отдаде случай.

— Да го направим сега! — предложи Минтака.

Той се поколеба.

— Трябват ни въжета и лампи. — Но тя вече тичаше по склона и Нефер се видя принуден да я последва.

Стигнали дъното, те се увериха, че повечето гробове бяха недостъпни — разположени високо в отвесната скала.

Не след дълго Нефер откри един отвор, който изглеждаше по-лесен за достигане. Изкачиха се по отчупена от скалния масив канара и стигнаха тесен ръб. Тръгнаха предпазливо по него. Водеше Нефер. Той стигна тъмния отвор и надникна в него.

— Ами да, пазят го духовете на мъртвите. — Направи опит това да прозвучи като шега, но тя усети напрежението и бе заразена от него.

— Естествено! — подхвана шегата тя и направи зад гърба си знак против злото.

— Много е тъмно — промълви замислено Нефер. — Можем да дойдем утре с лампа.

Минтака надникна над рамото му. Тесен проход водеше под лек ъгъл нагоре в гранитната гръд на скалата. Макар че бяха изтекли столетия, рисунките по стената ясно личаха.

— Виж! — посочи една от тях Минтака. — Това е жираф, а онова — човек.

— Да — усмихна се Нефер. — При това много дружелюбно настроен човек, няма съмнение.

Тя понечи да се възмути, но не можа да скрие усмивката си. Древният художник бе надарил фигурата с огромен фалос.

— А това — тя влезе по-навътре, — това трябва да са надписи. Какво ли означават?

— Никой никога няма да разбере. — Нефер мина край нея. — Ключът към това древно писмо е отдавна загубен. Трябва да се прибираме!

Подът беше покрит с мек, донесен от вятъра пясък. След малко недрата на прохода потънаха в зловещ мрак.

— Нека разгледаме само още малко по-навътре — настоя упорито Минтака.

— Не мисля, че трябва да го правим!

— Искам да мина напред — отвърна тя и се промуши край него.

— Чакай! — Той направи опит да я спре, но Минтака се засмя и се изплъзна от ръцете му. Нефер сложи ръка върху дръжката на ножа и продължи, засрамен от нейния пример и собствената си неувереност.

Мракът се сгъстяваше все повече и накрая дори Минтака спря и проточи несигурно шия напред. Нефер се наведе, вдигна парченце кремък и го запрати над рамото й в тъмното. То затропа по каменните стени.

— Няма нищо — каза Минтака в последвалата тишина, но преди да направи друго движение, нещо в мрака пред тях се раздвижи. Чуха шумолене, което прокънтя в кухината на скалата. Двамата замръзнаха, вперили поглед в тъмното. Последва остър писък, който бързо прерасна в хор и от пазвата на планината, право към тях, излетя пищящ и пърхащ мек облак, чиито крила докоснаха лицата им.

Минтака изпищя и се обърна, връхлетя върху Нефер и обгърна с ръце шията му.

Той я притисна към себе си и двамата се свлякоха на песъчливия под.

— Прилепи! — каза той. — Само прилепи.

— Знам! — отвърна тя, останала без дъх.

— Те не хапят.

— Знам. — Гласът й беше по-спокоен, но не направи и опит да пусне врата му. Нефер притисна лице в еластичната гъста коса. Ухаеше на прясно окосена трева.

Тя издаде тих, приглушен звук на удоволствие, скри лице в шията му и леко притисна тяло към неговото.

— Минтака — промълви той и направи плах опит да я отдалечи от себе си. — Дал съм ти дума, това да не се случва пак.

— Освобождавам те от нея! — Гласът й е толкова тих, че думите почти не се чуват. Вдига лице към неговото. Горещият й дъх ухае приятно. Пълните сочни устни потръпват, сякаш ще се разплаче всеки миг. — Искам да стана твоя жена по-силно, отколкото съм желала каквото и да било в тоя живот!

Той свежда глава и поема устата й в своята. Тя е влажна и толкова гореща, че устните му сякаш се стопяват в нея. Цял се загубва. Минтака си дава сметка, че обятията му са нейното любимо и жадувано място. Докато я целува, той изучава с пръсти всяка гънка и издатина по гърба й. Проследява линията на гръбнака, подобен на наниз перли между твърдите снопчета на мускулите.

Поставя длан на хълбока и чувства сладката извивка на ханша, като на скъпоценна порцеланова ваза. Простира ръце надолу и хваща бутовете й с две ръце, удивен от симетрията и твърдата им еластичност.

Тя притиска бедра към неговите, а момъкът още по-силно придърпва ханша й. Усеща набъбване и втвърдяване в слабините и се мъчи да извие тяло назад, за да го скрие от нея. Тя протестира тихичко и не му позволява. Настъпва срещу него, щастлива от това доказателство за възбудата му, за силното му желание.

За миг си спомня Трок и огромното му нещо с изпъкнала синя вена, но този ужасен епизод няма нищо общо с онова, което става в момента. Споменът е прогонен от съзнанието й без всякакво усилие.

Усеща пръстите на Нефер да се спускат по цепката между бутовете й и се оставя на насладата, учудена, че тя стига до зърната на гърдите й, които изведнъж набъбват.

— Докосни ме! — мълви тя в устата му. — Да! Докосни ме! Притисни ме! Гали, люби ме!

Усещанията обхващат всяка фибра, всяка частица на тялото и съзнанието й. Целувката им най-после прекъсва и тя усеща устните му да я докосват по рамото. Тя инстинктивно усеща, какво му е нужно, разтваря туниката си и изважда едната гърда. Тя натежава в дланта й, вирнала болезнен връх. Заравя пръстите на другата си ръка в гъстите къдри зад врата му и слага зърното в устата му. Когато го засмуква като гладно бебе, тя усеща сладък спазъм дълбоко в корема си и разбира с учудване, че това е утробата й.

Внимателно премества главата му върху другата гръд и усещането не само не отслабва, но дори става по-силно.

В мъглата от удоволствие, усеща пръстите му да повдигат ръба на полата и да бърникат препаската й. Тя раздалечава крака, за да му помогне, а със свободната си ръка освобождава възела над бедрото. Препаската пада и хладният въздух на гробницата гали голотата й.

Усеща пръстите да милват нежно твърдите косми в основата на корема, после той намира подпухналите между бедрата й устни и ги разделя внимателно. Тя вика сякаш от болка и инстинктивно бърка под полата му, за да го намери. Очарована е от дебелината му и го обхваща с палец и показалец. Подскача в дланта й като жив и тя иска да го погледне. Без да го пуска, бута Нефер с длан в гърдите, за да погледне между двама им.

— Толкова е хубав — шепне тя, — толкава гладък и силен!

После го целува отново и притиснала устни към бузата му, се отпуска назад, увлича го върху корема си, разтваря бедра, за да го посрещне, усетила липсата му на опит. Това събужда у нея майчинския инстинкт. Сама невежа, тя му помага, усетила плъзването, неточния натиск около входа към самата й същност. Тя променя положението си и той прониква дълбоко в нея, прилепя корем о нейния, изпълва я така, сякаш ще я разполови и тя вика победоносно, разкъсана от сладка болка.

Язди я като див кон, а тя посреща движенията с бедра. Ездата става все по-мощна и бърза, докато тя усеща, че е стигнала предела. И ето, става нещо невероятно, те минават отвъд този предел. Откъснати от връзките със земята, стигнали края на небесата, усетили неговото изригване, заляло вътрешността й с течна топлина, посрещната и слята с нейната, двете им същества се стопяват в едно единно цяло. Гласовете им се сливат в ликуващ вик.

Много по-късно, завърнали се от далечните предели, те лежат в обятията си, потта и диханията им се смесват и изстиват, а те още са свързани от дълбоко проникналата в нея мъжка плът.

— Не искам това да свършва! — шепне тя. — Искам да останем така завинаги!

След известно време той сяда неохотно и поглежда отвора на скалния коридор.

— Стъмва се — казва Нефер в почуда. — Толкова бързо изтече този ден.

Минтака сяда в скута му, придърпва поли, а той докосва пресните петна по тях.

— Девичата ти кръв — мълви с благоговение.

— Моят дар за теб. Доказателството, че обичам само теб.

Нефер откъсва част от петното, голяма колкото нокътя на кутрето й.

— Какво правиш? — пита тя.

— Ще го пазя винаги за спомен от този чудесен ден. — Той отваря медальона на шията си и го прибира при нейния кичур.

— Наистина ли ме обичаш, Нефер? — пита тя, докато го гледа да закопчава медальона.

— С всяка капка кръв, която тече през вените ми. Повече от вечния живот!