Никълъс Спаркс
Завой на пътя (40)

Епилог

Вече почти зазорява и моята история приближава своя край. Време е, мисля, да ви разкажа останалото.

Сега съм на тридесет и една години. От три години съм женен за Дженис, с която се запознах в една сладкарница. И тя като Сара е учителка, само че преподава английски в гимназия. Живеем в Калифорния, където аз учих медицина и се установих за постоянно. Завърших преди година и оттогава съм лекар в Бърза помощ. През последните три седмици, с помощта на мнозина други, спасих живота на шестима. Не го казвам, за да се хваля. Казвам го, защото искам да знаете, че правя всичко възможно да удържа думата, дадена оня път на Майлз в гробището.

Спазих и обещанието да не кажа на никого.

Не мен е имал предвид, когато ме накара да обещая това. Моето мълчание, убедих се в това с течение на времето, беше в негов интерес.

Ако щете вярвайте, но пускайки ме оня път, той е извършил престъпление. Един шериф, който е абсолютно убеден, че някой е престъпил закона, е длъжен да предаде този някой на правосъдието. Макар престъпленията ни да са далеч несъизмерими, законът е ясен и Майлз го е нарушил.

Поне така мислех тогава. След дълги години размисъл, стигнах до заключението, че греша.

Сега разбирам, че е поискал това заради Джона.

Ако се бе разчуло, че аз съм карал колата оная нощ, в града завинаги щеше да се разпространи мълва за миналото на Майлз. Тя щеше да стане част от него. „Случи му се нещо ужасно“, щяха да разправят хората, а Джона щеше да е принуден да живее с това. Как би се отразило подобно нещо на едно дете? Кой знае. Аз не знам и Майлз не знаеше. Но той не искаше да поема никакъв риск в това отношение.

Нито пък аз ще го поема. След малко, когато привърша с това повествование, ще го хвърля в огъня на камината. Просто имах нужда да излея всичко.

Все още ни е трудно. Разговарям със сестра си рядко, в необичайни часове по телефона и много рядко я виждам. За извинение използвам големите разстояния — тя живее на другия край на страната — но и двамата знаем истинската причина за тази неохота. Тя обаче идва от време на време да ме види. Винаги идва сама.

Що се отнася до онова, което стана между нея и Майлз, сигурно сте се сетили сами.

* * *

Това стана вечерта на Коледа, шест дни след като двамата си казаха сбогом на верандата. По това време Сара, макар и с неохота, бе стигнала до извода, че всичко е свършило. Майлз не се обаждаше, а и тя не очакваше подобно нещо.

Но тази вечер, като се завърна от посещение при родителите си, Сара излезе от колата, погледна нагоре към жилището си и замръзна. Не можеше да повярва на очите си. Затвори ги и много бавно ги отвори пак, като се молеше да е истина.

Истина беше.

Сара се засмя.

Като две звездици, на прозореца й светеха две свещи.

А вътре я очакваха Майлз и Джона.