Никълъс Спаркс
Завой на пътя (10)

Глава 8

— Е, как ти се струва засега? — запита Бренда.

Беше понеделник и двете със Сара седяха на същата маса отвън, където преди месец разговаряха двамата с Майлз. Бренда е купила нещо за обяд от деликатесния магазин на Лолок стрийт, където по нейно мнение правят най-вкусните сандвичи в града. „Така ще можем да си побъбрим“, каза тя и намигна, преди да излети от магазина.

Не беше първият случай, когато двете „си бъбрят“, както се изрази Бренда, но до този ден разговорите им бяха сравнително кратки и лишени от личен момент: къде се съхраняват учебните пособия, с кого трябва да разговаря, за да се сдобие с няколко нови чина, все неща от този характер. Разбира се, Бренда беше първият човек, към когото Сара се обърна по въпроса за Джона и Майлз и тъй като казваше, че им е близка, тя си даде сметка, че този обяд има разузнавателна цел: какво става, ако изобщо нещо става.

— Училището ли имаш предвид? Доста по-различно е от работата ми в Балтимор, но ми харесва.

— Там си работила в централната част, нали?

— Работих в сърцето на Балтимор четири години.

— Как е там?

Сара разви сандвича си.

— Не е толкова зле, колкото вероятно си мислиш. Децата са си деца, независимо къде живеят, особено когато са малки. Кварталът не беше от най-добрите, но човек свиква някак и се научава да бъде предпазлив. Никога не съм имала неприятности. А хората, с които работех, бяха страхотни. Лесно е да четеш отчети за средния успех и да сметнеш, че на учителите не им пука, но не е точно така. Имаше доста хора, на които наистина се възхищавах.

— Как ти дойде на ум да се преместиш тук? Бившият ти съпруг също ли е учител?

— Не — отвърна лаконично Сара.

Бренда забеляза болката в погледа й, но тя в същия миг изчезна.

Сара отвори кутийката диетична пепси.

— Той работи в банковата област. По-скоро работеше… Нямам представа с какво се занимава сега. Разводът ни не протече по най-цивилизования начин, ако разбираш какво имам предвид.

— Съжалявам! — отвърна Бренда. — А два пъти повече съжалявам, че изобщо подхванах тази тема.

— Не съжалявай! Ти не знаеше нищо — Сара замълча, а после се усмихна. — Или може би знаеше?

Бренда отвори широко очи.

— Не, нямах представа.

Сара я погледна в очакване.

— Наистина — повтори Бренда.

— Нищо?

Бренда се размърда на мястото си.

— Е, може би съм дочула едно-друго — призна тя сконфузено и Сара се засмя.

— Така си и мислех. Първото нещо, което ми дойде на ум, когато постъпих беше, че ти си наясно с всичко, което става наоколо.

— Не съм наясно с всичко — отвърна Бренда, с престорено възмущение. — И независимо от онова, което може да си чула за мен, не разправям наляво и дясно всичко, което науча. Ако някой ме помоли да запазя за себе си онова, което зная, аз го правя — тя подръпна ухото си и снижи глас. — Знам неща за някои хора, от които свят ще ти се завие, но след като са ми доверени конфиденциално, аз си трая.

— Казваш всичко това, за да ти имам доверие?

— Разбира се — отвърна тя. Огледа се и като се наведе над масата, прошепна: — Разправяй!

Сара се усмихна и Бренда махна с ръка, преди да продължи:

— Шегувам се, разбира се. А занапред — след като работим заедно — не забравяй, че няма да ти се разсърдя, ако ми кажеш, че прекалявам. Понякога задавам въпроси, без да му мисля много-много, но не го правя умишлено. Наистина.

— Това е ясна позиция — съгласи се Сара.

Бренда посегна към своя сандвич.

— И понеже си новодошла и не се познаваме особено добре, няма да ти досаждам с твърде лични въпроси.

— Радвам се да го чуя.

— Освен това, така или иначе не е моя работа.

— Именно.

Бренда замълча, преди да отхапе от сандвича.

— Ако искаш да разбереш нещо за някого, обаче, питай, без да му мислиш!

— Добре.

— Знам какво е да си дошла наскоро и да имаш усещането, че седиш отвън и гледаш какво става вътре.

— Сигурна съм, че знаеш.

Последва мълчание.

— Е… — започна Бренда с очакване.

— Е… — отвърна Сара, като много добре знаеше какво иска колежката й.

Замълчаха отново.

— Е… искаш ли да ме попиташ за… някого?

— Ами… — Сара се престори, че обмисля възможността. После поклати глава и отвърна: — Всъщност, не.

— Е, щом е така — Бренда не можа да скрие разочарованието си.

Сара се усмихна на военната хитрост.

— Е, може би има един човек, за когото мога да те попитам.

Бренда грейна.

— Ето това е приказка — бързо заяви тя. — Какво те интересува?

— Ами, чудех се… — Сара замълча, а Бренда я погледна с вида на дете, което развива коледния си подарък.

— Да? — пошепна тя почти отчаяно.

— Ами… — Сара се огледа. — Какво ще ми кажеш за… Боб Бостръм?

Ченето на Бренда увисна.

— Боб… разсилния?

Сара кимна.

— Той е готин.

— На седемдесет и четири години е — съобщи Бренда като поразена от гръм.

— Женен ли е?

— Бил е женен половин век. Има девет деца.

— Това е позор — реши Сара. Бренда я гледаше с широко отворени очи и тя поклати глава. След миг вдигна поглед с шеговити пламъчета в него и каза: — Е, в такъв случай остава Майлз Райън. Какво ще ми кажеш за него?

Бренда изгледа внимателно събеседничката си и отвърна:

— Ако изобщо не те познавах, щях да си помисля, че ме дразниш.

Сара й намигна.

— Няма защо да ме познаваш. Аз си признавам — обичам да дразня другите.

— Добре се справяш — Бренда замълча, а после се усмихна. — Но щом стигнахме до Майлз Райън… Както разбирам, вие двамата доста често се срещате напоследък. Не само след училище, но също и през уикендите.

— Нали знаеш, че помагам на Джона с уроците и той ме помоли да отида да го видя как играе.

— И нищо повече?

Понеже Сара не отговори веднага, Бренда продължи:

— Та, за Майлз… Загуби жена си преди две години при автомобилна злополука. Удариха я и избягаха. Най-тъжното нещо, което съм виждала. Той наистина я обичаше и много време след това не можа да дойде на себе си. Беше ученическата му любов — Бренда замълча и остави сандвича настрана. — Не можаха да хванат шофьора.

Сара кимна. Вече бе чувала фрагменти от тази история.

— Това наистина му се отрази зле. И като шериф. Прие го като личен провал. Не само че случаят остана неразкрит, но той прие това като лична вина. След това започна да страни от хората.

Бренда видя изражението на Сара и сплете пръсти.

— Знам, че звучи ужасно и то си беше ужас. Напоследък обаче започва все повече да заприличва на човека, който беше някога, измъква се от черупката си и аз не мога да ти опиша колко много ме радва това. Той наистина е прекрасен. Мил, търпелив, за приятелите си би отишъл накрай света. И най-хубавото от всичко е, че страшно обича сина си — Бренда се поколеба.

— Но? — попита Сара най-накрая.

— При него няма „но“. Той е добър човек и не го казвам, само защото го харесвам. Познавам го от много отдавна. Той е от оная рядка порода мъже, които ако обичат, го правят с цялото си сърце.

Сара кимна.

— Това наистина не се среща често.

— Така е. И гледай да не го забравиш, ако стане така, че се сближите с Майлз.

— Защо?

Бренда погледна встрани.

— Защото не бих искала да го видя наранен отново.

* * *

Същия ден Сара отново се сети за Майлз. Трогателно беше, че в живота му има хора, които са загрижени толкова много за него. Не роднини, а приятели.

Тя знаеше, че Майлз искаше да я покани да излязат оня път, след мача на Джона. Цялото му поведение издаваше намеренията му.

Но в крайна сметка не го направи.

Тогава й се стори смешно. Когато си тръгна, тя хихикаше сдържано, но я забавляваше не самият той, а начина, по който направи нещата да изглеждат толкова сложни. Опита човекът, Бог вижда, но неизвестно защо, не можа да намери нужните думи. А сега, след като поговори с Бренда, май разбираше защо стана така.

Майлз не я покани да излязат, защото не знаеше как да го направи. Вероятно никога не го е правил през живота си — съпругата му беше неговата възлюбена от ученическите години. Сара нямаше такъв познат в Балтимор, някой, който на тридесет години никога да не е канил жена на вечеря или кино. Това й се стори очарователно.

А може би, призна си тя, то я и успокояваше, защото самата тя не беше кой знае колко по-различна.

Започна да излиза с Майкъл на двадесет и три, а на двадесет и седем се разведе. След това излиза няколко пъти, като последният кавалер се оказа малко по-напорист отколкото трябваше и тя реши, че още не е готова. Може и да не беше, но прекараното с Майлз Райън време й напомни, че последните години бяха години на самота.

Такива мисли лесно се прогонват, когато си в класната стая. Застанала пред черната дъска, тя се съсредоточаваше изцяло върху учениците, тия зяпнали я в почуда личица. Започна да гледа на тях като на „нейни“ деца и изгаряше от желание да им осигури най-голяма възможност да постигнат успех в живота.

Днес обаче беше необичайно разсеяна и когато удари последният звънец, тя започна да се помайва пред училището, докато пред нея изникна Джона. Той я хвана за ръка.

— Да не Ви е лошо, мис Ендрюз?

— Нищо ми няма — отвърна тя отнесено.

— Не изглеждате много добре.

Тя се усмихна.

— Да не би да си говорил с майка ми?

— Моля?

— Нищо, нищо. Готов ли си да започваме?

— Носите ли сладки?

— Разбира се.

— Ами да започваме тогава.

Докато вървяха към стаята, тя си даде сметка, че Джона не пуска ръката й. Когато я стисна, той отвърна по същия начин. Мъничката ръка потъва цяла в нейната.

Това беше почти достатъчно да запълни живота й.

Почти.

* * *

Когато Джона и Сара излязоха след урока, Майлз се бе облегнал на колата си както обикновено, този път обаче почти не погледна към учителката, когато синът му се хвърли да го прегръща. Първо изпълниха привичния ритуал — как мина училището, как е работата и пр. След което Джона се качи в колата, без да го подканва. Сара приближи и Майлз погледна встрани.

— Обмисляте как да осигурите безопасността на населението ли, шериф Райън? Имате вид на човек, който се чуди как да спаси света — каза тя непринудено.

Той поклати глава.

— Не, просто ми се струпа малко повече работа.

— Личи си.

Всъщност, денят не беше толкова лош. До момента, в който трябваше да се изправи лице в лице със Сара. В колата се бе молил да е забравила абсурдното му държане на игрището.

— Как се справи Джона днес? — попита той, като се стараеше да прогони предишните мисли.

— Днес беше отличен ден за него. Утре ще му дам няколко книги с упражнения, които много помагат. Ще Ви отбележа страниците.

— Добре — тя се усмихна, а той пристъпяше от крак на крак с мисълта колко е хубава.

И какво ли си мисли за него.

Пъхна ръце в джобовете.

— Добре прекарах на игрището — обади се Сара.

— Радвам се да го чуя.

— Джона попита, дали ще отида пак. Имате ли нещо против?

— Не, абсолютно нищо. Не знам кога играе обаче. Програмата е вкъщи на хладилника.

Тя го изгледа внимателно, като се питаше защо изведнъж стана така резервиран.

— Ако предпочитате да не идвам, само кажете!

— Не, не. Щом Джона Ви е помолил да отидете да го гледате, трябва да го сторите на всяка цена. Ако искате, разбира се!

— Сигурен ли сте?

— Да. Утре ще Ви съобщя кога играе — и преди да си даде сметка, какво казва, допълни: — Освен това, аз също искам да дойдете.

Не беше очаквал да каже това. Не че не бе искал да го каже. И ето че отново е в небрано лозе…

— Наистина ли?

Майлз преглътна.

— Да — отвърна той, — наистина.

Сара се усмихна. Обзе я чувство на приятно очакване.

— Тогава със сигурност ще дойда. Има още едно нещо…

О, Господи!

— Какво е то?

Сара го погледна в очите.

— Помните ли, когато ме попитахте за вентилатора?

Като чу думата, всички чувства, които го бяха измъчвали през уикенда, се стовариха върху него като удар в стомаха.

— Да? — каза той предпазливо.

— Ами, в петък вечер съм свободна, ако това все още Ви интересува.

Смисълът на думите й стигна до съзнанието му почти веднага.

— Интересува ме — отвърна той с усмивка.