Никълъс Спаркс
Завой на пътя (13)

Глава 11

Петъкът донесе първия наистина хладен полъх на есента. Тънък слой скреж покри всяко стръкче трева, а хората виждаха дъха си, когато се качваха в колите, за да отидат на работа. Дъбове, кучешки дрян и магнолии тепърва ще започнат бавното си преобличане в червена и оранжева премяна, а сега Сара гледаше как слънчевите лъчи си пробиваха път между листата им, за да хвърлят сенки по паважа.

Скоро щеше да дойде Майлз и тя цял ден не можеше да се освободи от тази мисъл. Трите записа на телефонния секретар показваха, че същото прави и майка й. Малко прекалено, по мнението на Сара. Морийн бе обсъдила всички възможни въпроси. „Виж сега, за довечера… да не забравиш да си вземеш жакет. Няма защо да хващаш пневмония. Напълно е възможно при тоя студ“, започваше едно от обажданията, за да премине към цяла серия от полезни съвети. От това, да не слага прекалено много грим или бижута „за да не добие той някаква погрешна представа“, до проверка на чорапогащника за бримки, защото „нищо не би могло да изглежда по-зле, нали разбираш…“ Второто обаждане започваше с резюме на първото и в него се усещаше някакво напрежение, сякаш майка й разбираше, че времето няма да стигне, за да сподели цялата световна мъдрост, която е натрупала през годините: „Като казвам жакет, имам предвид нещо стилно, нещо леко. Знам, че може да настинеш, но нали искаш да изглеждаш добре. И за Бога, недей да слагаш онова дълго зелено нещо, което толкова харесваш. Може и да топли, обаче е грозно като…“ В третия запис гласът звучеше наистина паникьосано, когато оповестяваше необходимостта да прочете някой вестник, „та да има за какво да си приказвате…“. Сара изтри всичко.

Трябваше да се приготви за среща.

* * *

Час по-късно видя през прозореца Майлз с продълговата кутия под мишница. Спря за миг, сякаш за да се убеди, че е попаднал където трябва, после отвори външната врата и потъна в нея. Чу го да изкачва стълбите и приглади с длани черната официално рокля, на която се спря след дълъг и мъчителен размисъл, преди да отвори вратата на апартамента.

— Да не би да съм закъснял?

Сара се усмихна.

— Не, точно навреме идвате. Просто Ви видях през прозореца.

Майлз си пое дълбоко дъх.

— Много добре изглеждате — каза той.

— Благодаря — сочи кутията. — Това за мен ли е?

Той кимна и я подаде. Вътре имаше шест жълти рози.

— По една за всяка седмица работа с Джона.

— Много мило — каза тя искрено. — Мама ще остане силно впечатлена.

— Майка Ви?

Тя се усмихна.

— По-късно ще Ви разкажа за нея. Нека влезем, за да намеря в какво да ги натопя.

Майлз влезе и хвърли бърз поглед наоколо. Направо очарователно — по-малко, отколкото си го бе представял, но изненадващо уютно, а повечето мебели бяха много подходящи. Имаше удобен наглед диван с дървена рамка, декоративни масички с почти модерно избледнял лак, люлеещ се стол под лампа в ъгъла, с вид на поне стогодишен — дори пачуъркът^[1], преметнат през облегалката изглеждаше като от миналия век.

Сара отвори шкафа над мивката в кухнята, разбута няколко съда и измъкна малка кристална ваза, която напълни с вода.

— Хубаво жилище имате — казва Майлз.

Тя погледна натам.

— Благодаря. И на мен ми харесва.

— Сама ли го подредихте?

— В по-голямата част. Донесох си някои неща от Балтимор, но след като видях тукашните антикварни магазини, реших да подменя повечето. Страхотни неща се намират наоколо.

Майлз прокара длан по старинен секретар до прозореца и дръпна завесите, за да погледне навън.

— Харесва ли Ви да живеете в центъра?

Сара извади ножици от едно чекмедже и започна да подрязва под ъгъл краищата на розовите стебла.

— Да, но шумът наоколо не ми дава мира цяла нощ. Всичките тия тълпи, тия хора, които крещят и се карат, веселят се до ранни зори. Направо е за чудене как изобщо заспивам.

— Спокойствие значи.

Тя подреди цветята едно по едно във вазата.

— Това е първото място в живота ми, където хората изглежда си лягат в девет часа. Градът опустява по залез-слънце, но пък от друга страна, това сигурно улеснява Вашата работа?

— Честно казано, това няма отношение към мен. Ако изключим различните призовки и актове, моята юрисдикция свършва при чертите на града. Работя предимно извън него.

— Поддържате прочутите капани за превишена скорост на Юга? — попита тя закачливо.

— И с това не се занимавам. Има си пътна полиция.

— Ако правилно разбирам думите Ви, не вършите кой знае какво, тогава…

— Точно така — каза Майлз, — като изключим учителската, не мога да се сетя за друга по-лека професия.

Тя се засмя и сложи вазата в средата на барплота.

— Чудесни са, благодаря Ви — заобиколи плота и посегна за чантичката си. — И така, къде отиваме?

— Зад най-близкия ъгъл. „Харви меншън“. Вън е малко хладно, може би трябва да си вземете жакет — казва той с поглед върху деколтираната рокля без ръкав.

Сара отиде в дрешника и си спомни думите на майка си от записа, който би желала да не е чула. Тя изстиваше лесно, а беше от хората, които мразеха настинките. И ето че вместо да облече „голямото зелено нещо“, което да й топли, тя сложи леко, подходящо за роклята манто, което би накарало майка й да кимне одобрително. Стилно. Когато я вижда, Майлз сякаш иска да каже нещо, но не знае как.

— Нещо не е наред ли?

— Ами… навън е студено. Не мислите ли, че имате нужда от нещо по-дебело?

— Няма да имате нищо против?

— Че защо да имам?

Тя с удоволствие сменя стилното с голямото грозно нещо, а Майлз й помага да го облече, като държи разтворени ръкавите. Миг по-късно външната врата е заключена и те слизат по стълбите. Щом излиза навън, Сара усеща щипещ студ по бузите и пъха ръце в джобовете.

— Не мислите ли, че щеше да Ви е студено с другото манто?

— Определено — казва тя с благодарна усмивка. — Но това не отива на роклята.

— Предпочитам да се чувствате удобно. А освен това, палтото Ви отива.

Готова е да го целуне за тия думи. Запомни ги, мамо!

Тръгнаха по улицата и след няколко крачки, за своя и негова изненада, тя измъкна едната си ръка от джоба и я прокара под неговата.

— Е — каза Сара, — нека сега Ви разправя за моята майка.

* * *

Малко по-късно, седнал с нея на масата, Майлз едва сдържа смеха си.

— Тя изглежда е великолепна.

— Лесно е да го кажете. Не е Ваша майка.

— Просто това е нейният начин да Ви покаже обичта си.

— Знам. Но нещата щяха да са значително по-лесни, ако не проявяваше чак такава грижа. Понякога си мисля, че го прави нарочно, за да ме влудява.

Независимо от видимото раздразнение, тя изглеждаше великолепно в светлината на свещите, реши Майлз.

„Харви меншън“ беше сред добрите ресторанти в града. Построен за жилище в 1790 година, той бе любимо място за влюбени двойки. Когато го преустройвали за днешното му предназначение, собствениците решили да запазят разпределението на помещенията. Поведоха Майлз и Сара по вита стълба, за да ги настанят в някогашната библиотека — слабо осветено неголямо помещение с под от червен дъб и таван със сложни плетеници. Две от стените бяха покрити с книги на махагонови лавици, а откъм третата идваше уютната топлина на камината. Сара и Майлз седяха в ъгъла до прозореца. Имаше още пет маси и макар всички да бяха заети, в стаята се чуваше само тих шепот.

— М-да… Мисля, че сте права. Майка Ви вероятно не спи по цели нощи, за да измисля нови начини да Ви тормози.

— Мисля, че още не сте я видели.

Майлз се усмихна.

— Поне имате възможност да я виждате. Както Ви казах при първия ни разговор, аз вече почти нямам възможност да говоря с баща си.

— Къде е той сега?

— Нямам представа. Получих картичка преди няколко месеца от Чарлстън, но никой не може да каже дали е още там. Обикновено не се задържа на едно място, не се обажда и много рядко се отбива тук. От години не е виждал нито мен, нито Джона.

— Не мога да си го представя.

— Просто си е такъв, но от друга страна и когато бях малък не се държеше точно като типичен домашар. През повечето време имах усещането, че не му е приятно да се мотаем наоколо.

— Ние?

— Аз и мама.

— Обичаше ли я?

— Нямам представа.

— Е, стига де!

— Сериозно говоря. Била е бременна, когато са се оженили и не мога да твърдя, че бяха един за друг. Живееха на полюси — днес са влюбени до смърт, а утре тя му изхвърля дрехите на поляната към улицата и му заявява, никога да не се връща повече. А когато тя почина, той си взе шапката и изчезна с най-голямата възможна бързина. Напусна работа, продаде къщата, купи си лодка и ми каза, че искал да види свят. Нямаше и най-бегла представа от ветроходство. Каза ми, че ще се учи в хода на плаването и май това е сторил.

Сара свъси вежди.

— Това е малко странно.

— Не и за него. Честно казано, аз изобщо не се изненадах, но трябва да се запознаете с него, за да разберете, какво имам предвид — той поклати леко глава.

— Как почина майка Ви? — попита внимателно Сара.

Върху лицето му се изписа странно, болезнено изражение и Сара веднага съжали за въпроса си. Наведе си напред и каза:

— Простете ми! Толкова съм груба. Не биваше да Ви питам.

— Няма нищо — отвърна спокойно Майлз. — Не Ви виня. Това стана толкова отдавна, че вече не е трудно да се говори за него. Просто не е ставало дума от години. Не си спомням кога за последен път някой е питал за майка ми.

Майлз забарабани с пръсти по масата, после малко се поизправи и заговори с безизразен глас, сякаш за някого, когото не познава. Тази интонация беше позната на Сара — тя говореше така за Майкъл.

— Мама започна да получава болки в стомаха. Понякога не можеше дори да спи нощем. Мисля, че дълбоко в себе си е знаела колко е сериозно, но когато отиде най-накрая на лекар, метастазите се бяха разпространили по черния дроб и панкреаса. Никой не беше в състояние да направи каквото и да било. Отиде си след по-малко от три седмици.

— Съжалявам — каза Сара, защото нищо друго не й идваше на ум.

— Аз също. Мисля, че щяхте да я харесате.

— Сигурна съм, че щях.

Прекъсна ги сервитьорът, който се появи, за да вземе поръчката им за пиене. Сякаш по даден сигнал, и двамата посегнаха към менюто.

— Какво да си поръчам? — попита тя.

— Всичко е много хубаво.

— Никакви препоръки?

— Аз сигурно ще си поръчам някакъв стек.

— Това не ме изненадва.

Той вдигна поглед.

— Имате нещо против стека?

— Съвсем не. Просто не ми приличате на любител на тофу^[2] със салата — тя затвори менюто. — Аз обаче трябва да внимавам за момичешката си фигура.

— И какво ще си поръчате?

Тя се усмихна.

— Един стек.

Майлз затвори менюто и го остави в края на масата.

— Е, след като изчерпахме моя живот, нека преминем към Вашия. Как премина детството Ви?

Сара остави менюто си върху неговото.

— За разлика от Вашите, моите родители са страхотни домашари. Живеехме в предградие на Балтимор във възможно най-типичната къща: четири спални, две бани, веранда, цветна леха и бяла дъсчена ограда. Ходех на училище с автобуса заедно със съседските деца, играех по цял ден на двора и имах най-голямата колекция от кукли Барби в цялата махала. Татко работеше от девет до пет и ходеше с костюм всеки ден. Мама си седеше у дома и не мога да си я представя в ония дни без престилка. Къщата ухаеше непрекъснато на пекарна. Всеки ден правеше сладки за мен и братчето ми и докато ги ядяхме в кухнята, разказвахме какво сме учили през деня.

— Звучи приятно.

— Беше приятно. Мама беше великолепна, докато бяхме малки. Беше от оня тип майки, при които тичат чуждите деца, когато се ударят или направят някаква беля. Чак когато пораснахме с брат ми, започна да издивява по отношение на мен.

Майлз вдигна вежди.

— А дали не си е била такава винаги, но по-рано Вие не сте могли да го забележите?

— Така би казала Силвия.

— Коя Силвия?

— Една приятелка — отвръща Сара уклончиво. — Добра приятелка.

Ако е усетил някаква колебливост, Майлз не го показа с нищо.

Пристигнаха питиетата и сервитьорът прие новата поръчка. Щом се отдалечи, Майлз приближи лице към нейното.

— А брат Ви що за човек е?

— Брайън? Той е добро момче. Мога да се закълна, че е по-зрял от повечето ми колеги. Но е притеснителен и не общува много лесно с другите. Пада си малко интроверт, но когато сме двамата, нещо щраква и се разбираме както някога. Това е една от главните причини за идването ми тук. Исках да бъдем още известно време заедно, преди да замине в колежа. Току-що започна в УСК^[3].

Майлз кимна.

— Значи, той е доста по-малък от вас.

— Не много.

— Е… достатъчно. Вие на колко сте? Четиридесет? Четиридесет и пет? — повтори той казаното от нея при първата им среща.

Тя се разсмя.

— Момичетата трябва много да внимават с Вас.

— Обзалагам се, че го казвате на всеки мъж, с когото излизате.

— Всъщност, загубила съм опит. Не съм излизала с никого след развода си.

Майлз отпусна чашата.

— Шегувате се, нали?

— Не.

— Момиче като Вас? Сигурен съм, че са Ви канили много пъти.

— Това не означава, че съм приемала поканите.

— Правели сте се на недостъпна? — подразни я Майлз.

— Не, просто не ми се щеше да наранявам когото и да било.

— Значи сте разбивачка на сърца, така ли?

Тя не отговори веднага, забила поглед в масата.

— Не, не разбивачка на сърца — промълви тихо, — а с разбито сърце.

Думите й го изненадаха. Майлз търсеше някаква лековата реплика, но като видя изражението й, реши да замълчи. Известно време Сара остана потънала в собствения си свят. Накрая погледна Майлз, с почти смутена усмивка.

— Съжалявам! Май Ви развалих настроението, а?

— Нищо подобно — бързо отговори Майлз. Протегна ръка и нежно стисна нейната. — Освен това, трябва да знаете, че моето настроение не се разваля така лесно. Е, ако примерно плиснете чашата си в лицето ми и ме наречете гадняр…

Сара се засмя, въпреки видимата си напрегнатост.

— Това би създало известен проблем, така ли?

— Вероятно — отвърна той с намигване. — Но дори и в този случай, като се има предвид, че е първа среща и така нататък, може би ще го мина метър.

* * *

Приключиха с вечерята в десет и половина и когато излязоха на улицата, Сара положително не искаше срещата им да свърши. Вечерята беше превъзходна, а разговорът щедро напоен с бутилка първокачествено червено вино. Искаше й се да прекара още време с Майлз, но не се чувстваше готова да го покани в жилището си. Само на една-две крачки от тях, двигателят на някаква кола припукваше, докато изстиваше.

— Искате ли да прескочим до Таверната? — предложи Майлз. — Не е далеч.

Сара кимна утвърдително, загърна мантото си и двамата тръгнаха един до друг по тротоара. Улиците бяха пусти, а галерии, антикварни магазини, една кантора за недвижими имоти, сладкарница и книжарница, покрай които минаваха, бяха затворени.

— Къде точно се намира това място?

— Нататък — каза той и посочи с ръка. — Зад оня ъгъл.

— Не съм и чувала за него.

— Не ме изненадва. Това е местна кръчма и собственикът поддържа становището, че ако не я знаете, мястото Ви така или иначе не е в нея.

— От какво преживява тогава?

— Оправя се — отвърна загадъчно Майлз.

След минута бяха вече зад ъгъла. Макар че покрай тротоара бяха паркирани доста коли, не се забелязваше никакъв признак на живот. Атмосферата беше почти зловеща. По средата на разстоянието до следващата пресечка Майлз спря пред тесен проход между две сгради, едната от които изглеждаше напълно изоставена. В дъното на пасажа, на десетина метра от тях, беше окачена накриво една-едничка лампа.

— Тук е.

Сара се поколеба и Майлз я поведе за ръка през тесния проход, докато се оказаха под лампата. Името на заведението бе изписано над изкорубената врата със светлоотразяващ маркер. Отвътре се чуваше музика.

— Впечатляващо! — каза Сара.

— За Вас — само най-доброто.

— Не долавям ли някакъв сарказъм?

Макс се засмя и отвори вратата.

Поместена в приличащата на изоставена сграда, Таверната тънеше в полумрак и леко миришеше на плесен, но беше изненадващо голяма. Четири билярдни маси бяха наредени в дъното, под светлинни реклами за различни бири, дълъг барплот се бе проточил край отсрещната стена. До входната врата бе изправен старомоден джубокс, а в останалото пространство бяха разхвърляни безредно десетина маси. Подът беше бетонен, а дървените столове — в най-различни стилове, но това като че нямаше особено значение.

Беше претъпкано.

Хора се тълпяха покрай бара и около масите. Същото бе положението и около билярдите. Две жени с малко повечко грим се бяха надвесили над джубокса, стегнатите им в прилепнали дрехи тела се полюляваха в ритъма на музиката, докато разглеждаха заглавията и избираха какво да пуснат.

Майлз я погледна развеселен.

— Изнанедващо, нали?

— Не бих повярвала, че е възможно, ако не го бях видяла. Но тук е препълнено.

— Така е всеки уикенд — бързо огледа залата, като търсеше свободни места.

— Има няколко стола отзад… — каза тя.

— Те са за играчите на билярд.

— Ами, ако искате, да изиграем една партия.

— Билярд?

— Защо не? Има свободна маса. Освен това, там сигурно не е толкова шумно.

— Добре, отивам да уредя въпроса с бармана. Искате ли нещо за пиене?

— Светла Куурз, ако имат.

— Сигурен съм, ако имат. Ще се видим при билярда, нали?

И Майлз си запробива път между хората към бара. Пъхаше се между две високи столчета и вдигна ръка, за да привлече вниманието на бармана. Като се има предвид колко хора чакаха, щеше да се забави.

Тук беше топло и Сара свали мантото. Докато го сгъваше върху ръката си, чу вратата зад гърба й да се отваря. Погледна през рамо и се отмести, за да направи път на двама мъже. Първият, татуиран и дългокос, си беше направо страшен, докато вторият, облечен в джинси и поло, не би могъл да бъде по-различен. Тя се зачуди, какво изобщо ги свързваше.

Когато се вгледа малко по-внимателно, бързо промени мнението си — вторият плашеше много повече. Нещо в израза на лицето му, в държането му, изглеждаше много по-застрашително.

С благодарност установи, че първият влиза, без да й обръща внимание. Вторият обаче спря, щом се изравни с нея и тя буквално почувства погледа му.

— Не съм те виждал тук преди. Как се казваш? — обади се внезапно той. Погледът му беше оценяващ и студен.

— Силвия — излъга тя.

— Да те почерпя нещо?

— Не, благодаря! — отказа тя с поклащане на глава.

— Искаш ли тогава да седнеш при мен и брат ми?

— Не съм сама — отвърна тя.

— Не виждам никого.

— На бара е.

— Идвай, Отис! — извика татуираният. Отис не му обърна: внимание, залепил поглед в Сара.

— Сигурна ли си, че не искаш да те почерпя, Силвия?

— Абсолютно! — каза тя.

— И защо не? — попита той и макар че речта му беше спокойна и дори любезна, нещо я накара да усети зад думите му едва сдържан гняв.

— Казах Ви — не съм сама — отвърна тя и отстъпи.

— Айде, Отис! Пие ми се!

Отис Тимсън погледна по посока на гласа, после се извърна към Сара и се усмихна, сякаш бяха на коктейл, а не в кръчма.

— Ако си промениш мнението, аз съм насреща — каза той спокойно.

Щом се отдалечи, Сара издиша шумно и се насочи през тълпата към игралните маси, с желание да се отдалечи от него колкото е възможно повече. Стигнала целта си, тя преметна мантото през облегалката на един свободен стол, а миг по-късно Майлз пристигна с бирите. Един поглед му бе достатъчен, за да разбере, че нещо се бе случило.

— Какво има? — попита той, като й подаваше бутилка Куурз.

— Някакъв гад се опита да ме забърше. Тръпки ме полазиха чак. Забравила бях как е по такива места.

Лицето на Майлз потъмня.

— Направи ли нещо?

— Нищо, с което да не мога да се справя.

Той сякаш обмисли отговора.

— Сигурна ли сте?

Сара се поколеба.

— Да, сигурна съм — трогната от неговата загриженост, тя чукна бутилка о неговата, намигна му и забрави за инцидента.

— Вие ли ще разбивате или аз?

* * *

След като свали сакото и нави ръкавите на ризата си, Майлз свали две щеки от стойката на стената.

— Правилата са сравнително прости — започна Майлз. — Топки от едно до седем са за връзване, от осем до петнадесет — за точки…

— Знам — прекъсва го тя, като махна с ръка.

Той я погледна изненадан.

— Играли сте това и по-рано?

— Мисля, че няма човек, който да не е играл поне един път.

Майлз и подаде щеката.

— Тогава, да започваме! Искате ли да разбиете? Или аз?

— Не… давайте Вие!

Под погледа на Сара Майлз заобиколи масата, като натри върха на щеката с креда. После се надвеси, опря длан в масата, изтегли щеката с другата ръка и нанесе чист удар по челната топка. Чу остър звук, топките се пръснаха по цялата маса, а тази с номер четири се търкулна към единия ъгъл и изчезна безшумно в мрежичката. Той погледна към нея.

— Вързах се.

— Не съм се съмнявала и за миг, че ще го направите.

Майлз огледа масата и обмисли следващия удар. Сара бе поразена за пореден път от мисълта, колко много се различава от Майкъл. Той не играе този вид билярд и в никакъв случай не би довел Сара на подобно място. Сам не би се чувствал удобно тук, а и не би се вписал в обстановката… с по-голям успех, отколкото Майлз би паснал към света, до неотдавна обитаван от самата нея.

Но изправен тук без сако и с навити ръкави, той я привличаше, Сара не можеше да го отрече. Противно на мнозина, свикнали да поливат с бира вечерната си пица, Майлз изглеждаше почти слаб. Не притежаваше класическата осанка на филмов красавец, но кръстът му беше тесен, коремът — плосък, а раменете — широки. Но имаше и нещо друго. Нещо в погледа, в израза на лицето му, което издаваше трудностите, с които се бе сблъскал през последните две години, нещо, което бе виждала в собственото си огледало.

Джубоксът млъкна за момент, за да подеме отново с „Роден в САЩ“ на Брюс Спрингстийн. Тютюневият дим можеше да се реже с нож, въпреки жужащите над тавите им вентилатори. Сара долавяше притъпено бучене наоколо — хората се закачаха и шумно се веселяха, но като гледаше Майлз, имаше усещането, че са съвсем сами. Майлз правеше нов удар.

Огледа с опитно око спрелите топки. Мина от другата страна и удари пак, но този път пропусна. Като видя, че е на ред, Сара остави бирата си и хвана щеката. Майлз посегна към кредата, за да я подаде на Сара.

— Деветката Ви е заложена много удобно — каза той, като кимна към противоположния ъгъл на масата. — Застанала е на самия ръб на чорапчето.

— Виждам — отвърна тя, намаза щеката с креда и я остави настрана. Разгледа масата, но не взе решение веднага. Усетил колебанието й, Майлз опря собствената си щека на един стол.

— Искате ли да Ви покажа, как да поставите ръка на масата? — предложи шеговито той.

— Разбира се.

— Добре тогава. Извийте в полукръг показалеца, а останалите три пръста опрете в масата! — той демонстрира.

— Така ли? — попита тя, като му подражаваше.

— Почти… — той я доближи и в мига, в който посегна към ръката й, нещо вътре в нея подскочи, нещо в стомаха, което плъзна по цялото тяло. Нагласи пръстите й с топла ръка. Усети аромата на афтършейва му, въпреки цигарения дим и застоялия въздух — чиста, мъжествена миризма.

— Не… дръжте пръста малко по-стегнат! Ако е прекалено хлабав, няма да насочите добре щеката.

— Така ли? — попита тя, като си помисли, колко е приятно да усеща близостта му.

— Така е по-добре! — отвърна той, без да забележи, че с нея става нещо. — Сега, когато движите щеката, старайте се да не се отклонява! И помнете — не е нужно ударът да е силен! Топката е на самия ръб и може да я отплеснете!

Сара направи каквото й се каза. Ударът беше точен и както предрече Майлз, деветката беше в чорапчето. Ударната топка се върна към средата на масата.

— Прекрасно! — каза той, като кимна към нея. — Сега имате превъзходна възможност с номер четиринадесет.

— Така ли?

— Да, ето я там. Просто се прицелете и повторете същото!

Без да бърза, тя изпълни указанията. След като и четиринадесетката падна в чорапчето, ударната топка отново остана в много изгодна позиция. Очите на Майлз се разшириха от изненада. Сара вдигна поглед с ясното съзнание, че иска отново да усети близостта му.

— Вторият път не стана така гладко — каза тя. — Бихте ли ми показали пак?

— Разбира се — бързо отвърна той и пак се наведе близо до нея и тя пак усети аромата на афтършейва му. Атмосферата отново бе заредена с напрежение, но този път и той го усети и удължи ненужно времето за демонстрация. Имаше нещо дръзко и омайно в начина, по който се докосваха, нещо… чудесно. Майлз си пое дълбоко дъх.

— Добре, опитайте сега! — каза той, като се отдръпна, сякаш му трябваше пространство.

Уверен удар и номер единадесет беше в чорапчето.

— Мисля, че вече Ви е ясно — каза Майлз и посегна към бирата. Сара мина от другата страна на масата за следващия удар.

Той я наблюдаваше и не пропускаше нищо — грациозната походка, нежните извивки на тялото, гладката до невъзможност кожа. Когато Сара прокара с длан кичур коса зад ухото, той отпи от бирата и се запита как е могъл съпругът й да я изпусне. Трябва да е сляп или пък идиот, а може би — и двете. След миг дванадесети номер беше в чорапчето. Добър ритъм, помисли си той, като се стараеше да се съсредоточи върху играта.

През следващите няколко минути Сара не срещна никакво препятствие. Десетката се хлъзна през целия страничен ръб на масата, за да цопне в чорапчето.

Подпрял гръб на стената, кръстосал крака, Майлз въртеше щеката в длани и чакаше.

Номер тринадесет отиде право в целта без никакво усилие.

Тук той се намръщи леко. Странно, тя нямаше никакъв пропуск, а…

Поради чист късмет, петнадесети номер последва тринадесети само след миг и той с мъка преодоля порива да посегне за пакета цигари в джоба на сакото.

Остана само осмицата и Сара се изправи до масата, за да намаже щеката с креда.

— Трябва да целя осмицата, нали? — попита тя.

Майлз пристъпяше от крак на крак.

— Да, но сте длъжна да обявите чорапчето предварително.

— Добре — каза тя и заобиколи масата, докато застане с гръб към него. — Ще бъде ъгловото.

За успех, беше нужен дълъг удар, под съвсем малък ъгъл. Възможен, но много труден. Сара се наведе над масата.

— Внимавайте да не я отплеснете, защото ако го направите, печеля аз!

— Няма — пошепна си тя тихо.

Сара прави удара, осмицата е в мрежичката и тя се изправя с широка усмивка.

— Не е за вярване!

Майлз продължава да гледа ъгловото чорапче.

— Хубав удар — казва той и не може да повярва на очите си.

— Късметът на новака — казва тя снизходително. — Искате ли да разбиете отново?

— Да… — съгласява се колебливо той. — Направихте няколко наистина добри удара.

— Благодаря!

Майлз допи бирата си, преди да подреди топките за разбиване. Разби, като вкара и топка, но пропусна втория удар.

Сара сви съчувствено рамене и започна да обикаля около масата, без нито един пропуск. Докато свърши, Майлз я наблюдаваше от мястото си до стената. Остави щеката си настрана и поръча нови две бири на минаваща наблизо сервитьорка.

— Мисля, че ме изпързаляха — каза той убедено.

— Май сте прав — отвърна тя и го приближи. — Но поне не беше на пари. Ако беше, нямаше да стане така лесно.

Майлз поклати глава учудено.

— Къде сте научили това нещо?

— От татко. Винаги сме имали маса вкъщи и играехме непрекъснато.

— Защо тогава не ми попречихте да Ви уча, преди да съм станал на глупак?

— Ами… Вие толкова много искахте да ми бъдете от полза, че не ми се щеше да Ви наранявам.

— Високо ценя това! — той и подаде бира и докато тя я поемаше, пръстите им се допряха лекичко. Майлз преглътна.

Дявол да го вземе, много е красива! Отблизо — още повече!

Преди да развие мисълта си, долови някакво слабо раздвижване зад гърба си. Майлз се обърна.

— Е, как я карате двамката, шериф Райън.

При вида на Отис той инстинктивно настръхна. Брат му стоеше до него, с бира в ръка и оцъклен поглед. Отис отправи подигравателен поздрав с ръка към Сара, а тя отстъпи леко към Райън.

— А ти как я караш? Много ми е приятно да те видя.

Майлз проследи погледа на Отис към Сара.

— Този е оня тип, за който Ви казах преди малко — пошепна тя.

Отис повдигна вежди, но не каза нищо.

— Какво, по дяволите, искаш Отис? — попита предпазливо Майлз, като се сети за предупреждението на Чарли.

— Нищо не искам. Само да кажа здрасти.

Майлз се извърна настрани.

— Искате ли да отидем на бара? — попита той Сара.

— Разбира се — съгласи се тя.

— Добре, продължавайте! Не искам да ви преча на срещата! — каза Отис. — Хубаво момиче си хванал. Май е нещо ново.

Майлз трепна и Сара разбра колко остро го засегна забележката. Отвори уста да отговори, но от нея не излезе и звук. Юмруците му се свиха, но той се обърна към Сара:

— Да вървим! — в гласа му е събрана ярост, каквато до тоя момент не бе усетила.

— Впрочем — добави Отис, — цялата тая работа с Харви. Не се притеснявай! Казах му да не те натиска особено!

Усетили назряващ скандал, наоколо започнаха да се трупат хора. Майлз гледаше втренчено Отис, който отвърна на погледа, без да мигне. Брат му бе минал малко встрани, готов да се хвърли, ако се наложи.

— Хайде просто да се махаме! — каза Сара малко по-настойчиво, като прави всичко възможно да попречи на нещата да излязат напълно от контрол. Тя хвана Майлз за ръката и го дръпна. — Хайде, Майлз… моля Ви!

Това бе достатъчно да привлече вниманието му. Сара грабна палтата на двамата и го повлече към изхода. Тълпата се разтвори пред двамата и след миг, те бяха навън. Майлз тръсна ръката й от лакътя си, бесен на Отис, бесен на себе си, че почти загуби контрол и тръгна бързо по алейката към улицата. Сара изостана няколко крачки, като спря, за да облече мантото си.

— Майлз… почакайте…

Минаха няколко секунди, преди той да осъзнае положението и да спре, забил поглед в земята. Тя го настигна и му подаде сакото, но той не го забеляза.

— Съжалявам за всичко станало — каза той, без да я гледа в очите.

— Нищо не сте сторили, Майлз — отвърна тя. Той не каза нищо и тя се приближи. — Да не Ви е зле? — попита тихо.

— Не… нищо ми няма — гласът му беше толкова тих, че тя едва го чу. За миг заприлича точно на Джона, когато му възложи твърде много работа.

— Не изглеждате много добре — каза тя накрая. — Всъщност, изглеждате си направо зле.

Въпреки гнева си, той се разсмя.

— Много Ви благодаря!

Някаква кола на улицата търсеше бавно място за паркиране. От прозореца излетя незагасен фас и падна в канавката. Студено беше, твърде студено, за да стои човек на едно място и Майлз облече сакото си. Без да продумат, двамата тръгнаха по улицата. Стигнали кръстовището, Сара наруши тишината:

— Мога ли да попитам, какво всъщност стана вътре?

След малко Майлз каза:

— Дълга история.

— Обикновено е така.

Направиха още няколко крачки, а стъпките им единствени нарушаваха тишината.

— Имаме си стари отношения — обади се накрая Майлз. — Не много добри.

— Горе-долу разбрах — каза тя. — Не съм съвсем хваната в гората.

Майлз не отвърна.

— Вижте, ако не Ви се говори за това…

Предлагаше му се възможност да се измъкне и той бе почти на път да се възползва. Той обаче пъхна ръце в джобовете и затвори за миг очи. За няколко минути разказа на Сара всичко: за арестите в течение на годините, за вандализма вкъщи, за порязването на Джона, докато стигна до последния арест и предупреждението на Чарли. Докато говореше, те се разхождаха из централната част на града, покрай затворените магазини и епископалната черква, за да пресекат накрая Фрънт стрийт и да навлязат в градинката при Юниън пойнт. Сара слушаше внимателно. Когато свърши, тя вдига поглед към него.

— Съжалявам, че Ви спрях — каза тихо тя. — Трябваше да Ви оставя да го направите на кайма.

— Не, благодарен съм Ви за онова, което направихте. Той не си струва труда.

Минаха край Клуба на стариците, място за старомодни срещи навремето, а сега напълно изоставен, чиито руини сякаш насърчаваха подобната на гробищна тишина. Множество годишни прииждания на Нойс бяха направили сградата негодна за обитаване, освен от птици и друг дивеч.

Като стигнаха до брега, те спряха, за да погледат катраненочерните води на Нойс, които се точеха бавно пред тях. Те пошляпваха варовиковите брегове в равномерен ритъм.

— Разкажете ми за Миси! — обади се тя, за да избегне притисналата ги тишина.

— Миси?

— Бих искала да знам, каква е била — каза прямо Сара. — Тя заема голямо място от онова, което сте били, а аз не знам нищичко за нея.

След малко Майлз каза:

— Не знам откъде да започна.

— Ами… какво Ви липсва най-вече?

На около миля отвъд реката, той виждаше блещукащите лампи на верандите, мънички светли карфици като светулки в знойна лятна нощ.

— Липсва ми нейното присъствие — започна той. — Просто да е тук, когато се върна от работа или когато се събудя до нея или да я виждам в кухнята, или в градината — навсякъде. Дори да не разполагахме с много време заедно, остава приятната мисъл, че тя е наоколо. Бракът ни продължи достатъчно дълго, за да преминем през всички ония етапи, познати на повечето женени двойки — хубаво, не дотам хубаво и дори лошо, — за да установим един порядък, който устройва и двама ни. И двамата бяхме деца, когато започнахме и познавахме хора, сключили брак горе-долу по същото време. След седем години, много приятели се бяха развели, а някои се бяха оженили повторно — той се извърна от реката, за да я погледне. — Но ние успяхме, разбирате ли? Когато се обърна назад, виждам нещо, с което се гордея, защото знам колко е рядко. Никога не съжалих, че се ожених за нея. Никога!

Майлз се прокашля.

— Часове наред прекарвахме в приказки за това-онова или дори за нищо. Темата нямаше никакво значение. Тя обожаваше книгите и ми разказваше за прочетеното в тях по такъв начин, че и на мен да ми се прииска да ги прочета. Понякога се будех нощем, за да я видя заспала дълбоко, с книга в ръка при запалена нощна лампа. Налагаше се да ставам, за да я загася. Това започна да става по-често след раждането на Джона. Тя се уморяваше много, но умееше да се държи така, сякаш не е уморена. Беше чудесна с него. Помня, когато Джона започна да прохожда. Беше на седем месеца, което е доста ранна възраст за това. Искам да кажа, още не умееше да пълзи като хората, но искаше да ходи. Седмици наред, тя го разхождаше в къщата превита надве, за да се държи той за пръстите й, само защото на него му харесваше. Вечер беше така схваната, че ако не я разтриех, нямаше да може да се изправи на другия ден. Но все пак…

Той млъкна и погледна Сара в очите.

— Тя никога не се оплака от това. Мисля, че това е било нейното призвание. Казваше ми, че иска четири деца, но след като се роди Джона, аз започнах да измислям всякакви поводи и извинения в смисъл, че още не е дошло времето, докато накрая тя тропна с крак. Искаше Джона да има сестри и братя и аз осъзнах, че и аз искам същото. От собствен опит знам, колко е тежко да си единствено дете и сега ми се ще да я бях послушал навреме. От гледна точка на Джона, искам да кажа.

Сара преглътна, преди да го стисне окуражително за лакътя.

— Била е възхитителна.

Някакъв траулер се бъхтеше нагоре по реката и ропотът на машините му достигаше до брега. Когато един порив на вятъра духна в негова посока, Майлз долови уханния аромат на шампоана й.

Известно време останаха потънали в успокоително мълчание, увити в пашкула на взаимното присъствие като с топло одеяло в тъмнината.

Ставаше късно. Нощ. Колкото и да му се щеше да продължи до безкрай, знаеше, че не е възможно. Мисис Кноулсън го очакваше преди полунощ.

— Трябва да се прибирате! — каза той.

След пет минути Сара пусна ръката му, за да намери ключовете си.

— Прекарах много приятна вечер! — каза тя.

— Аз също.

— Утре ще се видим, нали?

Трябваше му време, за да осъзнае, че тя говори за мача на Джона.

— Не забравяйте — започва в девет!

— Знаете ли на кое поле?

— Нямам представа, но ние ще бъдем там. Ще се оглеждам за Вас.

В краткото мълчание, което последва, Сара очакваше Майлз да я целуне, но той я изненада като направи крачка назад.

— Вижте… Аз трябва да вървя…

— Знам — отвръща тя, едновременно радостна и разочарована от липсата на опит за целувка. — Карайте внимателно!

Сара гледаше след него, докато вървеше към малък сребрист пикап, отвори вратата и изчезна вътре. Махна за последно с ръка и потегли.

Тя остана на тротоара, загледана след светлините на колата, дълго след като вече ги нямаше.