Никълъс Спаркс
Завой на пътя (4)

Глава 2

Вечерта преди срещата с Майлз Райън, Сара Ендрюз вървеше пеша през стария квартал на Ню Бърн, като правеше всичко възможно да поддържа равномерен ход. Колкото и да се стараеше да извлече максималното от това физическо натоварване — тя беше станала убеден привърженик на ходенето пеша още преди пет години — след идването й в този град, задачата се оказа трудна. При всяко нейно излизане се намираше по нещо ново, което да привлича вниманието й, което да я кара да спре, за да го разгледа.

Ню Бърн е основан през 1710 година и е разположен по бреговете на реките Нойс и Трент, в източната част на Северна Каролина. В качеството си на втори по възраст град в щата, той бе дал навремето подслон на Трайън пелъс — резиденция на колониалния губернатор.

Унищожен от пожар през 1798, палатът бе реконструиран през 1954, заедно с едни от най-изисканите градини в целия Юг. Лалета и азалии украсяваха с цветовете си цялото пространство всяка пролет, за да отстъпят място на хризантемите на есен. Веднага след пристигането си Сара направи обиколка на градините. Макар да беше между двата сезона, на нея й се прииска да живее близо до палата, за да може да го посещава всекидневно.

Нанесе се в старинен апартамент на няколко пресечки от мястото, в самото сърце на стария град. До него се стигаше по стълбище, разположено през два входа от аптеката, в която през 1898 година Кейлъб Бредхъм продал за първи път питието на Бред, на което било съдено да се превърне в световноизвестната пепси-кола. Зад ъгъла се намираше епископалната черква — внушителна тухлена постройка, засенчена от извисени магнолии, чиито порти се отварят за пръв път през 1718 година. След като излезе от жилището си на разходка, Сара минава и покрай двете места, за да излезе на Фрънт стрийт, където през последните двеста години грациозно се издигат някои от старите богаташки къщи на града.

Онова, което особено й харесва, е обстоятелството, че повечето къщи са грижливо реставрирани, една по една, в течение на последния половин век. За разлика от Уилямсбърг във Вирджиния, който е възстановен чрез дарение от Фондация „Рокфелер“, общинарите на Ню Бърн се бяха обърнали с призив към жителите на града и те откликнаха положително. Усещането за общност примами родителите й тук, а тя самата не знаеше нищо за Ню Бърн, до преместването си тук през миналия юни.

Докато върви, Сара размишлява за това, колко се различава Ню Бърн от Балтимор в Мериленд, където е родена и израснала, където е живяла до преди няколко месеца. Макар Балтимор също да има богата история, той е преди всичко голям град. Ню Бърн от своя страна, е малко южно градче, сравнително усамотено и по принцип непроявяващо интерес към все по-забързания ритъм на живота другаде. Тук хората й махат за поздрав, когато ги среща по улицата и всеки зададен от нея въпрос обикновено има за последица пространен, бавен отговор, изпъстрен с препратки към хора или събития, за които не е чувала до момента, сякаш всички и всичко тук е свързано. Обикновено това й харесва, но понякога я изкарва от нерви.

Родителите й се преместиха тук, след като баща й пое ръководството на администрацията в областния медицински център. След развода на Сара и двамата започнаха да я уговарят да се премести и тя. Като познаваше добре майка си, Сара отлагаше преместването цяла година. Не че не я обичаше, а просто тя можеше понякога да бъде толкова… изтощаваща, поради липса на по-точна дума. За да има мир, най-накрая прие съвета и слава богу, нямаше основания да съжалява, поне до момента. Беше тъкмо онова, от което имаше нужда, но колкото и очарователно да бе градчето, тя по никакъв начин не се виждаше в ролята на негова жителка завинаги.

Ню Бърн, това й стана ясно още в началото, не беше град за самотници. Нямаше кой знае колко много места за срещи с други хора, а онези на нейната възраст, с които бе имала възможност да се запознае, бяха вече семейни. Както в много други южни градчета, тук съществуваше определен обществен ред, който доминираше над живота в града. Предвид обстоятелството, че повечето й връстници бяха женени, за сама жена бе доста трудно да се впише в тази социална схема или дори да направи опит за това. Особено за разведена новодошла.

От друга страна, това беше прекрасно място за отглеждане на деца и често пъти, по време на разходките си, Сара обичаше да мечтае как животът й би могъл да се развие по-иначе. Като младо момиче тя беше уверена, че ще получи нещата, които желае: брак, деца, дом в квартал, където хората се събират по дворовете в петък след края на седмичната работа. Такъв беше собственият й живот като дете и такъв искаше да води като възрастна. Но не се получи. В живота често става така — това поне успя да научи.

Известно време живя с мисълта, че все пак всичко е възможно. Особено след като се запозна с Майкъл. Тя тъкмо се готвеше да стане учителка, а той току-що бе получил дипломата си от университета в Джорджтаун, където бе специализирал управление на бизнеса. Семейството му е сред най-известните в Балтимор. Домогнало се до голямо богатство в банковия сектор, то беше изключително затворено, а членовете му заемаха постове в най-различни управителни бордове или определяха политиката на клубове, чието основно предназначение бе да държат настрана считаните за по-нискостоящи граждани. Майкъл обаче сякаш не се придържаше към ценностната система на семейството си и бе считан за превъзходна партия. Всички глави се обръщаха в негова посока при влизането му, където и да е и макар, че си даваше прекрасно сметка какво става, една от най-привлекателните му черти беше навикът да се преструва, че хорското внимание му е безразлично.

„Преструва“ разбира се, беше ключовата дума.

Сара естествено, както всичките й приятелки, знаеше кой е, когато го видя на едно събиране и остана изненадана, че по едно време дойде да я поздрави. Искрата пламна начаса. Късият разговор доведе до по-продължителен още на следващия ден, а той от своя страна прерасна във вечеря. Много скоро връзката им укрепна и тя се влюби. След една година Майкъл поиска ръката й.

Майка й остана възхитена от новината, но баща й каза само, че се надява да бъде щастлива. Може би усещаше нещо, а може би просто беше твърде опитен, за да знае, че приказките рядко се сбъдват в истинския живот. Както и да е, тогава той нищо не каза и ако трябва да бъдем честни, Сара не си даде труд да научи какви са резервите му, освен когато Майкъл поиска от нея да подпише предбрачен договор. Той обясни, че семейството му настоява, но макар да направи всичко възможно, за да прехвърли отговорността върху родителите си, нещо в нея й подсказа, че дори да ги нямаше, той пак би настоял. Въпреки всичко, Сара подписа документите и същата вечер родителите му дадоха пищен прием, за да оповестят предстоящия брак.

След седем месеца Сара и Майкъл бяха съпрузи. Меденият месец прекараха в Гърция и Турция, а когато се върнаха в Балтимор, наеха жилище на по-малко от две пресечки от дома на Майкъл. Макар да не й се налагаше да работи, Сара започна да преподава в едно начално училище. Майкъл изненадващо подкрепи напълно това нейно решение, но отношенията им по онова време си бяха такива. През първите две години на брака им, всичко изглеждаше идеално: двамата прекарваха дълги часове в леглото през уикендите, потънали в приказки и любов, а той й довери намерението си да навлезе в политиката. Разполагаха с голям кръг приятели — повечето хора, които Майкъл бе познавал цял живот — и постоянно имаше приеми за посещаване или пък някой организираше кратки излети. Остатъкът от свободното си време използваха във Вашингтон, където ходеха на театър и по музеи, разхождаха се сред паметниците на Капитолия. Именно там, пред мемориала на Линкълн, Майкъл й каза, че е готов да стане баща. Тя бурно го прегърна, преди да е довършил, като си даде сметка, че нищо, казано от него, не би могло да я направи по-щастлива.

Кой би могъл да обясни станалото след това? Няколко месеца след този блажен ден Сара все още не е бременна. Лекарят й казва да не се безпокои, защото в някои случаи минавало повечко време след спиране на хапчетата, но въпреки това я съветва отново да му се обади, ако проблемите продължат.

Те продължават и й насрочват изследвания. След няколко дни резултатите излизат и те се срещат с лекаря. Когато сядат срещу него, тя разбира с един поглед, че нещо не е наред.

Тогава Сара научава, че яйчниците й не са в състояние да произвеждат яйцеклетки.

Седмица по-късно двамата имат първата сериозна свада. Майкъл не се прибира след работа и тя прекарва часове наред, кръстосвайки жилището, като се пита защо не се обажда по телефона и си представя най-ужасяващи случки. Когато най-накрая се прибира, тя е обезумяла, а той — пиян. „Аз не съм ти собственост“ е всичко, което казва в собствена защита, след което кавгата няма спиране. Разгорещени, и двамата си наговорят ужасни неща. Сара съжалява още същата нощ. Майкъл се извинява, но след това става някак резервиран и далечен. Тя го притиска, а той отрича чувствата му към нея да са се променили.

— Всичко ще се оправи — казва той. — Ще го преживеем.

Нещата обаче продължават да се влошават. Всеки следващ месец носи по-чести скандали, а пропастта помежду им се разширява. Една вечер, когато тя за пореден път казва, че винаги могат да помислят за осиновяване, Майкъл просто отхвърля възможността с думите:

— Родителите ми няма да приемат такова нещо.

Именно в тоя момент тя осъзнава, че връзката им е претърпяла необратими промени. Това става ясно не от думите му, нито пък от обстоятелството, че той видимо застава на страната на родителите си. Изразът на лицето му й дава да разбере, че той започва да разглежда проблема като неин, а не техен.

След по-малко от седмица го сварва в трапезарията с чаша бърбън пред себе си. От помътнелия поглед разбира, че не му е първата. Искал да се разведат, започва той. Сигурен бил, че тя ще го разбере. Когато свършва, Сара не е в състояние да каже каквото и да е. Нито пък има желание.

Бракът свършва. Продължил е по-малко от три години. Сара е на двадесет и седем.

Следващите дванадесет месеца минават като на сън. Всеки иска да разбере какво се е случило. Като не се смятат родителите й, Сара не казва никому. „Просто не се получи“, е лаконичният отговор за всеки любопитен.

Като не знае какво друго да прави, тя продължава да учителства. Започва да прекарва два часа седмично с една чудесна консултантка, Силвия. Тя предлага да се включи в някоя група за социална терапия и Сара посещава няколко сбирки. През повечето време слуша и си мисли, че сбирките й се отразяват добре. Но понякога в малкия си апартамент, тя усеща целия товар на случилото се и се разплаква, без да е в състояние да се овладее часове наред. В един особено черен момент, дори мисли за самоубийство, макар да не споделя това нито с родителите, нито с консултантката. Точно тогава разбира, че трябва да напусне Балтимор, трябва да намери място, където да започне отначало. Трябва й място, където спомените не са така живи, където не е била по-рано.

И сега, тръгнала по улиците на Ню Бърн, Сара прави всичко възможно да продължи напред. И това е борба понякога, но не такава, каквато бе в миналото. Родителите й помагат по свой собствен начин — баща й изобщо не говори по въпроса, а майка й изрязва от списанията статии, посветени на последните медицински новости, но брат й, Брайън, направо й спасява живота, преди да замине като първокурсник в Университета на Северна Каролина.

Като повечето юноши, той е малко отнесен и саможив, но се оказва наистина съчувстващ слушател. Когато и да го потърси, за да изплаче болката си, той е насреща, а сега й липсва много. Винаги са били близки. Като по-голяма сестра, тя сменяше пелените му, хранеше го, когато майка й позволяваше това. По-късно, когато тръгна на училище, тя му помагаше с уроците и именно тогава разбра, че иска да стане учителка.

Това е решение, за което никога не съжали. Преподаването й харесваше много, общуването с деца й допадаше невероятно. При всяко влизане в нова класна стая, при вида на поредните тридесет обърнати с очакване към нея личица, тя разбираше, че е намерила правилната професия. Както повечето млади учители, в началото и тя беше идеалистка. Искрено вярваше, че всяко дете ще се поддаде на влиянието й, стига да положи достатъчно усилия. За съжаление, трябваше да научи, че не е така. Някои деца, бог знае по какви причини, издигаха стена между нея и себе си и никакви нейни усилия не можеха да я преодолеят. Това бе най-неприятната страна от работата й, единствената, която я държеше понякога будна нощем, но която въпреки това не й пречеше да продължава да опитва.

Сара бърше потта от челото, благодарна, че въздухът най-сетне започва да се разхлажда. Слънцето се спуска по небосклона, а сенките се издължават. Когато минава край пожарната, двама от служителите й, седнали отпред на градински столове, кимат дружелюбно. Тя се усмихва. Доколкото й е известно, не съществува такова явление като пожар в този град. Вече четири месеца ги вижда и двамата, всеки ден на абсолютно същите места.

Ню Бърн.

Откак се премести тук, животът й тръгна в едни твърде опростени рамки. Макар че понякога й липсваше шумната енергия на големия град, трябваше да признае, че забавянето на темпото си има своите преимущества. През лятото прекарваше дълги часове в бродене из старинните магазинчета в центъра или просто загледана в яхтите, вързани зад „Шерътън“. Дори сега, когато училището започна отново, тя не бързаше за никъде. Работеше и се разхождаше, и като изключим посещенията при родителите й, повечето вечери прекарваше сама, слушаше класическа музика и преработваше учебните планове, донесени от Балтимор. И това й харесваше.

Понеже беше все още нова в училището, плановете й имаха нужда от дооглеждане. Установи, че много ученици от класа й не са напреднали в материала по основните предмети колкото би трябвало и се налагаше да забави темпото и да се захване с известна помощна работа. Това не я изненадваше — всяко училище напредваше по различен начин. Убедена бе, че до края на годината повечето ученици ще стигнат там, където трябва да стигнат. Имаше обаче едно момче, което я тревожеше особено много.

Джона Райън.

Добро момче: свито и скромно. Лесно за контролиране дете. В първия учебен ден Джона седеше на последния ред и отговаряше учтиво на въпросите й, но опитът от Балтимор я бе научил да внимава много с такива деца. В някои случаи нямаше нищо тревожно, но в други се оказваше, че се опитват да се скрият. След като накара класа да предаде първото контролно, тя си отбеляза наум, да провери неговата работа особено внимателно. Не стана нужда.

Това контролно — късо съчинение за лятото — даваше възможност на Сара бързо да прецени, до каква степен децата владеят писането. Повечето работи съдържаха обичайния комплект правописни грешки, недовършени мисли и грозен почерк, но тази на Джона се открояваше от останалите, просто защото не беше онова, което тя искаше. Той бе написал името си в горния ъгъл, но вместо съчинение бе нарисувал себе си по време на риболов с малка лодка. Когато го попита, защо не е направил поисканото от него, той обясни, че мисис Хейз винаги му позволявала да рисува, защото „с писането не съм много добре“.

В съзнанието й звънват предупредителни звънчета. Тя се усмихва и се привежда над него, за да я усети близка.

— Ще ми покажеш ли? — пита тя. След известно време Джона кимва неохотно.

Докато останалите се занимават с нещо друго, Сара сяда до Джона, а той показва всичко, на което е способен. Тя разбира веднага, че няма никакъв смисъл — Джона не може да пише. Същия ден се убеждава, че той едва срича. Не е по-добър и в аритметиката. Ако трябва да определи степента на развитието му, без да знае нищо за него, би казала, че се намира в началото на детската градина.

Първата й мисъл е, че Джона вероятно страда от някакъв недостатък, нещо като дислексия^[1], но след около седмица разбира, че не е това. Той не размества думи или букви и разбира отлично всичко, което му се казва. Покаже ли му нещо един път, той започва да го прави както трябва. Проблемът му идва оттам, че явно досега не се е занимавал с учебна работа, понеже учителите му не са искали това от него.

След като разпита един-двама от другите учители, тя научи за майката на Джона и макар да изпита съчувствие към съдбата на детето, тя бе убедена, че не е в ничий интерес — най-малко в интерес на самия него да го оставят настрана, както са правили до момента учителите му. От друга страна, не можеше да отдели на Джона необходимото внимание, заради останалите ученици в класа. В края на краищата реши да се срещне с бащата на момчето, да му разкаже всичко с надежда, че двамата ще намерят изход от положението.

Чувала бе за Майлз Райън.

Не кой знае какво, но знаеше, че повечето хора го харесват и уважават, както и че много обича сина си. Това беше добре. Независимо от малкия си учителски опит, тя се бе натъквала на родители, които сякаш пет пари не дават за децата си и ги разглеждат по-скоро като бреме, отколкото като дар божи. Срещала бе и такива, които бяха убедени, че тяхното дете не може да кривне от правия път. И с двата родителски типа бе невъзможно да се работи. Казваха, че Майлз Райън не е такъв.

На поредната пресечка Сара най-после забавя ход и изчаква минаването на няколко коли. Пресича улицата, махва за поздрав към мъжа, застанал зад гишето на аптеката и грабва съдържанието на пощенската кутия, преди да се изкачи към апартамента си. Отключила вратата, тя му хвърля бърз поглед и го оставя на масичката до вратата.

В кухнята си налива чаша ледена вода и я отнася в спалнята. Тъкмо се е съблякла и е захвърлила дрехите в коша, предвкусвайки удоволствието от студения душ, когато забелязва мигащата лампичка на телефонния секретар. Натиска бутона и чува гласа на майка си да казва, че би могла да се отбие по-късно, ако няма нищо друго предвид. Гласът е леко напрегнат, както обикновено.

До секретаря, върху нощното шкафче, е подпряна семейна снимка: Морийн и Лери в средата, Сара и Брайън от двете страни. Апаратът щраква и се чува втори запис, пак от майка й:

— О, мислех, че вече си се прибрала… Надявам се всичко да е наред…

Да ходи или не? Отива ли й се?

Защо не? И без това няма какво друго да правя, решава накрая тя.

* * *

Майлз Райън кара по Мадам Моорс лейн, тесен път, който лъкатуши по брега както на Трент, така и на Брайсис крийк, от центъра на Ню Бърн към Полоксвил, малко селце на дванадесет мили в южна посока. Наименуван в памет на жената, държала някога един от най-прочутите бардаци в Северна Каролина, той минава край някогашната къща и днешен гроб на Ричард Добс Спейт, южняшки герой, подписал Декларацията за независимост^[2]. По време на Гражданската война^[3] юнионисти^[4] изравят тялото от гроба и набучват черепа му на портата, като предупреждение към гражданите да не оказват съпротива на окупацията. Като дете, тази история не позволяваше на Майлз да приближава до това място.

Въпреки красотата и относителната си уединеност, този път не е за деца. Тежки, претоварени с трупи камиони ръмжат по него ден и нощ, а шофьорите им имат склонност да подценяват опасността на завоите. Като собственик на къща в района, Майлз се опитва от години да издейства по-сериозни ограничения на скоростта по пътя.

Никой, освен Миси, не му обърна внимание.

Този път винаги го кара да си спомни за нея.

Майлз измъква нова цигара, пали я и сваля стъклото. Вътре нахлува топъл въздух и както обикновено, в съзнанието му се появяват кадри от съвместния им живот и също както обикновено, тези образи го отвеждат до последния им ден.

По някаква ирония на съдбата, този ден, неделя, той прекара в по-голямата му част извън къщи. Майлз отиде за риба с Чарли Къртис. Излезе рано призори и макар двамата с Чарли да се върнаха с добър улов, това не бе достатъчно да умилостиви съпругата. Миси го посрещна с измърляно лице и ръце на кръста, като му хвърли изпепеляващ поглед. Не каза нито дума, но и нямаше нужда — погледът й каза всичко.

Брат й пристигаше с жена си от Атланта на следния ден и тя се опитваше да приведе къщата в подходящ за гости вид. Джона лежеше болен от грип, което не улесняваше нещата за нея, тъй като върху й лягаха допълнителни грижи. Но не това бе причината за гнева й — тя бе в самия Майлз.

Макар да каза, че няма нищо против той да отиде за риба, Миси го помоли да свърши работата в двора още в събота, за да няма грижа и за нея. В службата обаче изникнаха допълнителни неща в събота и вместо да се извини пред Чарли в неделя, той предпочете все пак да отиде за риба. През целия ден Чарли го подиграваше, че сигурно ще спи на кушетката в хола и Майлз си даде сметка, че сигурно има право. Дворната работа обаче си е дворна работа, докато риболовът си е риболов и Майлз прекрасно знаеше, че нито братът на Миси, нито етърва й ще се притеснят особено, ако в градината има някой и друг излишен плевел.

Освен това, каза си Майлз, ще свърша всичко, като се върна и той наистина имаше такова намерение. Не искаше да прекара целия ден в риболов, но както често се случва при тези излети, от едно на друго работата се проточи и той загуби представа за времето. Въпреки всичко, той си бе приготвил следното изказване: „Не се притеснявай, ще се погрижа за всичко, дори ако за целта отиде цялата нощ и се наложи да работя на фенерче.“ Може би, нещата щяха да са по-различни, ако сутринта й бе казал за плановете си, преди да се измъкне. Но не го направи и докато се прибере, тя бе свършила сама повечето работа. Ливадата бе подкастрена, алеята оформена, а около стълба с пощенската кутия бяха разсадени нови теменужки. Това й бе отнело часове и да се каже само, че е ядосана, би било крайно подценяване на състоянието й. Даже и бясна не би било точно. Ставаше дума за нещо много по-сериозно. Разликата бе като между запалена клечка кибрит и горски пожар и той си даваше сметка за това. Виждал бе този поглед няколко пъти, само няколко пъти за всичките години на брака им. Майлз преглътна и си помисли: „Започва се.“

— Здравей, скъпа — започна смирено той, — съжалявам за закъснението. Загубихме представа за времето.

Още докато говори, Миси се извръща и казва през рамо:

— Отивам да потичам. Можеш сам да се оправиш с това, нали? — готвела се бе да издуха тревата от пешеходната пътека и автомобилната алея — духалката лежи на тревата.

Майлз е достатъчно благоразумен, за да не каже нищо.

След като тя влиза вкъщи да се преоблече, той измъква хладилната чанта от колата и я внася в кухнята. Когато Миси се показва откъм спалнята, той още подрежда рибата в хладилника.

— Тъкмо прибирах рибата… — започва той, а Миси стиска зъби.

— А какво става с онова, за което те помолих?

— Ще го направя — нека само свърша с рибата, за да не се развали.

Миси опулва очи.

— Остави я! Аз ще имам грижата, когато се върна.

Мъченическата интонация. Майлз не може да я търпи.

— Ще го направя — отвърна той. — Нали обещах, че ще го направя.

— Също както обеща, че ще се погрижиш за ливадата, преди да отидеш за риба.

Тук трябваше просто да прехапе устни и да замълчи. Добре, прекарал е деня в риболов, вместо да помага в къщата. Добре, беше я подвел. Но, дявол да го вземе, не е станало кой знае какво, нали. Става дума само за брат й в крайна сметка. Не им идва на гости президентът. Не съществува никаква причина човек да полудява до такава степен.

Да, трябваше да си трае. Ако се съди по погледа й след неговите думи, по-добре да не ги бе произнасял. Когато затръшна вратата зад гърба си, Майлз чу как задрънчаха прозорците.

След като излезе, Майлз осъзна, че не е прав и съжали за стореното. Постъпил бе като лайно и тя имаше право да му крещи.

Да се извини, обаче, нямаше да има възможност.

* * *

— Още не си ги отказал, а?

Чарли Къртис, местният шериф, хвърли поглед през масата, докато приятелят му сядаше срещу него.

— Не пуша — бързо отвърна Майлз.

Чарли вдигна ръце.

— Знам, знам — вече си ми го казвал. Виж какво, ако си решил да се самозалъгваш, нищо не мога да направя. Във всеки случай, ще махам пепелниците, когато се появяваш наблизо.

Майлз се засмя. Чарли беше сред малцината в тоя град, които се държаха с него, както преди. Бяха приятели от години. Именно Чарли предложи навремето Майлз да стане помощник-шериф, а после го взе под крилото си в мига, в който завърши обучението си. Беше по-стар — навършваше шестдесет и пет през март — и косата му бе прошарена. Натрупал бе пет-шест кила през последните години — повечето около кръста. Не приличаше на ония шерифи, които плашат хората с вида си, но беше проницателен и умен, знаеше как да измъкне отговорите, които му трябваха. Никой дори не се опита да излезе срещу него в последните три избора.

— Няма въобще да се появявам — отвърна Майлз, — ако не престанеш с тези смехотворни обвинения.

Седяха в едно сепаре в ъгъла и притеснената от дошлата за обяд тълпа сервитьорка тресна на масата им кана сладък чай и две чаши с лед, на път за следващата маса. Майлз напълни чашите и блъсна едната към Чарли.

— Бренда ще се разочарова — каза той. — Нали знаеш, че се разстройва, ако не водиш Джона от време на време — допълни той и отпи. — Значи, днес имаш среща със Сара?

Майлз вдигна поглед.

— С кого?

— С учителката на Джона.

— Жена ти ли ти каза?

Чарли се ухили. Бренда работеше в кабинета на директора и знаеше всичко, което става в училището.

— Разбира се.

— Как й беше името?

— Бренда — отвърна Чарли най-сериозно.

Майлз го погледна през масата и той симулира внезапно просветление.

— О, ти имаш предвид учителката! Сара. Сара Ендрюз.

Майлз също отпи.

— Добра учителка ли е? — пита той.

— Така ми се струва. Бренда разправя, че е велика и всички деца я боготворят, но тя за всички така казва — замълча за миг и се наведе напред, сякаш за да сподели някаква тайна. — Каза още, че Сара е привлекателна. Истинска красавица, ако разбираш какво искам да кажа.

— Това какво отношение има към каквото и да било?

— Каза също, че е сама.

— И?

— И нищо — Чарли разкъса пакетче захар и я добави към вече подсладения чай. Сви рамене. — Само ти казвам какво научих от Бренда.

— Ами, добре — отвърна Майлз. — Високо оценявам всичко това. Не знам как щях да доживея до довечера, без последните сведения на Бренда.

— Я не се занасяй, Майлз! Много добре знаеш, че тя постоянно дебне заради теб.

— Кажи й, че и така съм си добре.

— Знам, по дяволите. Но Бренда се тревожи за теб. Знае и това, че пушиш.

— Само да ми гризеш цървулите ли сме се събрали или си ме повикал и за друго?

— Всъщност, за друго, но исках да те предразположа, за да не вдигнеш излишна пара.

— За какво става дума?

В този миг сервитьорката стовари пред тях две чинии скара със зелева салата и кнедли от царевично брашно — обичайната им поръчка — и Чарли се възползва от паузата, за да подреди мислите си. Заля печеното с още кисел сос и посипа салатата с черен пипер. След като се убеди, че няма как да направи новината по-благовидна, той хвана бика за рогата.

— Харви Уелмън реши да оттегли обвинението към Отис Тимсън.

Харви Уелмън беше районният прокурор на Крейвън кънти. Той разговаряше днес сутринта с Чарли и предложи да съобщи на Майлз, но Чарли предпочете да се погрижи сам.

Майлз го погледна.

— Какво?

— Няма как да го обоснове. Бек Суонсън получил внезапен пристъп на амнезия за случилото се.

— Но нали и аз бях там…

— Ти си бил там след инцидента. Не си видял, как е станало.

— Видях кръвта. Видях счупени стол и маса в средата на бара. Видях събраната тълпа.

— Знам, знам. Но какво може да направи Харви? Бек се кълне наляво и дясно, че паднал, а Отис с пръст не го е докосвал. Много се объркал тогава, но сега съзнанието му се прояснило и си спомнил всичко.

Апетитът напусна внезапно Майлз и той блъсна чинията си встрани.

— Ако отида още един път там, сигурно ще намеря някого, който е видял как е станало.

Чарли поклати глава.

— Знам, че не ти дава мира, но с какво ще помогне това? Знаеш колко от братята на Отис са били там онази вечер. И те ще кажат, че нищо не се е случвало, а пък и кой знае дали самите те не са го извършили. Без показанията на Бек, какво му остава на Харви? Освен това, нали го знаеш Отис? Той ще се набута в някоя друга каша — просто му дай време!

— Точно това ме притеснява.

Майлз и Отис Тимсън бяха стари познати. Враждата им започна преди осем години, когато Майлз стана помощник-шериф. Тогава арестува Клайд Тимсън, баща му, заради телесна повреда — изхвърлил бе жена си през вратата на караваната им. Заради тази работа Клайд поостана в затвора, макар и не толкова дълго, колкото трябваше, а в течение на годините петима от общо шестте му сина също посетиха това заведение заради различни престъпления — от търговия с наркотици, през телесни повреди, до автомобилна кражба.

За Майлз, най-опасен беше именно Отис, поради простата причина, че бе най-интелигентен от всички.

Майлз беше на мнение, че той бе нещо по-различно от дребен престъпник, каквито бяха останалите му буйни роднини. Преди всичко, той внимава за външния си вид и за разлика от останалите, не се татуираше и подстригваше косата си късо. От време на време, се захващаше за някоя случайна работа, свързана с физически труд. Не приличаше на престъпник, но външният вид лъже. Името му се свързваше с най-разнообразни престъпления и според мълвата, именно той направляваше наркотичния поток към района, но Майлз не можеше да го докаже. Всичките им операции срещу него излязоха безуспешни, за голямо разочарование на Майлз.

Отис беше злопаметен.

Той не проумя това чак до времето, когато на бял свят се появи Джона. Арестувал бе трима от братята на Отис заради побой, възникнал по време на семейно събиране. Седмица по-късно, Миси люлеела четиримесечния Джона в дневната, когато една тухла влетяла през стъклото на прозореца и почти ги ударила. Стъклен отломък порязал бузата на бебето. Макар да не можеше да го докаже, Майлз беше убеден, че Отис е отговорен за инцидента и отиде с още трима колеги в имението на Тимсън — няколко потрошени каравани, разположени в полукръг на края на града. Разбойниците излезли безмълвно навън и доброволно протегнали ръце, за да ги оковат и отведат.

В края на краищата, не бяха повдигнати никакви обвинения, тъй като нямало доказателства. Майлз побеснял и след като освободили братята, причака Харви Уелмън пред кабинета му. Скараха се и почти се сбиха, преди да измъкнат Майлз настрани.

През последвалите години се случиха и други работи: някой стреля наблизо, а в гаража му избухна необясним пожар — все неща, повече приличащи на юношески лудории. Но и сега Майлз не можеше да направи нищо, поради липса на свидетел. След смъртта на Миси, обстановката остана относително спокойна.

До последния арест.

Чарли вдигна поглед от чинията си. Изразът на лицето му беше сериозен.

— Виж какво, и двамата знаем, че е виновен, та дрънка, но и през ум да не ти минава да се впускаш в саморазправа. Надявам се, че не искаш нещата да загрубеят като предишния път. Сега трябва да мислиш за Джона, както и за това, че невинаги си наблизо, за да го защитиш.

Майлз гледаше в прозореца, а Чарли продължи:

— Гледай сега, той пак ще направи някоя глупост и има ли доказателства, аз ще съм първият, който ще налети отгоре му. Това ти е известно. Но не си търси сам белята — той ще те забърка в нещо. Стой настрана!

Майлз продължаваше да мълчи.

— Пусни го да пасе, ясно ли е? — Чарли вече говореше не само като приятел, но и като шеф.

— За какво ми разправяш всичко това?

— Току-що ти казах защо.

Майлз втренчи поглед в Чарли.

— Има и нещо друго, нали?

Чарли издържа продължителния поглед на Майлз.

— Виж какво… Отис твърди, че си бил малко груб при ареста и е подал жалба…

Майлз стовари длан върху масата. Звукът прокънтя из заведението и хората от съседните маси се извърнаха стреснати, но той не го забеляза.

— Тоя боклук…

Чарли вдигна ръце, за да го спре.

— Знам го кой е, казах го и на Харви, и той няма да предприеме нищо. Но вие двамата не сте най-добрите приятели, меко казано, а той знае как реагираш, когато ти избият чивиите. Макар да не задълбава нещата, той допуска и Отис да казва истината в тоя случай и ми каза да те предупредя да стоиш настрани.

— И какво трябва да правя, ако видя Отис да извършва престъпление? Да извърна глава на другата страна?

— Не, по дяволите, не ставай глупак! Аз пръв ще ти скоча на главата, ако направиш това. Просто спазвай дистанция за известно време, докато всичко отмине, освен ако нямаш друг избор. Казвам ти го за твое собствено добро, разбра ли?

Мина известно време и Майлз отвърна с въздишка:

— Добре.

Още докато го казваше си даде сметка, че двамата с Отис още не бяха приключили.