Уилбър Смит
Чародей (11)

10

На следващата сутрин напуснаха примитивния си лагер и поеха нагоре, още по тъмно. Таита успяваше по някакъв начин да стъпва по пътеката, която дори младите очи на Нефер не можеха да различат. Всеки от двамата носеше навито на руло въже, изплетено от лен и конски косъм. Носеха и малък мех вода. Таита предупреди, че на скалата ще настане страшна жега, щом слънцето надигне лик.

Докато стигнат по-далечната страна на източната скала, стана достатъчно светло, за да различават ясно отвесното й лице. В продължение на час, Таита го проучваше внимателно. Най-накрая каза:

— В името на великия и всемогъщ Хор, да тръгваме! — Той направи божествения знак и поведе Нефер към мястото, което бе избрал за отправна точка.

— Аз ще водя — каза той, като завърза единия край на въжето около кръста си. — Отпускай го, докато се изкачвам. Наблюдавай движенията ми. Когато те извикам, връзваш другия край около себе си и ме следваш. Ако се подхлъзнеш, аз ще те задържа.

Отначало Нефер се изкачваше много предпазливо, следвайки точно пътя, избран от стареца. Изразът на лицето му беше напрегнат, а кокълчетата на пръстите му побеляха от усилие. Таита го окуражаваше непрекъснато и постепенно момчето стана по-уверено в силите си. Изкачи се до стария маг и каза с усмивка:

— Дотук беше лесно.

— Ще стане и по-трудно — увери го сухо Таита и пое следващия етап. Този път Нефер припкаше зад него като маймунка, без да спира да бъбри, изпълнен с радостна възбуда. Застанаха под издълбан в скалата комин, който в горната си част се стесняваше до обикновена цепнатина.

— Това е като цепнатината, по която ще трябва да се спуснеш от другата страна, след като стигнем върха. Гледай как ще използвам стъпалата и юмруците си! — Таита започна да се катери в комина бавно, но без да спира. Когато той се стесни, старецът продължи да напредва, сякаш по стълба. Полата се развяваше около сухите му крака и Нефер видя под нея гротескния белег, на мястото на отрязаната му мъжественост. Виждал го е и преди, свикнал е с него и вече не се ужасява от жестоката гледка.

Таита го извика отгоре и този път Нефер се закатери бързо и уверено.

И защо не? Таита направи опит да опази гордостта си ненакърнена в определени граници. Във вените на момчето течеше кръв на велики войни и атлети. Очите на мага заблещукаха с младежки пламъчета. Като имаше такъв учител, съвсем естествено бе да го надмине някой ден.

Когато стигнаха върха на скалата, слънцето беше още по средата на пътя си до зенита.

— Ще си починем малко — реши Таита, като надигна меха.

— Не съм уморен, Таита.

— Въпреки това. — Таита му подаде меха и момчето отпи десетина яки глътки. — Спускането към гнездото, ще бъде по-трудно. Няма да има кой да ти показва пътя, а на едно място няма да виждаш къде стъпваш, защото скалата се вдава навътре.

— Ще се справя, Таита.

— Ако боговете го искат — съгласи се Таита, като извърна глава, все едно че се наслаждава на величието, което ги окръжава, но всъщност, за да не види момчето устните, които безмълвно мълвяха молитва:

— Простри криле над момчето, всемогъщи Хор, защото ти си го избрал! Закриляй го, господарке моя, Лострис, станала богиня, защото е плод на утробата ти и носи твоя кръв! Дръж ръце далеч от него, грозен Сет, не го докосвай, защото не можеш да надвиеш ония, които го пазят! — Таита въздъхна и като обмисли доколко е разумно да предизвиква бога на мрака и хаоса, реши да замени предупреждението с малък подкуп: — Пропусни го, добри ми Сет, и аз ще ти принеса в жертва един вол, първия път, щом мина край храма ти!

— Време е — каза Таита и се изправи.

Надвеси се над хребета и погледна надолу към пасящите коне, които изглеждаха като новородени мишлета. Женският сокол се виеше над клисурата. Стори му се, че в поведението й има нещо неестествено, особено когато нададе протяжен, изпълнен с болка писък, какъвто никога не бе чувал да издава царски сокол. От другаря й нямаше и помен, макар че старецът изучи много внимателно небосвода.

След това погледна по-високата скала и корниза, върху които бяха застанали предния ден. Така се ориентира, защото издутината на скалата под него скриваше гнездото. Тръгна бавно встрани, докато откри цепнатината, която се спускаше надолу до соколовото гнездо.

Взе малко камъче и го търкулна в процепа, като се надяваше мъжкарят да издаде с някакъв шум присъствието си и да покаже, къде точно се намира гнездото. Не се чу нищо. Женската продължаваше безсмислено да кръжи и да надава странните, самотни писъци.

Таита извика Нефер и завърза въжето около кръста му. Внимателно провери възела, а след това и цялото въже, като го пропускаше малко по малко между пръстите си, да не би да е закъсано или разнищено някъде.

— Птиците ще сложиш в дисагите — каза Таита, като провери дали са закрепени добре през рамото на момчето и дали няма да пречат на движенията му.

— Стига си се суетял, Таита! Баща ми казва, че понякога си като стара жена.

— Твоят баща трябва да проявява повече уважение. Аз съм му бърсал посрания задник, когато беше скимтящо сукалче, също както съм бърсал и твоя — изсумтя Таита, като още един път провери възела на кръста на момчето, отдалечавайки съдбовния момент. Нефер приближи до ръба и се изправи в цял ръст без следа от колебание.

— Готов ли си? — попита той, като погледна назад през рамо, лъснал бели зъби в усмивка, с весели пламъчета в тъмнозелените очи. Толкова му напомняха за царица Лострис тези очи. С болка в гърдите, старецът си помисли, че Нефер е дори по-хубав от баща си, когато беше на същата възраст.

— Не можем да клечим тук цял ден — произнесе Нефер един от любимите изрази на баща си, като се стараеше да подражава точно на повелителната му интонация.

Таита седна и запъна пети в скалата, за да може да противостои на опъна, който щеше да упражни прекараното през рамото му въже. Кимна към Нефер и видя наперена усмивка да озарява момчешкото лице, докато се прехвърляше през ръба. Принцът заслиза надолу, а старецът отпускаше въжето малко по малко.

Нефер стигна издутината и като вкопчи здраво ръце в скалата, започна да търси слепешком място, където да стъпи под нея. Напипа цепнатината и като пъхна стъпало в нея извъртя глезена, така че да не може да се измъкне. После се плъзна надолу. Хвърли последен поглед към Таита, направи опит да се усмихне, но постигна само болезнена гримаса и потъна под ръба. Преди да намери друг захват, кракът му се плъзна в цепнатината и той се заклати на въжето. Ако изпусне скалата, ще увисне безпомощно над бездната, а старецът надали ще намери сили да го измъкне сам.

Трескаво заопипва цепнатината и успя да се задържи. Бързо протегна другата ръка и закрепи и нея. Издатината беше преодоляна, но сърцето му искаше да изскочи от гърдите, а въздухът свистеше през устата му.

— Какво става? — чу гласа на Таита.

— Всичко е наред! — едва успя да отвърне. Погледна между краката си и видя как цепнатината се разширява над соколовото гнездо отдолу. Ръцете му се умориха и започнаха да треперят. Протегна надолу десния крак и го закрепи.

Таита се оказа прав: спускането беше по-трудно от изкачването. Когато измъкна дясната ръка, за да я премести по-надолу, видя, че кокълчетата са ожулени, а върху скалата остана малка кървава следа. Малко по малко стигна до мястото, където цепнатината се разширяваше. Тук отново трябваше да прехвърли крак над ръба и да търси слепешком опора.

Когато вчера обсъждаха с Таита спускането, седнали един до друг на отсрещната скала, всичко изглеждаше толкова просто, но сега и двата му крака се размахваха във въздуха, а бездната сякаш го засмукваше като някаква гигантска уста. Момчето застена притиснато към скалата. Обхвана го страх. Последните остатъци кураж бяха ответи от топлите пориви на вятъра, който напираше върху него и заплашваше да го откъсне от скалата. Хвърли поглед надолу и потта по бузите му се смеси със сълзи. Пропастта го мамеше, дърпаше го надолу, впила ноктите на страха в стомаха му.

— Движи се! — Гласът на Таита долетя отгоре, слаб, но изпълнен с напрежение. — Не спирай!

Мобилизирал всички сили, Нефер се приготви за нов опит. Заопипва с боси пръсти и едното стъпало намери издатина, която май щеше да го издържи. Отпусна се на болящи от напрежение, треперещи ръце. Кракът му внезапно се плъзна от ръбчето, ръцете му бяха твърде уморени, за да помогнат и той падна с писък.

Падането продължи колкото дължината на ръцете му, а после въжето рязко се впи в гърдите му, като изкара въздуха от дробовете му. Залюля се в пространството, задържан единствено от въжето и старецът на другия му край.

— Нефер, чуваш ли ме? — Гласът на Таита беше дрезгав от усилието да го задържи. Момчето изскимтя като пале. — Трябва да се хванеш. Не можеш да висиш там. — Гласът на мага го успокои. Пропъди сълзите с примигване и видя скалата само на една ръка от лицето си.

— Хвани се! — викна Таита и Нефер видя, че виси точно срещу процепа. Отворът беше достатъчно голям, за да го побере, стига да се добереше дотам. Протегна трепереща ръка и докосна ръба с върховете на пръстите. Започна да се обръща към отвора.

Усилието продължи цяла вечност, но накрая се вмъкна в процепа и опрял стъпала в едната стена, здраво натисна гръб в другата. Остана така, за да си поеме дъх.

Усетил олекването на въжето, Таита започна да го окуражава с възгласи:

— Бак-хер, Нефер, Бак-хер! Къде си?

— В процепа над гнездото.

— Какво виждаш? — Таита искаше да насочи вниманието му върху други неща, за да го отклони от зейналата пропаст.

Нефер обърса потта от челото с опакото на ръката и отговори:

— Виждам края на гнездото.

— На какво разстояние?

— Близо.

— Можеш ли го стигна?

— Ще опитам. — Нефер започна да се спуска по разлома към дъното му. Отдолу стърчаха сухи пръчки. Като приближи още, той можа да види по-голямата част от гнездото.

Когато извика отново, гласът на момчето беше силно възбуден:

— Мъжкарят е тук!

— Какво прави? — попита Таита.

— Май спи. — Нефер беше объркан. — Виждам само гърба му.

Мъжката птица лежеше неподвижно в единия край на разбърканото гнездо. Но как можеше да спи и да остане безучастен към цялата шумотевица наоколо, чудеше се принцът. Възбудата от непосредствената близост на птиците прогони страховете на Нефер.

Движенията му станаха по-чевръсти и скоро можа да се изправи в кухината, стъпил здраво на пода й.

— Виждам главата му. — Мъжкарят беше разперил криле, сякаш покриваше плячка. Колко е красив, помисли Нефер. Толкова съм близо, че мога да го докосна, а той не се страхува.

Внезапно му дойде наум, че може да хване заспалата птица. Приготви се да го стори, като запъна рамо в стената и прехвърли по-голямата част от тялото си на крака, с които щеше да приклекне. Наведе се бавно и внезапно спря, с протегнати към птицата ръце.

По ръждивите пера на гърба личаха мънички капки кръв. Прозрачни като полирани рубини, те блещукаха под слънчевите лъчи и Нефер разбра по студената топка в стомаха си, че птицата е мъртва. Обзе го чувство за колосална загуба, сякаш някой близък, на когото държи страшно много, го е напуснал завинаги. Това беше повече от смъртта на един сокол. Царствената птица представляваше нещо повече — тя беше символ на божественото и царско начало. Докато го наблюдаваше, тялото на птицата като че ли прие формите на самия фараон. Ридание разтърси Нефер и той дръпна рязко ръце назад.

Направи го тъкмо навреме, защото миг по-късно се разнесе остър стържеш звук и мощно съскане. Нещо огромно и блестящочерно профуча там, където бяха ръцете му и се стовари върху постелята от сухи съчки с такава мощ, че я разтърси цяла.

Нефер се дръпна назад, колкото позволяваше тясното пространство на нишата и вторачи поглед в гротескното същество, което се заклати пред лицето му. Зрението му сякаш увеличаваше картината, времето се разтегли като в кошмар. Видя мъртвите соколчета, скупчени на дъното, редом с тялото на мъжкаря, а около всички тях се вие блестяща, дебела, огромна кобра. Главата е надигната, белязаната с ярки черно-бели шарки качулка — разперена.

Хлъзгав черен език играе между усмихнати тънки устни. Бездънно черни очи са вперили хипнотизиращ поглед в Нефер, а в центъра на всяко грее звезда от отразена светлина.

Нефер се опитва да предупреди Таита, но от устата му не излиза и звук. Не може да отдели поглед от ужасяващите очи на кобрата. Главата се полюлява едва-едва, но запълнилите цяло гнездо дебели черни пръстени пулсират и помръдват. Всяка полирана люспа блести като диамант, докато огромното тяло стърже по сухите съчки. Всяко колело от змийското тяло е дебело колкото ръката на момчето, а всички заедно създават впечатление, че цялото туловище не спира да пълзи. Главата се люшва назад, устата зейва и Нефер вижда бледата лигавица на гърлото. Почти прозрачни зъби излизат отвесно от меките гънки на устата. Всяка костна игла завършва с миниатюрен мехур отрова.

После главата се стрелва напред, в опит да достигне до лицето на Нефер.

Той изпищява, извръща се настрани, загубва равновесие и пада с гърба напред от кухината.

Макар Таита да очаква с напрегнати мускули подобно нещо, той почти прехвърля ръба, когато въжето внезапно се опъва под тежестта на падналото тяло. Част от грубото въже се плъзва между пръстите, като ги ожулва до кръв, но той държи здраво. Чува момчето да пищи отдолу и усеща мятането му в края на въжето.

Нефер се люшка от нишата навън, а след това обратно към соколовото гнездо. Кобрата се е окопитила бързо след неуспешната атака и отново е надигнала глава. Погледът й пак е фиксиран в лицето на момчето. В същото време от гърлото й излиза стържещо съскане.

Нефер отново пищи и рита с всичка сила срещу змията, докато лети право към нея. Таита долавя ужаса в този писък и напряга стари мускули до скъсване.

Кобрата налита към очите на Нефер, но в този миг Таита рязко дръпва въжето и премества момчето. Зиналата паст на змията минава на един пръст от ухото му, а после тежкото тяло удря рамото му като дебел бич. Нефер изпищява отново, усетил, че е ухапан.

Докато се люлееше за пореден път пред нишата, той погледна рамото си и забеляза бледожълтата отрова на змията върху широкия кожен колан на дисагите. С неописуемо чувство на облекчение, той свали дисагите от рамо и ги протегна като щит пред себе си, когато люлката отново го върна към заплашително изправената кобра.

Щом влезе в обсега й, змията нападна, но момчето я посрещна с многобройните гънки на дебелата кожа. Зъбите на чудовището се забиха в нея и останаха там. При следващия мах на люлката, тя е извлечена от гнездото — сгърчено, лъскаво черно кълбо. Змията удря с опашка Нефер през глезените, съска ядовито, от устата й хвърчат пръски отрова, които се стичат по кожените дисаги. Тежестта й е такава, че цялото тяло на момчето се разтърсва.

Почти несъзнателно, Нефер хвърля дисагите далеч от себе си, а кобрата остава с впити в тях зъби. Торбата и змията падат заедно, черното тяло не спира да се гърчи и мята, да се хвърля насам-натам с дива сила. Пронизителното съскане става все по-слабо, докато кобрата се отдалечава надолу. Падането продължава цяла вечност и ето, най-накрая се чува глух удар в земята отдолу. Ударът не я убива, нито дори зашеметява и черното кълбо профучава надолу по сипея, за да се загуби от погледа на Нефер между сивите камъни.

През пелената от ужас, спусната над съзнанието му, той чува вика на Таита. Той е дрезгав от напрежение и тревога.

— Обади се? Не ме ли чуваш?

— Тук съм, Таита — отвръща Нефер със слаб и треперещ глас.

— Ще те изтегля.

Бавно-бавно Нефер се издига нагоре. След целия ужас на преживяното, той не може да не се възхити на тази сила. Когато приближава скалата, той успява да облекчи отчасти въжето и работата тръгва по-бързо. Най-накрая изпълзява над издатината, за да види с огромно облекчение древните черти на Таита, изсечени като на сфинкс от положените усилия.

С още едно, последно движение Нефер прехвърля ръба и пада в обятията на стареца. Остава там, неспособен да промълви дума, хълца и се мъчи да възстанови ритъма на дишането си. Таита го държи в прегръдките си. Той също трепери от чувства и изтощение. Малко по малко, и двамата се успокояват. Таита поднася гърловината на меха към устните на момчето. То пие, дави се и пак пие. После поглежда стареца в очите с такова отчаяние, че той го притиска още по-силно към себе си.

— Беше ужасно — едва разбираемо промълвя Нефер. — Беше в гнездото. Избила соколите. До един. О, Таита, беше ужасно!

— Какво беше то, Нефер? — тихо пита старецът.

— Уби моята божествена птица. И мъжкаря.

— Спокойно, момче. — Подава му отново меха.

Нефер се задавя пак и пристъп от кашлица разтриса цялото му тяло. Когато идва на себе си, изхриптява:

— Опита се да убие и мен. Беше голяма и черна.

— Кое, моето момче? Кажи ясно.

— Кобра, огромна черна кобра. Чакаше ме в гнездото. Убила бе сокола и малките и се опита да убие и мен. И през ум не ми е минавало, че кобрата може да стане толкова голяма.

— Ухапа ли те? — пита разтревожен Таита и отдръпва момчето от себе си, за да го разгледа.

— Не, Таита. Използвах дисагите вместо щит. Не можа да ме ухапе — отвърна Нефер, но въпреки това Таита свали полата му и започна да го оглежда внимателно. Кокълчетата на едната ръка, както и коленете бяха силно охлузени, но иначе кожата на това здраво тяло си оставаше съвършено гладка, ако не се смята фараонската татуировка от вътрешната страна на бедрото. Тя беше дело лично на Таита и този малък шедьовър си оставаше категорична заявка за правото над двойната корона.

— Да благодарим на великия бог, който те опази! — промърмори старецът. — С тази кобра Хор те предупреждава за ужасни събития и опасности. — Лицето на стареца е сериозно, изпълнено с болка и печал. — Това не е обикновена змия.

— Напротив, Таита. Видях я отблизо. Беше огромна, но все пак змия.

— Как е стигнала гнездото, тогава? Кобрите не летят, а няма друг начин да дойде дотук.

Нефер гледаше ужасен.

— Тя уби божествената ми птица — каза високо той.

— Уби и мъжкия сокол — другото аз на фараона — добави Таита със същия печален израз. — Това символизира други неща. Аз ги видях в транса си, но сега случилото се с теб ги потвърждава. Това излиза от естествения ред на нещата.

— Обясни ми, Таита! — помоли Нефер.

Таита му подаде полата.

— Нека първо отидем далеч от тази планина, където ни дебнат огромни опасности, а после ще говорим за тези знамения.

Млъкна и загледа дълбоко замислен небето. След това сведе поглед към Нефер.

— Облечи се. — Това бе всичко, което каза.

Когато беше готов, Таита го поведе към противоположната страна на скалата и двамата започнаха да се спускат. Ставаше бързо, защото пътят беше вече познат, а тревогата във всяко движение на стареца, беше заразителна. Намериха конете на мястото, където ги оставиха, но преди да възседнат, Нефер промълви:

— Мястото, където падна кобрата е съвсем близо. — Посочи началото на сипея под скалата. — Да потърсим тялото. Може би, ако го открием, ще направиш някаква магия, за да победиш разрушителната й мощ.

— Само ще загубим скъпоценно време. Няма да намерим никакво тяло. — Таита се метна върху кобилата. — Качвай се, Нефер. Кобрата отдавна се е върнала в царството на сенките, откъдето и дойде.

Нефер потръпна от суеверен страх и възседна жребеца.

Никой не проговори, преди да се спуснат в полите на планината от източната страна. Нефер знаеше, че когато е в такова настроение, няма никакъв смисъл да заговаря стария маг, но въпреки това се изравни с кобилата и отбеляза с почтителен глас:

— Таита, това не е пътят към Гебел Нагара.

— Не отиваме там.

— Защо?

— Бедуините знаят, че сме били при извора. Те ще кажат на ония, които ни търсят — обясни Таита.

Нефер не разбра.

— Кой ни търси?

Старецът погледна момчето с такава жалост, че то замълча.

— Ще ти обясня, когато се отдалечим от тази проклета планина и попаднем на сигурно място.

Таита избягваше билото на хълмовете, където силуетите им щяха да се открояват на небесния фон и следваше клисури и долини. Отдалечаваха се непрекъснато от Нил и Египет, в посока към морето.

Когато слънцето заходи към заник, той спря кобилата и каза:

— Главният керванджийски път се намира отвъд онези хълмове. Трябва да ги прекосим, но може врагът да ни дебне точно там.

Оставиха конете спънати в едно дере, като им сипаха по малко зоб в торбите, за да не цвилят, а те се изкачиха внимателно до хребета, където намериха подходящ наблюдателен пункт. Керванджийският път се виждаше като на длан.

— Ще останем тук до мрак — каза Таита, — а после ще прекосим.

— Не разбирам какво правиш, Таита — каза момчето. — Защо се движим на изток? Защо не тръгнем към Тива, под закрилата на фараона, моя баща?

Таита въздъхна тихо и затвори очи. Как да му каже? Не може вечно да мълчи. Но нали е все пак дете, трябва да го пази.

Сякаш прочел мислите му, Нефер хвана ръката на стареца и каза тихо:

— Днес на планината доказах, че съм мъж. Отнеси се като към такъв.

— Вярно е — кимна Таита, — доказа го. — Преди да продължи, той погледна още един път утъпкания път и бързо сниши глава. — Идва някой! — предупреди старецът.

Нефер се просна на земята и двамата загледаха облака прах, който бързо приближаваше по пътя от запад. Долината вече тънеше в сумрак, а небосклонът пъстрееше с всички величествени оттенъци на залеза.

— Бързо се движат. Не са търговци. Бойни колесници са — каза Нефер. — Ето, вече се виждат. — Младежкият поглед улови очертанията на първата колесница, с впрегнатите пред нея коне и фигурата на колесаря над тях. — Не са хиксоси — продължи момчето, докато фигурите се очертаваха все по-ясно, — наши са. Десет колесници. Да, вижда се вимпелът на първата колесница. — Развятият на дълъг и гъвкав бамбуков прът вимпел, пърхаше високо над вдигания облак прах. — Отряд от фатийския гвардейски легион! Спасени сме, Таита!

Нефер скочи прав и размаха ръце над главата си.

— Насам! — викна той. — Насам! Тук съм! Аз съм принц Нефер!

Таита протегна костелива ръка и го смъкна силом на земята.

— Лягай долу, малък глупак! Това са децата на кобрата.

Погледна надолу и разбра, че водещият колесар е забелязал момчето, защото се отклони към тях и поведе конете в галоп.

— Бързо! Не бива да ни настигат.

Дръпна момчето от билото и хукна надолу по хълма. След първоначалното си объркване, Нефер бе увлечен от тревогата на Таита. Затича с всички сили, скачайки от камък на камък, но не можа да настигне стареца. Дългите тънки крака се носеха бързо, а отзад се вееше сребърната му грива. Магът стигна до конете пръв и се метна върху кобилата в движение.

— Защо бягаме от собствените си хора? — попита задъхан Нефер. — Какво става, Таита?

— Скачай на коня! Няма време за приказки. Трябва да се спасяваме.

Когато изскочиха в галоп от дерето на открито, Нефер погледна назад. Първата колесница прехвърляше билото на хълма, а колесарят крещеше нещо, но разстоянието и трополенето на колелата заглушиха думите му.

На идване минаха през едно пространство, цялото покрито с вулканични скали. То бе непроходимо за колесници. Насочиха се към него.

— Промъкнем ли се между скалите, ще им избягаме през нощта. Денят свършва съвсем скоро. — Таита вдигна поглед към последните отблясъци на вече потъналото зад хоризонта огнено кълбо.

— Един конник винаги може да избяга на колесница — заяви Нефер със самоувереност, която не изпитваше в момента. Когато погледна назад обаче, той се увери, че казаното е истина: разстоянието между тях и групата подскачащи, трополящи колесници ставаше все по-голямо.

Още преди Нефер и Таита да стигнат пресечената местност, преследвачите им бяха почти скрити от сгъстяващия се синкав полумрак, както и от собствения им облак прах. Щом стигнаха края на скалите, двамата конника се видяха принудени да намалят хода на конете до тръс, но теренът беше толкова опасен, че тръгнаха ходом. Таита се обърна назад и в светлината на последните слънчеви лъчи видя как първата колесница спира. Разпозна гласа на водача й, макар думите да стигаха до тях слаби и неясни:

— Принц Нефер, защо бягаш? Не се бой от нас. Ние сме фатийски гвардейци, изпратени да те придружим до дома в Тива.

Нефер понечи да обърне коня.

— Това е Хилто — каза той. — Много добре познавам гласа му. Той е добър човек. Вика ме по име.

Хилто беше прочут войн, носител на златната Верига за доблест, но Таита късо нареди да продължат.

— Не се оставяй да те заблудят! Никому не вярвай!

Нефер продължи послушно сред разхвърляните скали. Слабите гласове отзад се загубиха и потънаха във вечната тишина на пустинята. Скоро трябваше да слязат и да поведат конете на юзда, защото тясната пътека се извиваше между високи остроръби колони черен камък, които можеха с лекота да осакатят някой невнимателен кон, както и да откъснат колело на опитала да се промъкне колесница. Най-накрая спряха, за да отдъхнат и да напоят конете. Седнаха един до друг и Таита отряза по филия твърд просеник. Задъвкаха хляба и си заговориха тихичко.

— Разкажи ми виденията си, Таита. Какво точно ти показа Амон Ра?

— Казах ти вече — бяха неясни.

— Знам, че не е вярно. — Нефер поклати глава. — Казваш го, защото ме щадиш. — Принцът потрепери от нощния хлад, както и от онова особено усещане на леден ужас, което не го напусна след срещата му със злото в соколовото гнездо. — Видял си някаква страшна поличба, сигурен съм. Затова бягаме. Трябва да ми кажеш всичко. Искам да знам какво става.

— Прав си — съгласи се най-накрая Таита. — Време е да ти кажа. — Протегна ръка изпод наметката и привлече момчето до себе си. Нефер остана изненадан от топлината на изпитото тяло. Таита замълча, сякаш да събере мисли и накрая каза:

— В съня си видях огромно дърво, поникнало на брега на Майка Нил. Беше могъщо дърво със сини като хиацинт цветове, а отгоре му висеше двойната корона на Горното и Долно царства. Под сянката му се тълпеше цял Египет: жени и мъже, деца и старци, търговци, селяни и писари, жреци и войни. Дървото осигуряваше закрила на всички, а хората благоденстваха и бяха доволни.

— Това е хубаво видение — побърза да го разтълкува Нефер. — Дървото е фараонът, моя баща. Цветът на неговия двор е син, а короната му — двойна.

— И аз така разбрах видението.

— Какво стана после, Таита?

— Видях змия в мътните води на реката. Огромна змия плуваше към дървото.

— Кобра ли? — попита Нефер тихо и уплашено.

— Да — потвърди Таита. — Голяма кобра. Тя изпълзя от Нил и се изкачи по дървото, като гърчеше тяло по ствола и клоните му, докато заприлича на част от него — сякаш го подкрепя и му дава сила.

— Не разбирам — прошепна Нефер.

— Тогава кобрата се изкачи до самия връх и впи зъби в ствола на дървото.

— Велики Хор! — Нефер потрепери. — Мислиш ли, че е същата кобра, която се опита да ме ухапе? — Той не дочака отговор, а бързо продължи: — Какво видя след това, Таита?

— Видях дървото да изсъхва, да пада и да става на парчета, а кобрата да се надига, увенчала отвратителната си глава с двойната корона. Мъртвото дърво започна да пуска зелени филизи, но щом се покажеха, кобрата ги захапваше и те умираха.

Нефер замълча. Макар значението на всичко това да бе очевидно, той не смееше да го разтълкува на глас. — Всчички ли зелени клонки загинаха? — осмели се най-накрая да попита той.

— Едно остана скрито. Порасна голямо и силно под земята, а след това изскочи като могъща лоза на повърхността и се вкопчи в смъртна схватка със змията. И макар тя да го нападаше с всички сили, то оцеля и продължи да живее.

— Как свърши битката, Таита? Кой победи? Кой взе двойната корона в крайна сметка?

— Не видях края на битката, защото всичко потъна в пушеците и облаците прах на войната.

Нефер не проговори толкова дълго, че старецът го помисли за заспал, но накрая тялото му се разтресе и той разбра, че плаче. Нефер произнесе с ужасяваща увереност:

— Фараонът е мъртъв. Баща ми е убит. Такъв е смисълът на твоя сън. Отровеното дърво е фараонът. Същото значение имаше и случката при гнездото. Убитият мъжкар е фараонът. Баща ми е убит от кобрата.

Таита не можа да отговори. Той само прегърна по-здраво момчето и се опита да му влее сила и да го успокои.

— А зеленият филиз от дървото съм аз — продължи принцът. — Това си видял и знаеш, че кобрата дебне, за да ме унищожи, както е сторила с баща ми. Затова не искаш войниците да ме върнат в Тива. Знаеш, че там чака кобрата.

— Точно така, Нефер. Не можем да се върнем в Тива, преди да си станал достатъчно силен, за да се защитиш. Трябва да бягаме от Египет. На изток има земи с могъщи владетели. Мой дълг е да те заведа при тях и да намеря съюзник, с чиято помощ да унищожим кобрата.

— А коя е тя? Видя ли лицето й в своя сън?

— Знаем, че е приближен на баща ти. Защото в онова видение, тя беше като част от баща ти и му даваше сила. — Старецът млъкна, а после каза решително: — Името на змията е Наджа.

Нефер го погледна стреснато.

— Наджа! — повтори той. — Наджа! Сега разбирам защо не можем да се върнем в Тива. — Помълча малко и добави: — Ако отидем в източните земи, ще станем бедни скиталци, просяци.

— Видението те показа силен и голям. Трябва да се доверим на Амон Ра.

Въпреки мъката по баща си, Нефер се унесе в сън, но Таита го вдигна призори. Възседнаха конете и продължиха на изток, докато прекосиха скалистите земи и Нефер усети соления аромат на идващ от морето вятър.

— Ще намерим кораб, който да ни прехвърли от другата страна на морето при хурийците. — Таита сякаш четеше мислите му. — Цар Саргон в Асирия и Вавилон — тези могъщи земи между реките Тигър и Ефрат — е съюзник на баща ти срещу хиксосите и всички други общи врагове. Мисля, че Саргон е достоен човек и ще спази условията на съюзния договор. Той ще ни приюти и ще подкрепи претенциите ти за трона на обединен Египет.

Слънцето се издигна пред тях сякаш от пещ и когато се изкачиха на поредния хълм, в краката им блесна морето, като току-що отлят бронзов щит. Таита прецени разстоянието и каза:

— Ще стигнем брега преди залез. — След това присви очи и погледна над задницата на коня. Видя не една, а четири опашки жълт прах да се стелят в равнината зад гърба им.

— Пак тоя Хилто — възкликна старецът. — Как можах да допусна, че старият негодник ще се откаже толкова лесно от преследването. — Таита скочи прав върху гърба на коня, за да види по-добре. Стар кавалерийски номер. — Вероятно е използвал нощта, за да заобиколи скалите. Сега е пръснал колесниците във верига, за да намерят по-бързо следите ни. Не му трябва гадател, за да научи, че ще тръгнем към брега.

Огледа се бързо, за да намери прикритие. Макар откритата камениста равнина, през която пътуваха, да изглеждаше напълно лишена от каквито и да било издатини или вдлъбнатини, погледът му улови една незначителна кривина на терена, която можеше да ги скрие, стига да я стигнат навреме.

— Слизай! — нареди старецът. — Трябва да легнем долу и да не вдигаме прах, по който да ни открият. Мълком се прокле, че не положи повече усилия да прикрие следите им през нощта. Промениха посоката и поведоха конете към прикритието, като се стараеха да избягват участъците мека почва, където можеха да оставят следи и избираха само здрав камък. Стигнали долчинката, те разбраха, че тя не може да скрие прав кон.

Нефер се обърна неспокойно. Най-близкият жълт облак беше на по-малко от половин левга от тях и бързо приближаваше. Останалите образуваха широк полукръг.

— Тук няма къде да се скрием, а за бягство е твърде късно — вече ни заобикалят. — Таита заговори тихо на кобилата и клекна, за да погали предните й крака. Животното запристъпя и изпръхтя недоволно, но после легна неохотно на една страна. Старецът свали полата си и превърза очите на кобилата, за да не й хрумне да се изправи отново.

След това приближи жребеца на Нефер и повтори номера. Щом двата коня се озоваха на земята, Таита бързо заговори.

— Лягай до главата на Звездоброй и го задръж, ако се опита да стане.

Нефер се засмя за пръв път, откакто научи за смъртта на баща си. Начинът, по който Таита се оправяше с животни, винаги го бе впечатлявал.

— Как успя да ги накараш да легнат, Таита?

— Ако им го кажеш така, че да разберат, те правят всичко, което поискаш от тях. Лягай сега до него и внимавай да не вдига шум.

Легнаха до животните и наблюдаваха как облаците жълт прах ги заобикалят.

— Няма да различат следите ни по тия камъни, нали Таита? — попита Нефер с надежда.

Таита изсумтя. Наблюдаваше приближаването на най-близката колесница. В нажежената мараня тя изглеждаше нереална — очертанията й трептяха и се изкривяваха, сякаш я гледаше през вода. Напредваше сравнително бавно, като криволичеше насам-натам, в търсене на следи. Изведнъж тръгна по-бързо и решително и старецът разбра, че колесарят е открил следата им.

Колесницата приближи толкова, че можеха да различат мъжете в нея. Надвесени над страниците те се взираха внимателно в земята. Изведнъж Таита прошепна недоволно:

— В името на вонящия дъх на Сет, там има нубийски следотърсач.

Високият чернокож изглеждаше още по-висок, заради украсата от пера на главата. На петстотин стъпки от мястото, където лежаха, той скочи в движение и затича пред конете.

— Сега са там, където завихме — прошепна Таита. — Милостиви Хор, скрий следата ни от тоя черен дивак! — За нубийците разправяха, че могат да проследят и лястовица във въздуха.

Нубиецът спря колесницата с повелителен жест. Загубил бе следата върху твърдата скала. Сгънат почти на две, той започна да обикаля в кръг. От това разстояние приличаше на дългокрака птица, тръгнала на лов за змии и гризачи.

— Не знаеш ли някоя магия за подобен случай, Таита? — прошепна тревожно Нефер. Старецът бе успявал не един път да примами по време на лов в равнината, изящни малки газели на удобно за стрелба разстояние, без да усетят присъствието им. Таита не отговори, но когато момчето погледна към мястото, където лежеше, видя в ръката му най-силния талисман — петолъчна звезда, изработена с неподражаемо майсторство от злато, принадлежала на царица Лострис. Нефер знаеше, че в нея е скрит косъм от главата на царицата, откъснат докато е лежала на балсамьорската маса преди обожествяването си. Таита я докосва с устни и безмълвно нашепва заклинание за скриване от вражи поглед.

Нубиецът се изправя рязко и насочва взор право към тях.

— Открил е новата ни посока — казва Нефер и двамата виждат, как колесницата поема след чернокожия към скривалището им.

— Много добре го познавам тоя дявол — мълви тихо Таита. — Казва се Бай и е шаман на узбаките.

Нефер гледа с трепет как приближават колесницата и пешият й водач. Колесарят се е изправил в цял ръст и положително може да ги види от мястото си, но не дава никакъв признак за това.

Екипажът приближава още и Нефер разпознава Хилто, в лицето на водача му. Вижда дори белезникавия белег върху дясната буза. За миг поглежда право в Нефер, а после ястребовите му очи се плъзват встрани.

— Не мърдай! — Гласът на Таита е мек като повея на морския бриз над равнината.

Бай, нубийският шаман, е вече толкова близо, че Нефер ясно различава всеки от окачените на широката му гръд талисмани. Изведнъж той рязко спира и набразденото му лице се изкривява в гримаса. Бавно върти глава и души във всички посоки, като уловило следа ловджийско куче.

— Не мърдай! — шепне Таита. — Усеща ни!

Бай прави още няколко бавни крачки и отново спира, вдигнал ръка. Колесницата идва до него. Конете неспокойно играят. Хилто докосва щита й с края на копието си. Стържещият звук се разнася с удвоена сила в тишината.

Сега Бай гледа право в лицето на Нефер. Момчето прави опит да издържи този неумолим черен поглед без да мигне, но очите му се навлажняват от усилието. Бай докосва един от амулетите си. Нефер вижда, че е плаващо ребро от лъв. Таита също има такова в магическия си арсенал.

Бай започна тихичко да напява с плътен африкански бас. После тупва с бос крак по скалата и плюва в посока към Нефер.

— Разкъсва завесата ми — съобщава лаконично Таита. Изведнъж Бай се усмихва и сочи право към тях, стиснал в юмрук лъвския кокал. Хилто надава вик на изненада и зяпва към мястото, където, само на стотина стъпки от него, изведнъж изникват Нефер и Таита.

— Принц Нефер! Търсим те цели тридесет дни. Хвала на Хор и Озирис — най-после те открихме!

Нефер се изправя с въздишка, а Хилто приближава колесницата, скача от нея и пада на едно коляно пред него. Сваля бронзовия шлем и крещи с глас, свикнал да дава команди на бойното поле:

— Фараон Тамоз е мъртъв! Привет на Фараон Нефер Сети. Да живееш вечно!

Сети е божественото име на принца — едно от петте имена на могъщество, които са му дадени още при раждането, дълго преди да е станало сигурно, че ще се възцари на трона. Никому не е позволено да произнася това име, преди момчето да стане фараон.

— Фараоне! Могъщи бик! Дошъл съм да те заведа в свещения град, за да се въздигне свещения ти образ, както Хор е изваян от злато.

— Ами ако реша да не тръгна с теб, Благородни Хилто? — пита Нефер.

Войнът се опечалява.

— Въпреки цялата си любов и вярност, фараоне, регентът на Египет издаде най-строга заповед да те заведа в Тива. Ще бъда принуден да изпълня тази заповед, даже с риск да предизвикам неудоволствието ти.

Нефер хвърля поглед към Таита и пита полугласно:

— Какво да сторя?

— Ще трябва да тръгнем с тях.