Никълъс Спаркс
Завой на пътя (36)

Глава 34

— Боли ли те някъде? Не се движи!

Звуците се усилваха и отслабваха, Брайън стенеше. Мъчеше се да се надигне от пода на колата, а ръцете му бяха закопчани зад гърба.

Майлз отвори своята врата, а после и тази на Брайън. Внимателно го измъкна и му помогна да се изправи на крака. Главата му отстрани беше цяла в кръв. Кръвта се стичаше по бузата. Момчето се опита да ходи само, но залитна и Майлз го прихвана отново.

— Стой така… главата ти кърви. Сигурен ли си, че си добре?

Брайън се олюля лекичко, докато околният свят се въртеше край тях. Трябваше му известно време, за да схване въпроса. Майлз видя в далечината как шофьорът на камионетката излиза от нея.

— Да… мисля… Боли ме главата…

Майлз държеше Брайън за ръка и гледаше към пътя. Шофьорът на камионетката — възрастен мъж — приближи към тях. Майлз наведе Брайън и внимателно прегледа раната, после отново го изправи, с изписано на лицето облекчение. Въпреки шока, Брайън намира за абсурден този израз, с оглед на случилото се през последния половин час.

— Не ми изглежда дълбоко. Повърхностна рана — каза Майлз. После вдигна два пръста и попита: — Колко са?

Брайън присви очи, фокусира ги и каза:

— Два.

Майлз направи нов опит.

— Сега?

— Четири.

— Иначе как виждаш? Петна? Черни ивици по контурите?

Брайън поклати енергично глава, очите му бяха полузатворени.

— Нещо счупено? Ръцете как са? Краката?

Брайън раздвижи крайниците си, все още запазвайки с мъка равновесие. Раздвижи рамене и каза:

— Китките ме болят.

— Чакай така! — Майлз извади ключовете от джоба си и свали белезниците. Брайън моментално вдигна ръка към главата си. Едната китка беше охлузена и болеше, другата беше схваната и неподвижна. Притисна раната на главата си с длан — между пръстите му се процеди кръв.

— Можеш ли да стоиш прав? — попита Майлз.

Брайън все още се олюляваше, но кимна и Майлз се върна към предната врата. На пода се валяше една оставена от Джона фланелка и той я взе. Върна се и притисна с нея раната на Брайън.

— Можеш ли да държиш това така? — попита той.

Брайън кимна и притисна раната и в този момент пристигна другият шофьор, цял пребледнял и уплашен.

— Добре ли сте, момчета? — попита той.

— Да — отговори автоматично Майлз.

Все още силно развълнуван, човекът се обърна към Брайън. Вижда кръвта по бузата му и изкриви устни.

— Доста кърви.

— Не е толкова зле, колкото изглежда — отвърна Майлз.

— Не мислите ли, че му е нужна линейка? Може би, да ида да извикам…

— Нищо му няма! — прекъсна го Майлз. — Аз работя в шерифството. Прегледах го. Ще се оправи!

Брайън се почувства като външен в цялата работа, въпреки болките в китките и главата.

— Вие сте шериф? — човекът направи крачка назад и потърси с поглед подкрепа от Брайън. — Той беше в моето платно. Аз не съм аз виновен!

Майлз вдигна ръце.

— Слушайте!

Погледът на шофьора беше прикован в белезниците, които Майлз още държеше и очите му се разшириха.

— Направих опит да Ви избегна, но вие бяхте в моето платно — каза той.

— Чакайте малко… как се казвате? — попита Майлз, като се мъчеше да овладее положението.

— Бени Уигинз — отвърна човекът. — Не съм превишил скоростта. А Вие бяхте в моето платно.

— Почакайте… — обади се отново Майлз.

— Бяхте отсам осевата линия — настояваше шофьорът. Не можете да ме арестувате! Аз внимавах!

— Нямам намерение да Ви арестувам!

— Тогава, за какво са Ви тия неща? — попита мъжът и посочи белезниците.

Преди Майлз да отвори уста, Брайън се намеси:

— Бяха на моите ръце. Водеше ме в участъка.

Бени ги гледаше, без да разбира каквото и да е, но преди да успее да каже нещо, колата на Сара спря с приплъзване, недалеч от тях. И тримата се обърнаха, докато тя се измъкваше от нея уплашена, объркана и ядосана едновременно.

— Какво стана? — изкрещя тя. Огледа всички и спря поглед върху Брайън. Видя кръвта и пристъпи напред.

— Какво ти е? — попита тя и го дръпна настрани от Майлз.

Макар още замаян, Брайън кимна успокояващо.

— Нищо ми няма!

Тя се обърна побесняла към Майлз.

— Какво си му направил, по дяволите? Удари ли го?

— Не — отговори Майлз. — Беше злополука.

— Мина отвъд осевата линия — намеси се Бени, като сочеше с ръка Майлз.

— Злополука? — попита Сара, обърната към непознатия.

— Аз просто си карах по пътя — обясни той. — И когато излязох от завоя, този човек налетя право отгоре ми. Опитах се да го избегна, но не успях. Той е виновен! Ударих го, но нищо друго не можех да сторя…

— Едва-едва — обади се Майлз. — Одраска задната страна на колата ми и аз изскочих от пътя. Ударихме се съвсем леко.

Сара отново насочи вниманието си към Брайън, като не знаеше какво да мисли.

— Сигурен ли си, че не ти е лошо?

Брайън кимна.

— Какво точно стана?

Брайън отпусна глава след продължителна пауза. Фланелката му беше пропита с кръв.

— Беше злополука! — каза той. — Никой не е виновен! Просто се случи!

Беше истина, разбира се. Майлз не видя камионетката, защото гледаше в този момент назад. Не бе искал да стане така.

Онова, за което Брайън не си даваше сметка беше, че същите думи бе използвал, за да опише случая с Миси, същите думи каза на Майлз в колата, същите думи са звучали в съзнанието му, хиляди пъти през последните две години.

Майлз обаче го забеляза.

Сара отново приближи до Брайън, обгърна раменете му с ръка. Той затвори очи, отново усетил внезапна слабост.

— Ще го заведа в болницата — каза тя. — Трябва да го прегледат.

Започна да го побутва внимателно към пътя.

Майлз пристъпи към тях.

— Не можеш да го направиш…

— Само се опитай да ме спреш! — озъби се тя. — Повече няма да се доближаваш до него!

— Почакай! — каза Майлз и Сара се обърна, за да му хвърли презрителен поглед.

— Няма защо да се тревожиш! Няма да избягаме!

— Какво става тук? — попита Бени и в гласа му се долови паника. — Защо си отиват?

— Не е твоя работа! — отговори Майлз.

* * *

Оставаше му само да гледа.

Не можеше да арестува Брайън в този му вид, нито можеше да напусне местопроизшествието, преди да се разследва случая. Би могъл да ги спре, но Брайън наистина имаше нужда от лекар от една страна, а от друга, ако ги задържи, ще трябва да обяснява, на който ще изяснява случилото се, надълго и широко, а точно в този момент не му беше до това. И така, той наблюдаваше безпомощно събитията. Когато Брайън погледна назад, той чу още един път думите му:

Беше злополука! Никой не е виновен!

Брайън грешеше. Майлз знаеше. Той не гледаше пътя… той дори не бе обърнал лице накъдето трябва, по дяволите… заради онова, което казваше Брайън.

За Сара. За одеялото. За цветята.

Тогава не искаше да му вярва. Сега също не искаше. И все пак… знаеше, че Брайън не лъже за тези неща. Видял бе одеялото, виждал бе цветята на гроба, всеки път…

Майлз затвори очи и се опита да отпъди тези мисли.

Всичко това е без значение и ти го знаеш. Разбира се, че Брайън съжалява. Убил е човек. Кой не би съжалявал?

Точно това крещеше в лицето на Брайън, когато всичко се случи. Когато трябваше да гледа пътя. Но той, пренебрегнал всичко останало, освен гнева си, за малко да налети челно върху човека.

За малко да избие всички.

А след това, макар и ранен, Брайън го прикри. И докато гледаше как се отдалечават, той усещаше, че Брайън винаги ще го прикрива.

Защо?

Защото беше виновен и това беше още един начин да моли за прошка? Да предложи нещо на Майлз? Или наистина вярваше в онова, което казваше?

Може би той така виждаше за себе си нещата. В крайна сметка, Майлз не го направи нарочно, следователно, беше нещастен случай.

Както е станало с Миси?

Майлз поклати глава. Не…

Онова е различно, си казва той. Нито пък Миси е била виновна.

Силен порив на вятъра вдигна снежна вихрушка.

Или е била?

Няма значение, повтори си той. Вече не. Твърде късно е.

Горе на пътя Сара отвори вратата на колата, за да влезе Брайън. Помогна му да се настани и погледна към Майлз, без да крие гнева си.

Без да крие болката, която са й причинили думите му.

Сара не е знаела до вчера, каза Брайън. Тя дори не ми каза кой си.

Само преди малко в къщата изглеждаше така очевидно, че Сара е знаела през цялото време. Но като видя погледа й сега, вече не беше така очевидно. Оная Сара, в която се бе влюбил, не можеше да мами.

Усети как раменете му се отпускат.

Не, Брайън не лъжеше за това. Нито за одеялото и цветята, нито за това, колко много съжалява. И ако казваше истината във всички тези случаи…

Дали не казва истината и за инцидента?

Този въпрос продължаваше да го мъчи, без значение колко упорито се мъчеше да се измъкне от него.

Сара се обърна и отиде откъм шофьорската страна. Майлз знаеше, че все още може да ги спре. Ако наистина иска, може.

Но не го направи.

Трябваше му време за размисъл… за всичко онова, което чу днес, за признанието на Брайън…

И най-вече, реши той, докато Сара се настаняваше зад волана, трябваше му време, за да помисли за нея.

* * *

След няколко минути пристигна патрулна кола на пътната полиция — някой от живеещите наоколо я бе извикал — и огледът започна. Бени тъкмо разказваше своята версия, когато пристигна Чарли. Полицаят поговори малко с него на пътя. Чарли кимна и приближи до Майлз.

Той се бе облегнал на колата, скръстил ръце в размисъл.

Чарли прокара бавно ръка по удареното място.

— Твърде зле изглеждаш за такава нищожна драскотина.

Майлз го погледна изненадано.

— Чарли? Какво правиш тук?

— Чух, че си попаднал в злополука.

— Слуховете се разнасят бързо.

Чарли вдигна рамене.

— Знаеш как става — изтръска снежинките от сакото си. — Как се чувстваш?

— Ами малко поразтърсен.

— Какво стана?

— Загубих контрол. Пътят е хлъзгав.

Чарли очакваше някакво допълнение.

— Това ли е всичко?

— Както сам каза, нищожна драскотина.

Чарли го огледа внимателно.

— Е, ти поне ми изглеждаш невредим. Другият шофьор също май не е пострадал.

Майлз кимна и Чарли се подпря на колата до него.

— Нещо друго да ми кажеш?

Майлз не отговори и Чарли се прокашля.

— Полицаят ми каза, че в колата ти имало още някой. Някой с белезници на ръцете, но дошла някаква жена и го отвела. Казала, че ще го откара в болницата. Та… — Чарли млъкна за миг и придърпа по-плътно сакото си. — Злополуката е едно на ръка, Майлз. Но тук има нещо много по-голямо. Кой беше в колата при теб?

— Не е ударен толкова зле, ако това те притеснява. Прегледах го, ще се оправи!

— Просто отговори на въпроса ми! Вече си загазил доста. Кого водеше?

Майлз пристъпи от крак на крак.

— Брайън Ендрюз — отговори той. — Братът на Сара.

— Значи тя го е отвела в болницата.

Майлз кимна.

— И той е бил човекът с белезниците?

Нямаше смисъл да го увърта. Майлз кимна пак.

— Ти да не би да си забравил, че си освободен от служба? — попита Чарли. — Че нямаш никакво право да арестуваш когото и да е?

— Знам.

— Какво, по дяволите, правиш тогава? Какви са тези толкова спешни случаи, та нямаш време да ни повикаш? — той млъкна и погледна Майлз в очите. — Кажи ми истината… аз така или иначе ще я науча, но предпочитам ти да ми я кажеш. Какъв е случаят? Дрога?

— Не.

— Откраднал е кола?

— Не.

— Сбиване?

— Не.

— Какво тогава?

Макар част от Майлз да напираше да каже шантавата истина, че Брайън е убил Миси, той не намираше верните думи. Още не. Не преди да изясни нещата за себе си.

— Много е объркано, Чарли — промълви най-накрая Майлз.

Чарли пъхна ръце в джобовете.

— Ами опитай, дали пък няма да се ориентирам някак!

Майлз погледна встрани.

— Трябва ми малко време, за да се ориентирам аз самият.

— В какво да се ориентираш? Това е прост въпрос, Майлз.

Хич даже не е.

— Имаш ли ми доверие? — попита внезапно Майлз.

— Да, имам ти доверие. Но не става дума за това.

— Преди да ти разкажа какво е станало, трябва да го обмисля.

— Е, стига вече…

— Моля те, Чарли! Не можеш ли да ми дадеш малко време? Знам, че те държа изправен на нокти последните дни, знам, че правя глупости, но наистина имам нужда от това. И то няма нищо общо с Отис, Симс и останалите. Кълна ти се — няма да се приближавам до тях!

Нещо в тона на тази молба, нещо в объркания израз на очите му, говореше на Чарли, че Майлз наистина се нуждаеше от време.

Това не му хареса, даже никак. Тук ставаше нещо, нещо голямо и това че не знаеше какво е, никак не му харесваше.

Но…

Въпреки нежеланието си, той въздъхна и се отлепи от колата. Не каза нищо, нито погледна назад, защото знаеше, че ако го направи, ще промени мнението си.

Минута по-късно Чарли изчезна.

* * *

Пътният полицай приключи с протокола и си тръгна. Бени също. Майлз остана още близо час, потънал в бъркотията на противоречивите си мисли. Без да обръща внимание на студа, той седеше в колата с отворен прозорец и несъзнателно прекарваше пръсти по волана.

Когато осъзна най-накрая какво трябва да направи, затвори прозореца и запали. Двигателят едва успя да загрее, когато отново спря и излезе от колата. Температурата се бе повишила малко и снегът започваше да се топи. От клоните на дърветата, с тежко пльокане, падаха капки.

Не можеше да не види храстите край пътя. Макар да бе минавал оттук хиляди пъти, до тази сутрин те не му говореха нищо.

Сега ги гледаше и не можеше да мисли за нищо друго. Те не позволяваха да се види поляната и един поглед му стигна да разбере, че спокойно биха могли да попречат на Миси да види кучето.

Вървеше покрай храстите и спря на мястото, където би трябвало да е блъсната Миси. Наведе се, за да погледне отблизо и замръзна. Между храстите имаше подобна на дупка пролука. Не се виждаха следи, но отдолу бяха затъпкани черни листа, а клоните от двете страни бяха изпочупени.

Явно нечий проход.

Черно куче?

Ослуша се за лай. Разгледа дворовете.

Не откри нищо.

Може би беше твърде студено, за да е навън?

Не е разпитвал за куче. И другите не са.

Погледна нерешително към пътя. Пъхна ръце в джобовете. Бяха вкочанени от студ, трудно се подчиняваха, а когато се затоплят, ще започнат да го болят. Това не го засягаше.

Като не знаеше какво друго да направи, Майлз отиде на гробищата, с надежда да проясни мисълта си. Видя ги, преди още да приближи гроба. Подпрени на камъка свежи цветя.

Мисълта му отскочи към Чарли и казаното някога от него:

Като че ли иска да помоли за прошка.

Майлз се обърна и си тръгна.

* * *

Часовете минаваха. Зад прозореца зимното небе беше черно и зловещо.

Сара се отдалечи от прозореца и заброди из жилището. Брайън се върна от болницата. Раната не беше сериозна, само три шева, нищо счупено. Отне им по-малко от час.

Макар да го моли почти на колене, той не пожела да остане при нея. Искал да бъде сам. Сега си бе у дома, с шапка на главата, за да скрие раната от родителите си.

— Не им казвай, какво се случи, Сара! Още нямам сили за това! Искам сам да им кажа. Ще го направя, когато се появи Майлз!

Майлз ще отиде да арестува Брайън! Беше сигурна.

Чудеше се, какво ли го бави толкова дълго.

През последните осем часа настроението й скачаше от гняв към тревога, от разочарование към горчивина и пак обратно. Чувствата й бяха прекалено многобройни и разнообразни, за да се ориентира в тях.

Повтаряше си на ум думите, с които би трябвало да отговори на Майлз, когато се нахвърли върху нея толкова несправедливо.

Значи, мислиш, че ти си единственият наранен, така ли? Че никой друг на този свят не може да разбере? Защо не помисли дали ми е било лесно да доведа Брайън тук тази сутрин? Да предам собствения си брат? А ти? Предала съм те? Използвала съм те?

Грабна дистанционното, прехвърли програмите една след друга, угаси телевизора.

„Успокой се“, каза си тя. „В момента той разбира кой е истинският убиец на жена му. Какво по-тежко от това, особено по този начин, дошло изневиделица. И то от мен!“

И Брайън.

Да не забрави да му благодари, че съсипа живота на всички.

Поклати глава. И това не беше честно. Тогава е бил още дете. Било е нещастен случай. Знаеше, че би дал всичко, за да можеше да върне нещата.

И отново, и отново. Обикаляше дневната, спираше при прозореца. От него — никаква следа. Отиваше до телефона, вдигаше слушалката, за да провери дали има сигнал. Имаше. Брайън обеща да й се обади, щом се появи Майлз.

И така, къде беше Майлз и какво правеше? Събираше подкрепление?

Не знаеше какво да направи. Не можеше да излезе от къщи, не можеше да се обади по телефона. Не и докато сама чакаше да й позвънят.

* * *

Брайън прекара остатъка от деня в стаята си.

Лежеше по гръб и гледаше тавана. Ръцете му бяха прилепени към тялото, краката изпънати. Като в ковчег. Даваше си сметка, че от време на време задремва, защото променящата се светлина правеше предметите в стаята да изглеждат различни. С течение на времето, стените променяха цвета си от бял в сивкав, а после потъваха в сянка, докато слънцето завърши пътя си по небосвода и накрая залезе. Не беше вечерял, нито обядвал.

По някое време майка му почука на вратата и влезе. Той лежеше със затворени очи и се преструваше на заспал. Знаеше, че тя го мисли за болен и я чу да прекосява стаята. Допря челото му с ръка, проверяваше за температура. След минута се прокрадна тихо обратно и затвори вратата зад себе си. Брайън чу приглушените й думи, отправени към баща му.

— Сигурно не е добре — каза тя. — Съвсем е отпаднал.

Когато не дремеше, мислеше за Майлз. Питаше се къде ли е, кога ли ще дойде. Мислеше и за Джона — какво ли ще каже, когато баща му съобщи кой е убил майка му. Мислеше за Сара и за това колко хубаво щеше да е, ако не беше замесена в цялата работа.

Мислеше за затвора.

По филмите затворът е самостоятелен свят. Със собствени закони, собствени царе и пионки, собствени банди. Представяше си мъждивите флуоресцентни лампи, студената безвъзвратност на решетките, трясъка от затваряни врати. Долавяше в съзнанието си шум от течащи тоалетни, човешка реч, шепот, викове и стенания. Представяше си място, където никога не настъпва покой — дори посред нощ. Виждаше себе си, вторачен в бетонни стени, завършващи с бодлива тел, със стражи, насочили нагоре пушките си. Виждаше други затворници, които го наблюдаваха с интерес и се обзалагаха колко време ще издържи. В това отношение не можеше да има съмнение: попадне ли там, ще стане пионка.

Не би могъл да оцелее в такова място.

Домашните звуци замираха един по един и той чу как родителите му си лягат. В процепа под вратата му се прокрадна светлина и бързо угасна. Отново заспа и когато внезапно се събуди, в стаята беше Майлз. Стоеше в ъгъла при гардероба и държеше пистолет. Брайън примигна и усети как страхът го стиска за гушата. Не можеше да диша. Седна в леглото и протегна ръце, за да се защити, когато разбра заблудата си.

Онова, което помисли за Майлз, беше собственото му сако, окачено на рамене.

Майлз.

Той го пусна. Пусна го след инцидента и не идваше.

Брайън се сви на кълбо.

Но той щеше да дойде.

* * *

Сара чу почукването малко преди полунощ и погледна през прозореца към входната врата, макар че знаеше кой бе дошъл. Отвори вратата, а Майлз не се усмихваше, не се мръщеше, не помръдваше. Очите му бяха подути и зачервени от умора. Стоеше в коридора с вид, сякаш изобщо не искаше да е тук.

— Кога научи за Брайън? — попита рязко той.

Сара не откъсваше очи от неговите.

— Вчера — отвърна тя. — Каза ми вчера и аз бях също така ужасена, както и ти.

Устните му, сухи и напукани, се залепиха.

— Добре!

Като каза това, той се обърна, за да си тръгне и Сара протегна ръка.

— Почакай… моля те…

Той се обърна.

— Било е нещастен случай, Майлз — каза тя. — Ужасен, ужасен нещастен случай. Не е трябвало да се случва и е ужасно несправедливо, че е станало с Миси. Убедена съм в това и ми е много мъчно за теб.

Тя млъкна, с мисълта дали думите й достигат съзнанието на Майлз. Лицето му беше стъклено, непроницаемо.

— Обаче? — каза той. Във въпроса нямаше и следа от чувство.

— Няма обаче. Просто не забравяй това! Няма извинение за бягството му, но случилото се е злополука!

Зачака отговора му. Такъв не последва и тя пусна ръката му. Той понечи да си тръгне.

— Какво ще направиш? — попита тя най-накрая.

Майлз гледаше встрани.

— Той уби жена ми, Сара. Той престъпи закона.

Тя кимна.

— Знам.

Майлз безмълвно поклати глава и тръгна по коридора. След минута го видя да се качва в колата и да потегля.

Сара се върна на дивана. Телефонът беше на сервизната масичка и тя знаеше, че скоро ще иззвъни.