Уилбър Смит
Чародей (116)

116

— Трябваше да ме оставиш да отровя водата — обажда се троснато Нефер, докато наблюдават гледката от другия край на долината.

— Не може да го правиш. — Таита клати възмутено глава. — Това е обида, която боговете няма да понесат. В тази горчива земя само Сет или Севт могат да си позволят подобно светотатство.

— В днешния ден бих изиграл ролята на Севт с огромно удоволствие. — Нефер се усмихва вяло, но го казва колкото да подразни стареца. Хвърля поглед към двама парцаливи бедуини, коленичили край Таита и казва — Добре си свършихте работата, мошеници такива. Плати им и ги пусни да си вървят.

— За тях златото не представлява никаква ценност — обяснява Таита. — Когато живеех в Гебел Нагара, те ми носеха децата си, за да ги лекувам от жълти цветя. — Прави знак за благослов над коленичилите мъже, благодари с няколко думи на родния им език, че с риск за живота си са заблудили Трок и обещава закрилата си в бъдеще. Те целуват краката му и изчезват между скалите.

Таита и Нефер посвещават цялото си внимание на събитията пред очите им. Хората и конете на Трок издуват кореми и вече се строяват. Въпреки огромните загуби, той все още ги превъзхожда поне с три към едно.

— Не можем да ги срещнем в открито поле — мисли гласно Нефер, като гледа масата бежанци, поели през долината под тях. В града има много малко жени. Нефер ограничава достъпа им умишлено, за да има храна за повече войници. Всички те, заедно с Минтака и Мерикара, всички деца и болни са изтеглени от града още преди два дни. Мерен замина с един от тежките фургони, пренасящи отнетото от мнимите фараони злато. Нефер ги прати в Гебел Нагара, където Трок не би могъл да ги открие и където мъничкият извор щеше да крепи силите им, докато стане ясен изходът от предстоящата битка.

Сега в Галала няма нищо, което да представлява интерес — ни колесница, ни оръжие, ни брони, ни злато. Гледа бежанците със задоволство. Дори от близо е невъзможно да се разбере, че това не са жени и цивилни, а преоблечени войници. Мнозина от тия смелчаци преплитат крака в дълги поли и шалове. Носените от тях вързопи съдържат не бебета, а лъкове и саби, колчани със стрели. Дългите им копия са скрити сред скалите по-нататък по долината, където са разположени и главните му сили.

Всички колесници на Трок са приключили с водопоя и сега напредват в стегнат строй, вълна след вълна бойни возила. Водата е възвърнала силите им по чудотворен начин, а пред тях лежат обещаните наслади и плячка.

— Дано Хор накара Трок да лапне въдицата и да влезе в дефилето! — шепне Нефер. — Ако се откаже и заеме града, ще ни отреже от водата и запасите храна. Ще се видим принудени да излезем на открит бой, в който всички преимущества са на негова страна.

Таита не отговаря. Стои, прилепил към устните талисмана на Лострис, с извърнати нагоре очи в поза, така добре позната на Нефер.

Противникът е вече достатъчно близо и той различава колесницата на Трок, когато излиза срещу устието на препълненото с бежанци дефиле. Трок е по средата на първата редица, а от двете му страни има по десет колесници. Те покриват достатъчно широк фронт, за да обхванат долината от единия до другия край. Отзад са строени останалите колесници. Прахът се сляга и над строя увисва страховита тишина. Единственият шум идва от дефилето, където краката на бегълците къртят и търкалят малки камъчета.

— Хайде, Трок Урук! — шепне Нефер. — Заповядай атака! Влез в историята!

В първата колесница на огромната военна маса се гърчи фигурата на Иштар Медееца. Той е толкова разтревожен, че посяга да дръпне сплетените в брадата на огромния мъжага панделки.

— Миризмата на Чародея се носи из въздуха като воня от десетдневна мърша. — Гласът му е писклив, а по устните има слюнка, която се разпръсква, докато говори. — Чака те ей там! Също като кръвожаден звяр. Усещам го. Погледни нагоре, могъщи фараоне!

Трок вдига поглед към небето. Лешоядите са се спуснали по-ниско.

— Да! Да! — Иштар се мъчи да укрепи малката си победа. — Това са пиленцата на Таита. Чакат да ги нахрани с плътта ти.

Трок гледа към дефилето, към чакащата го плячка, но сенките на лешоядите са изпъстрили разделящото ги земно пространство и той се колебае.

Скрит между скалите в отсрещния стръмен склон, Нефер наблюдава полето. Трок е толкова близо, че почти може да различи чертите на лицето му.

— Тръгвай, Трок! — мърмори Нефер. — Дай сигнал за атака. Вкарай армията в дефилето! — Усеща колебанието му в начина, по който си играе с юздите и извръща глава към костеливата фигура на Иштар.

Боядисаното в синьо лице на Медееца е обърнато настоятелно към фараона, а ръцете му дърпат различни части от бронята на Трок.

— Това е капан, заложен от Чародея. Ако щеш, никога повече не ми се доверявай, но сега трябва да повярваш. Във въздуха се таи смърт и дух на измама. Усещам как магиите на Таита докосват лицето ми като криле на прилеп.

Трок чеше брада и хвърля поглед назад към редиците колесници, в които войниците са се надвесили напред, за да чуят командата.

— Свърни към града, могъщи Трок! Завладей него и извора! Нефер Сети и Чародеят ще загинат в пустинята, както без малко не загинахме ние. Това е сигурният начин. Другото е лудост.

Нефер присвива очи от хълма и гледа бягащите през дефилето преоблечени войници. Времето минава. Какво ли задържа Трок? Няма ли да се реши на атака? Нефер казва на глас:

— Ако не тръгне сега…

— Погледни края на дефилето! — Таита не е отварял очи. Въпреки тревогата си, Нефер поглежда в указаната посока и замръзва. Юмрукът му се свива около ефеса на сабята, докато кокалчетата побелеят.

— Това е невъзможно! — ръмжи той.

Близо до горния край на прохода, ясно видима от мястото, където са строени колесниците на Трок, се издига самотна скала. С правилна форма и светлокафява на цвят, тя прилича на поставен от човешка ръка край пътя обелиск. Върху нея, над потока бежанци, се е появила една фигура. Това е жена, млада и стройна, с дълга черна коса увиснала до кръста. Хитонът й е с пурпурния цвят на династия Апепи. Той ярко изпъква — цветно петно в безличието на цялата панорама.

— Минтака! — Нефер затаява дъх. — Заповядах й да върви с Мерен и Мерикара в Гебел Нагара.

— Всички знаем, че тя в никакъв случай не би престъпила волята ти. — Таита отваря очи с иронична усмивка. — Следователно, не те е разбрала правилно.

— Това е твое дело — казва Нефер с горчивина. — Използваш я като примамка за Трок. Поставяш я в смъртна опасност.

— Може да съм в състояние да заповядам на хамсин — отвръща Таита, — но дори аз не мога да заповядам нещо на Минтака Апепи. Каквото прави, прави го сама.

Трок вече е обърнал глава, за да нареди на войниците да оставят цялата паплач да избяга, а те да завладеят града и извора, както го съветва Иштар. Преди да отвори уста, усеща Медееца да се сгърчва до него и чува шепота му:

— Това е работа на Таита.

Трок се извръща и поглежда към дългото дефиле. Забелязва малката фигурка в пурпурен хитон, права върху далечната жълтеникава скала. В миг познава обекта на своята омраза и гняв.

— Минтака Апепи — лае той, — за теб съм дошъл, невярна малка кучко! Ще те накарам да зажадуваш смъртта!

— Това е илюзия, фараоне! Не се оставяй на Таита да те заблуди.

— Не е илюзия! — отвръща зловещо Трок. — Ще ти докажа, когато й го завра и ръгам, докато пусне кръв.

— Чародеят те заслепява — вие Иштар. — Наоколо кръжи смърт!

Прави опит да се изхули от колесницата и да избяга, но Трок го хваща за лакираните къдри и го вдига обратно.

— Не, не! Тук ще стоиш, Иштар Медеецо! Ще те пусна да опиташ сладката й дупка, преди да я пусна на момчетата, да я довършат! — вдига огромен юмрук и крещи — Напред!

Колесниците от двете страни се устремяват напред, редиците отзад също потеглят, слънцето се отразява от стотици брони и остриета, прах като пушек се вдига наоколо. До опашката на колоната бежанци остават триста стъпки, когато Трок дава нова команда:

— В атака! Напред!

Конете се устремяват и колесниците влизат в тясната долина.

— Хвана се! — тихо мълви Нефер. — Но на каква цена? Ако Минтака падне в ръцете му… — не може да продължи, а поглежда с мъка към стройната й, издължена фигура, застанала в спокойна самота на пътя на бурята.

— Е, сега има за какво да се биеш! — тихо отбелязва Таита.

Нефер усеща, как цялата любов и тревога за Минтака се превръщат в бяс — беса на боя. Това е студено, плътно чувство, което изостря сетивата и го изпълва цял, като измества всичко останало.

Когато фалангите преминават под него по дефилето, Нефер излиза от прикритието си. Цялото внимание на Трок и хората му е съсредоточено върху беззащитните бегълци пред тях. Не виждат високата фигура, изникнала горе. Но всички хора на Нефер я виждат ясно. Те се крият между скалите от двете страни на дефилето. Нефер вдига над глава сабята си и когато минава последната колесница, рязко я спуска надолу.

Фургоните са наредени на стръмното с подпрени и вързани колела, за да не се понесат надолу. Скрити са зад куп суха трева с цвета на околната почва и така тежко натоварени с камъни, че осите им почти се огъват. По знак на Нефер колелата са освободени и по двата ската на дефилето, към масата колесници отдолу, се устремяват тежко натоварени коли.

Когато Иштар изпищява до него, Трок откъсва поглед от далечната фигура на Минтака и вижда огромните возила да летят отстрани към армията му.

— Назад! — крещи той. — Бягайте назад! — Но дори неговият бичи рев потъва в общия грохот. Веднъж започнала, атаката не може да спре, а и теснината не позволява каквито и да е маневри.

Първите коли се стоварват върху челото на нападащата маса. Разнася се трясък от разцепено дърво, хрущене на счупени кости, писъци на хора, конско цвилене, грохот от срутени камъни.

Внезапно пътят на Трок е препречен от връхлитаща тежка кола и конете му се хвърлят встрани върху съседната колесница. В един миг великолепната атака се превръща в хаос от преобърнати, потрошени колесници, убити и ранени хора и животни.

Фургоните затварят пътя както напред, така и назад. Дори незасегнатите колесници се оказват в плен на бъркотията. Самата идея за колесницата, нейната сила и значение се крият в способността и възможността й да се носи в галоп и да маневрира, да напада и да се оттегля с голяма скорост. А сега са лишени от тази възможност, оградени отвсякъде с камънак и дърво. По склоновете се появяват стрелците на Нефер. Литват първите стрели. След няколко минути долината се превръща в скотобойна.

Някои от хората на Трок скачат от заклещените возила и хукват нагоре по склоновете. Но те са изтощени от дългия преход през пустинята и обременени от броните. Теренът е стръмен и неравен и те напредват бавно. Иззад канари и набързо издигнати каменни стени, войниците на Нефер ги посрещат с дълги и къси копия. Повечето са покосени, преди да стигнат първата отбранителна линия.

Трок се оглежда диво, търси някакъв изход, но единият му кон лежи мъртъв под камара камъни. Колесниците зад него са струпани в такъв безпорядък, че е невъзможно дори да се мисли за обръщане. Наоколо свирят стрели и копия, забиват се в колесницата, дрънчат по шлема и нагръдника му.

Преди Трок да му попречи, Иштар се възползва от суматохата, скача от колесницата и се шмугва в безпорядъка от коли, хора и животни. Трок отново обръща поглед и невярващите му очи се спират върху фигурата на Минтака, не помръднала от жълтия си пиедестал, точно отпред. Втренчила е в него студен поглед, а на лицето й е изписана такава погнуса, че гневът му преминава в лудост.

Грабва бойния лък и посяга за стрела, но после променя решението си, захвърля оръжието и крещи над главите на изправените на задни крака коне.

— Не! Стрелата е твърде добро разрешение за една разгонена кучка. Ще те пипна с голи ръце, искам да усетя как се гърчиш, докато изстисквам от теб и последния дъх, мръсна малка курво!

Изважда сабята и скача на земята. Тича напред под копитата на изправен кон и се прехвърля над масивния корпус на потрошения фургон. Двама от хората на Нефер изскачат насреща му, но той ги посича и прескача сгърчените им тела. Очите му са приковани жадно върху облеченото в червено момиче, изправено гордо и презрително над него — пламък за пеперудата.

Нефер вижда, че Трок се измъква от капана и се понася с дълги скокове надолу по хълма.

— Бягай, Минтака! Бягай от него! — крещи той, но тя или не го чува, или не иска да го послуша.

Трок обаче чува и спира, за да се огледа.

— Еле, ела, хубавото ми момченце, имам сабя и за теб и за курвата ти!

Без да спира, Нефер запраща късо копие, но Трок го отплесва с ловко движение на малкия щит, който носи през рамо и то пада в краката на Минтака. Тя не трепва.

Копието е забавило Трок за миг, достатъчен за Нефер да стигне долината и да се изправи пред него. Трок прави крачка назад, а после на лицето му се изписва свирепа усмивка. Той се привежда зад бронзовия щит и размахва заплашително сабята.

— Ела, пале! — казва той. — Дай да видим как ще завоюваш двойната корона!

Нефер използва инерцията от спускането по хълма, за да налети върху противника. Трок отразява първия удар с помощта на щита. Нефер отскача, когато Трок замахва към главата му над ръба на щита. Нефер отново се хвърля напред. Двамата разменят мушкащи и сечащи удари.

Войниците на Нефер го виждат и следват примера му — напускат укритията и се спускат надолу на вълни. След минути цялата долина е пълна с диво крещящи, сечащи и мушкащи мъже.

Нефер финтира към незащитеното коляно на Трок и противникът му се защитава. Тогава младежът посяга с обратен удар към лицето му. Трок е изненадан от промяната на посоката и бързината на удара. Макар да дръпва глава, върхът на неферовата сабя разпаря бузата му и върху брадата руква кръв. Болката го раздразва допълнително и Трок се нахвърля с рев срещу врага. Нанася серия бързи удари от различен ъгъл, така че сабята се превръща в непроницаема стена от блеснал бронз. Нефер е принуден да отстъпи, докато усеща зад гърба си скалата, на която е застанала Минтака.

Вече няма накъде да отстъпва и се налага да се опълчи срещу биволската сила на Трок и да разменя удар за удар. Малцина са тези, които могат да устоят срещу Трок в подобно състезание. Той е неизтощим и се смее подигравателно, когато Нефер отбива някой удар.

— Я да видим, колко ще издържиш, момче! Аз мога да я карам така цял ден, а ти? — Метал дрънчи в метал, а Трок постепенно пристъпя на дясно — единственото място, откъдето би могъл да се измъкне Нефер.

Мощта на Трок напомня злонамерена природна сила. Нефер се чувства попаднал в ураган, понесен като треска в бурно море. Годините тренировки и бойният опит не са го подготвили за подобно нещо. Чувства как дясната му ръка отпада и става по-бавна.

Трок го бодва по шията, а миг по късно разпаря кожения нагръдник и одрасква гърдите му. Нефер знае, че единственият му шанс е да противопостави пъргавината си на троковата брутална сила, но притиснат до стената е лишен от подобна възможност. Трябва да се отскубне.

Парира поредния удар високо над главата и го отплесва леко, колкото да отвори пролука и да се измъкне, но точно в тоя момент оставя незащитена лявата си страна. Трок бързо се изправя и замахва, разпаря бедрото малко над фараонския белег. Кръвта се стича надолу и мокро жвака при всяка стъпка на Нефер.

Последните му сили бавно изтичат, а Трок е сплел сабя с неговата, като го принуждава да вдига гарда все по-високо. Опита ли да се откопчи, ще открие гърдите си за смъртоносния удар. Раната в бедрото го затруднява допълнително. На лицето на Трок грее победоносна усмивка.

— Не се отчайвай момче! Почти свършихме. Още малко и ще си починеш завинаги! — хвали се той.

Нефер чува, че Минтака крещи нещо, но не разбира какво и не може да си позволи да погледне към нея. Постепенно Трок отклонява сабята му встрани и се надвесва над него, докато опират гърди, а после внезапно променя натиска на ляво, към ранения крак. Нефер прави опит да противостои, но кракът поддава. Трок пъхва стъпало зад глезена му и го блъска по гръб на земята.

Сабята е излетяла от охлабената хватка на Нефер и докато се мъчи да стане, Трок вдига оръжието си с две ръце за последен удар. Все още в тази поза, на лицето му се изписват изненада и объркване. Без да нанася удара, той посяга с ръка към врата си. Връща я обратно и поглежда дланта. Тя е цяла в кръв. Отваря уста да каже нещо, но от двете ъгълчета потичат струйки кръв. Той се извръща бавно от Нефер. Пред себе си вижда Минтака. Пред невярващия поглед на Нефер се появява късо копие, щръкнало от врата на противника му.

Щом видя, че Нефер пада, Минтака грабна късото копие, хвърлено в началото от Нефер и отклонено от Трок в краката й. Запрати го към гърба на великана. То мина плътно под ръба на шлема, не засегна гръбначния стълб, но разпра сънната артерия.

Прав, с отворена уста като статуя-фонтан, Трок лее кръв и изпуска сабята си. Посяга нагоре и хваща Минтака през кръста. Дърпа я надолу към себе си. Иска да каже нещо, но потокът кръв в устата не му позволява.

Минтака пищи, когато я притиска към гърдите си, а Нефер се изправя на крака. Грабва изпуснатата сабя на Трок и куцука зад гърба му.

Писъците на Минтака му дават нова сила. Първия удар забива между ремъците на кирасата дълбоко в гръдния кош. Трок се сгърчва и изпуска Минтака. Тя се претъркулва настрани, а Нефер изтегля острието и мушва още един път. Като се олюлява силно, Трок се обръща с лице към него. Прави стъпка напред и посяга да го хване с оплескана в кръв ръка. Нефер пронизва гърлото му и той пада на колене, стиснал острието с две ръце. Фараонът изтегля оръжието, реже нерви и сухожилия по пръсти и длани.

Трок пада ничком и Нефер забива сабята между плещите право в сърцето. Оставя я да стърчи там и се обръща към Минтака, свила се в подножието на скалата. Тя литва към него и се притиска с все сили. След като опасността е отминала, тя губи леденото си самообладание и избухва в ридания.

— Мислех, че ще те убие, любов моя!

— Почти го направи — задъхва се Нефер. — Дължа ти живота си!

— Беше ужасно! — гласът на Минтака трепери. — Мислех, че никога няма да умре.

— Нали е бог — прави опит за неуместна шега Нефер. — Те се убиват по-трудно.

Долавя, че шумът от боя се е променил. Без да я пуска, Нефер се обръща към дефилето. Като виждат смъртта на фараона си, хората на Трок загубват желание да се бият. Захвърлят оръжие и крещят:

— Стига толкова! Предаваме си! Да живее фараон Нефер Сети, единственият истински цар!

Разбрал, че победата е негова, младият фараон губи последни сили на израненото, потънало в кръв тяло. Едва успява да извика:

— Пощадете ги! Те са наши братя египтяни! Пощадете ги!

Когато Нефер полита, до него изниква Таита и помага на Минтака да го положи на земята. Докато спират кръвта и превързват раните му, тук пристигат за доклад офицерите.

Без да обръща внимание на собственото си състояние, Нефер иска да разбере, кои са убити или ранени. С радост и благодарност към Хор и Червения бог, той вижда около себе си скъпите лица на Хилто, Шабако и Соко, които се радват заедно с останалите на победата, горди от себе си и своите бойни другари.

Правят носилка от копия и тръгват назад към Галала, но това е дълго завръщане, защото по целия път са коленичили пленени офицери и войници на Трок, които гологлави молят за милост и изразяват на глас съжалението си, че са посмели да вдигнат ръка срещу едничкия истински фараон на Египет.

На три пъти, преди да стигнат портите на града, Нефер нарежда да оставят носилката на земята, за да могат пленените центуриони да целунат ходилото му.

— Ще ви спестя смъртта на предатели, която заслужавате напълно — казва им той сурово, — но всички ви разжалвам в прости войници, докато докажете отново, че сте верни на дълга към династия Тамоз.

Славословят го за милостта, но Нефер се мръщи, когато го наричат бог.

— Аз не принадлежа към пантеона, както твърдят за себе си богохулниците Трок и Наджа. — Хората обаче не искат и да чуят, подновяват хвалебствията, докато към тях се присъединяват собствените му братя от Червения път, както и останалите му хора и го молят да се провъзгласи за божествен.

За да отклони вниманието им, Нефер издава сърдити заповеди.

— Трупът на Трок Урук, узурпаторът на двойната корона, да се изгори без ритуал, още тук на бойното поле, та да се лута душата му в безкрая и да търси, без никога да намери, домашен покой.

Разнася се страхопочтителен ропот, понеже това е най-страшното наказание, което може да постигне някоя душа.

— Останалите убити да получат нужното уважение, балсамиране и почтено погребение. Името на Трок Урук да се заличи от всички паметници и сгради в страната, а храмът, който си е издигнал, да бъде посветен на крилатия Хор в памет на победата, с която ни дари днес, край стените на древния град Галала.

Разнасят се одобрителни възгласи и Нефер продължава:

— Всички притежания на Трок Урук, всички негови съкровища и имения, роби и сгради, складове и стоки от какъвто и да било характер, преминават в собственост на държавата. Да се изпратят фургони с вода и лекари по пътя за Сафага, за да приберат всички коне, хора и колесници, изоставени от Трок Урук по време на нахалния му поход срещу нашата столица Галала. Ако се отрекат от мнимите фараони и се закълнат във вярност към мен, пленниците да бъдат опрощавани и зачислявани в нашата армия.

Докато изрече и последната заповед за деня, гласът на Нефер преграква, а самият той е блед и изтощен. Носят го през портите на града и той пита тихо Минтака:

— Къде е Таита? Някой виждал ли е магьосника? — Но Таита е изчезнал.