Никълъс Спаркс
Завой на пътя (8)

Глава 6

В петък вечер, три дни след срещата с Майлз Райън, Сара Ендрюз седеше сама в холчето си, пиеше втора чаша вино и се чувстваше толкова скапана, колкото изобщо е възможно да се чувства човек. Макар да бе наясно с факта, че виното не помага, тя също толкова сигурно знаеше, че ще си налее трета чаша, веднага щом свърши тази. Никога не е била голям пияч, но просто денят беше такъв.

В момента искаше да избяга.

Беше странно, защото денят изобщо не започна зле. Стана в прилично настроение и се чувстваше добре на закуска, а след това всичко тръгна с главата надолу. През нощта нагревателят бе спрял и се наложи да се къпе със студена вода преди училище. Когато пристигна, установи, че трима или четирима от първата редица са настинали и през целия ден кашляха в лицето й, ако не се преструваха. Останалата част от класа последва примера им и тя не успя да направи и половината от плануваното. След училище остана, за да свърши някоя работа, но когато най-после можа да си тръгне, една от гумите на колата й бе спаднала. Обади се на пътна помощ, а те цъфнаха след почти цял час. Докато се добере до жилището си, бяха блокирали улиците за предстоящия Фестивал на хризантемите и се наложи да паркира на три пресечки от къщи. Като капак на всичко, едва влязла, трябваше да говори с някаква позната, която й съобщаваше от Балтимор, че през декември Майкъл ще се жени отново.

Именно тогава отвори бутилката.

И сега, усетила най-после действието на алкохола, тя съжали, че пътната помощ не бе закъсняла още, за да не се налага да води тоя разговор с Балтимор. Изобщо не беше близка с тази жена — срещала се бе с нея по официални поводи, тъй като тя поначало беше приятелка на Майкъл — и за какво й бе необходимо да съобщава на Сара какво ще става? И макар че бе предала информацията с благоприлична смесица от съчувствие и изненада, Сара не можеше да се освободи от подозрението, че едва оставила слушалката, жената ще се втурне да докладва на Майк за реакцията й. Слава Богу, успя да запази самообладание.

Но това стана преди две чаши вино, а сега вече не беше толкова лесно. Тя не искаше да чува за Майкъл. Те са разведени, разделени по силата на закона и собствения си избор и за разлика от други разведени двойки, не са разговаряли след последната си среща при адвокатите преди почти година. В оня момент тя вече се смяташе за щастлива, заради възможността да се отърве от него и подписа документите, без да пророни и дума. Болката и гневът бяха заместени от някаква апатия, поникнала върху почвата на внезапно проумяната истина, че всъщност никога не го е познавала истински. След тази последна среща, той нито се обади, нито й писа, а и тя не си даде този труд. Прекъсна контактите с неговото семейство и приятели, а той, така или иначе, не проявяваше интерес към нейните. В известен смисъл, изглеждаше, че никога не са били женени въобще. Или поне на нея й се струваше така.

И сега той ще се жени отново.

Това не би трябвало да я притеснява. Не би следвало въобще да я интересува.

Но я интересуваше и това я притесняваше само по себе си. Всъщност, обстоятелството, че се дразни, я дразнеше много повече от самия факт на предстоящата сватба. Открай време знаеше, че Майкъл ще го направи — сам й го каза.

За пръв път в живота си наистина мразеше някого.

Но истинска омраза, такава, от която се свива стомахът, не е възможна при отсъствие на емоционална връзка. Не би могла да мрази толкова Майкъл, ако преди това не го е обичала. Може би, в своята наивност си е въобразявала, че ще си останат двойка завинаги. Бяха си дали обет да се обичат завинаги в края на краищата, а тя самата произхождаше от дълга поредица поколения, които бяха правили точно това. Родителите й живееха заедно почти тридесет и пет години, а двете двойки баби и дядовци приближаваха шестдесет годишен юбилей. Сара продължи да вярва, че ще върви по същите следи, дори след като се появиха проблемите им с Майкъл. Знаеше, че няма да й бъде лесно, но когато той предпочете възгледите на семейството си пред даденото й обещание, тя се почувства толкова незначителна, колкото никога друг път в живота си.

Но сега не би трябвало да се дразни, щом го е преодоляла…

Сара довърши чашата и стана от дивана, не желаейки да повярва, не искайки да повярва. Тя го е надмогнала. Ако ей сега допълзи в краката й, за да моли за прошка, тя няма да го приеме. Нямаше нещо на този свят, което да каже или да направи и което да върне любовта й. Да се жени за която си иска и да върви по дяволите — на нея й е безразлично.

Отиде в кухнята и си наля трета чаша.

Майкъл се женеше пак.

Сълзите й бликнаха против волята й. Не искаше да плаче, но старите мечти загиват трудно. Усещаше ги да напират и остави чашата на мивката, за да ги прогони. Тя се катурна вътре и се разби на парченца. Посегна да ги събере, но едно от тях й поряза пръста и той започна да кърви.

Още една неприятност в този ужасен ден.

Издиша силно и притисна очи с опакото на ръката си, за да спре сълзите.

Не помогна.

* * *

— Сигурна ли си, че си наред?

С всичките тия хора наоколо, думите глъхнеха, сякаш Сара чуваше някого в далечината.

— За трети път ти казвам, мамо, добре съм. Наистина съм добре.

Морийн протегна ръка и махна кичур коса от лицето й.

— Виждаш ми се малко бледа, та си викам, да не би да те мъчи нещо.

— Просто съм уморена. Снощи работих до късно.

Макар да не й се щеше да лъже майка си, Сара нямаше намерение да й казва за бутилката вино снощи. Тя не разбираше как е възможно въобще хората да пият, особено пък жените, и ако Сара добави, че на всичко отгоре е била и сама, майка й щеше да прехапе устни притеснена, преди да се впусне в поредица от въпроси, за чиито отговори Сара не беше в настроение.

В този фантастичен съботен следобед, центърът беше претъпкан с хора. Фестивалът бе в разгара си и Морийн пожела да прекара деня в обиколка на сергиите, както и на антикварните магазини по Мидл стрийт. Понеже Лери заяви, че ще гледа футболния мач^[1] между Северна Каролина и Мичиган, Сара предложи да й прави компания. Надяваше се да е забавно и сигурно щеше да е, ако не беше цепещата главата й болка, която дори аспиринът не успя да уталожи. Докато си приказваха, Сара разглеждаше старинна рамка, реставрирана с огромно старание, макар и недотам огромно, че да оправдае цената й.

— В петък вечер?

— Отлагах дълго и снощната вечер ми се видя не по-малко подходяща от която и да било друга.

Майка й се приближи, преструвайки се, че разглежда рамката.

— Цялата вечер ли си беше у дома?

— Ъ-хъ, защо?

— Защото ти звънях няколко пъти, но никой не отговори.

— Изключила бях телефона.

— А-ха. Просто си помислих, че може да си излязла с някого.

— С кого?

Морийн сви рамене.

— Де да знам… с някого.

Сара я погледна над слънчевите очила.

— Да не започваме отново!

— Нищо не започвам — отвърна Морийн. След това понижи глас и каза сякаш на себе си: — Просто допуснах, че си решила да излезеш. Сама знаеш, че го правеше редовно…

Като добавка към способността си да потъне в океан от съчувствие, майката на Сара имаше и качеството да изпълнява съвършено ролята на обладан от чувство за вина родител. Имаше моменти, в които Сара се нуждаеше от това — малко съжаление не е навредило никому, но точно сега не бе един от тях. Сара се намръщи леко и остави рамката на мястото й. Собственичката на сергията, възрастна жена, седнала в сянката на огромен чадър, явно се забавляваше с малката сцена.

Сара се намръщи още повече. Отдалечи се от сергията и след миг Морийн я последва.

— Какво има?

Тонът й накара Сара да спре и да се извърне към майка си.

— Нищо няма. Просто не ми се слуша, колко се тревожиш за мен. Тези приказки се изтъркват с течение на времето.

Морийн зяпна леко и остана в това положение. Сара съжали за казаното, при вида на нараненото изражение на майка си, но не беше в състояние да направи нещо по въпроса. Поне не днес.

— Съжалявам, мамо. Не трябваше да се нахвърлям така върху теб.

Морийн протегна ръка и хвана ръката на дъщеря си.

— Какво става, Сара? И този път ми кажи истината — познавам те твърде добре. Нещо се е случило, нали?

Стисна леко ръката й, а Сара отвърна поглед. Навсякъде около тях беше пълно с хора, тръгнали по техни си работи, потънали в собствен разговор.

— Майкъл ще се жени отново — каза тихо тя.

След като се убеди, че е чула правилно, Морийн бавно обхвана дъщеря си в силна прегръдка.

— О, Сара… Съжалявам… — шепне тя.

Нямаше какво повече да се каже.

* * *

Малко по-късно, двете седяха на градинска пейка над марината^[2], в края на улицата и в страни от тълпите. Стигнаха дотук несъзнателно — просто вървяха, докато нямаше накъде повече да вървят и потърсиха място за сядане.

Там си говориха дълго. Или по-точно — Сара говори дълго. Морийн слушаше, неспособна да скрие обзелата я тревога. Очите й се разшириха и се наляха със сълзи. От време на време стискаше ръката на дъщеря си.

— О… това е просто ужасно — казваше тя за около стотен път. — Какъв ужасен ден!

— И аз така мисля.

— Ами… дали ще ти стане по-леко, ако те посъветвам да погледнеш на нещата откъм хубавата им страна?

— Няма такава, мамо.

— Разбира се, че има.

Сара вдигна скептичен поглед.

— Като например?

— Ами, можеш да бъдеш сигурна, че няма да живеят тук, след като се оженят. Баща ти ще ги оваля в катран и перушина.

Въпреки лошото си настроение, Сара успя да се засмее.

— Много благодаря. Положително ще му го съобщя, ако някога го видя отново.

Морийн замълча.

— Нямаш такива намерения, нали? Да го виждаш, имам предвид?

Сара поклати глава.

— Не, освен ако не бъде наложително.

— Добре. След всичко, което ти причини, не би било разумно.

Сара само кимна и се облегна назад.

— Чувала ли си се с Брайън напоследък? — промени темата тя. — Никога не си е у тях, когато го потърся.

Морийн подхвана новата насока без оплаквания.

— Говорих с него преди няколко дни, но знаеш как е. Понякога разговорите с родителите са последното нещо, с което ти се ще да се занимаваш. Не му се стои много със слушалка в ръка.

— Има ли си приятели?

— Сигурна съм, че има.

Сара се загледа във водната повърхност, замислена за брат си. После попита:

— Как е татко?

— Все така. Преглеждаха го в началото на седмицата и май е добре. Не се уморява както преди.

— Прави ли си упражненията?

— Не колкото трябва, но все ми обещава да се заеме сериозно с тази работа.

— Кажи му, че настоявам да ги прави.

— Добре. Но той е инат, нали знаеш? По-добре ще е, сама да му кажеш. Когато го правя аз, мисли, че се заяждам.

— А ти заяждаш ли се?

— Разбира се, че не — отвърна бързо тя. — Просто се безпокоя за него — от марината излезе огромна ветроходна яхта и се насочи към Нойс. Двете я загледаха смълчани. След малко мостът ще се вдигне, за да й позволи да мине, а движението от двете страни на реката ще застине. Сара знаеше вече, че ако закъснява за някоя среща, винаги може да каже: „Забавиха ме на моста“. Всеки жител на града, от лекар до съдия, ще приеме подобно извинение, поради простата причина, че го е използвал сам.

— Приятно ми е да чуя пак смеха ти — промълви след малко Морийн.

Сара й хвърли кос поглед.

— Не ме гледай така! Имаше един период, през който не го правеше. Дълъг период — Морийн докосна нежно коляното на Сара. — Не допускай Майкъл да те наранява повече. Ти си надживяла това, не забравяй!

Сара кимна едва забележимо, а Морийн продължи монолога, който дъщеря й вече знаеше наизуст.

— И ще продължаваш да го надмогваш. Един ден ще срещнеш някого, който ще те обича, понеже ти…

— Мамо! — прекъсна я Сара, като провлече думата и тръсна глава. Напоследък разговорите им винаги свършваха така.

Този път майка й се овладя. Посегна за ръката на Сара и макар тя да я дръпна отначало, Морийн настоя и все пак я хвана.

— Не мога другояче, защото искам да си щастлива — казва. — Не можеш ли да го разбереш?

Сара се усмихна насила, с надежда да задоволи майка си.

— Да, мамо, разбирам.