Никълъс Спаркс
Завой на пътя (14)

Глава 12

Сара пристигна на игрището няколко минути преди началото на мача. В джинси и ботуши, пуловер с обърната яка и слънчеви очила, тя се открояваше сред притеснените родители. Как успяваше да бъде едновременно елегантна и небрежна беше явление отвъд пределите на въображението на Майлз.

Джона, който риташе с няколко приятели, я забеляза и изтича през цялото поле, за да я прегърне. Хвана я за ръка и я помъкна към баща си.

— Виж кого намерих, тате! Мис Ендрюз е дошла!

— Виждам — отвърна Майлз, като разроши косите на момчето.

— Тя изглежда се бе загубила и аз отидох да я доведа.

— Какво бих правил без теб, шампионе? — погледна го Сара.

— Вие сте красива и очарователна и аз не мога да престана да мисля за снощи.

Не, той не каза това. Поне не точно това. Онова, което чу Сара, звучеше така:

— Здрасти, как сте?

— Добре — отговори тя. — Малко е раничко за обичайния ми уикенд, все пак. Имах чувството, че тръгвам за училище.

Той забеляза над рамото й, че отборът започна да се събира и използва това обстоятелство, за да избяга от погледа й.

— Джона, струва ми се, че треньорът току-що излезе на терена.

Джона обърна глава и започна да се бори с фланелката си, та се наложи Майлз да му помогне при събличането. Като освободи главата му, той стисна дрехата под мишница.

— Къде ми е топката?

— Не я ли риташе долу преди малко?

— А, да.

— Е, къде е тогава?

— Де да я знам.

Майлз се отпусна на едно коляно и започна да пъха ризата му в гащите.

— Ще я намерим след това. В момента не ти трябва.

— Но треньорът каза да си донесем за разгряването…

— Вземи от някого.

— И тогава той самият с какво ще играе? — в гласа му се долавяше тревога.

— Ще се оправиш някак. Тичай — треньорът чака.

— Така ли да ида?

— Имай ми вяра.

— Ама…

— Бягай! Теб чакат!

След кратък дебат по въпроса за правотата на бащата, Джона най-накрая се насочи към отбора. Сара наблюдаваше цялата интермедия със замислена усмивка.

Майлз посочи с глава сака.

— Искате ли кафе? Донесъл съм термос.

— Не, няма нужда. Пих чай, преди да тръгна за насам.

— Билков?

— „Ърл Грей“.

— С препечени филийки и конфитюр?

— Не, с овесени ядки, защо?

Майлз кимна.

— Чисто любопитство.

Чу се свирка и отборите се събраха в центъра за началото на играта.

— Мога ли да Ви попитам нещо?

— Стига да не е свързано със закуската ми — отвърна тя.

— Може да Ви прозвучи странно.

— Няма да ме изненада.

Майлз се прокашля.

— Ами, питах се дали си увивате главата с кърпа след баня.

Тя зяпна.

— Моля?

— След като вземете душ. Увивате ли си главата най-напред или направо започвате да си сушите косата?

Тя го погледна отблизо.

— Вие сте луд!

— Така разправят.

— Кой разправя?

— Те.

— Господи!

Свирката се чу пак и мачът започна.

— Та… увивате ли я?

— Да — отвърна тя накрая с несигурен смях. — Увивам си главата с кърпа.

Той кимна доволно.

— Така си и мислех.

— Минавало ли Ви е през ума да понамалите кафето?

Майлз поклати глава.

— Никога.

— А трябва.

Той отпи отново, за да прикрие удоволствието.

— Чувал съм го.

* * *

Мачът свърши и въпреки усилията на Джона, отборът му загуби. Той не изглеждаше кой знае колко разстроен. След като плесна длани със съотборниците си, той се затича към баща си, а Марк го следваше по петите.

— Добре се справихте двамата — похвали ги Майлз.

Те смотолевиха неясни благодарности и Джона дръпна баща си за пуловера.

— Ей, татко?

— Какво?

— Марк пита дали мога да преспя у тях.

Майлз погледна към Марк.

— Така ли?

Марк кимна.

— Мама е съгласна, но можете да говорите с нея, ако желаете. Ето я там. Зах също идва.

— Моля те, тате! Ще си свърша домакинската работа, веднага щом се върна. Даже в повече.

Майлз се поколеба. От една страна — добре… но от друга — не е. Предпочиташе Джона да си е у дома. Без него в къщи беше самотно.

— Добре, щом толкова искаш…

Джона се усмихна възбудено и не дочака да свърши:

— Благодаря, татко! Ти си върхът!

— Благодаря, мистър Райън — каза и Марк. — Айде, Джона! Давай да кажем на мама, че всичко е наред!

Тичаха през тълпата, блъскаха се един друг и непрекъснато се смееха. Майлз се обърна към Сара, която също гледаше след тях.

— Изглежда доста огорчен, че няма да е с мен довечера.

— Направо е сломен! — съгласи се Сара.

— А трябваше да си вземем касета от видеотеката, ако си спомняте.

— Сигурно е ужасно да те забравят с такава лекота!

Майлз се засмя. Той бе направо разбит от нея, няма съмнение. Напълно разбит.

— Е, щом съм така самотен и…

— Да?

— Ами… искам да кажа…

Веждите й се повдигнаха, а погледът и стана лукав.

— Искате отново да ме попитате за вентилатора?

Той пак се засмя. Никога няма да го остави намира с тоя вентилатор.

— Ако нямате други планове — започна Майлз с фалшива самоувереност.

— Какво имате предвид?

— Не партия билярд, във всеки случай.

Сара се разсмя.

— Какво ще кажете за една вечеря при мен?

— Чай и овесени ядки — предложи той.

— Именно. И обещавам да си вържа кърпа на главата.

Майлз се усмихна. Не заслужава това! Бога ми, не!

* * *

— Тате!

Майлз вдигна малко козирката на бейзболната си шапка и го погледна. Събираха първите паднали в двора листа.

— Какво?

— Съжалявам, че няма да гледам филм с теб довечера. Бях забравил до преди малко. Сърдиш ли ми се?

Майлз се усмихна.

— Не, не се сърдя.

— Ще вземеш ли касета, все пак?

— Вероятно не.

— Какво ще правиш тогава?

Остави греблото, свали шапката и избърса челото си с опакото на ръката.

— Най-вероятно ще се видя с Мис Ендрюз.

— Отново?

Майлз се запита какво може да му каже.

— Снощи прекарахме добре.

— Какво правихте?

— Вечеряхме. Приказвахме. Разходихме се.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Звучи отегчително.

— Ами, май трябваше и ти да си там.

Джона обсъди въпроса.

— Това пак ли ще бъде среща?

— Нещо такова.

— Мисля, че тогава ти я харесваш, нали?

Майлз се наведе към него, докато погледите им се изравниха.

— Тя и аз сме само приятели в тоя момент, това е всичко.

Джона обмисли казаното дълго. Майлз го взе в ръце и силно го притисна.

— Обичам те, Джона!

— И аз те обичам, татко!

— Ти си добро дете.

— Знам.

Майлз се разсмя и стана, за да хване отново греблото.

— Татко?

— Да?

— Малко огладнях.

— Какво ти се яде?

— Може ли да отидем до Макдоналдс?

— Разбира се. Отдавна не сме ходили.

— Ще ми купиш ли „Хепи мийл“?

— Не мислиш ли, че си малко голям за това?

— Само на седем съм, татко.

— Вярно бе! — казва Майлз, все едно е забравил. — Давай да се измием!

Тръгнаха към къщата и Майлз обгърна раменете на момчето. След няколко крачки то се обади:

— Тате?

— Да?

Джона направи още няколко крачки в мълчание.

— Много е хубаво, ако харесваш мис Ендрюз.

Майлз го погледна изненадан.

— Така ли?

— Да — отговори сериозно Джона. — Защото мисля, че и тя те харесва.

* * *

Чувството се засилваше, колкото повече се опознаваха.

През октомври излязоха пет-шест пъти, без да се броят срещите в училище.

Приказваха си с часове, той вземаше ръката й, когато се разхождаха и макар връзката им още да не беше интимна, все пак в нея присъстваше някаква чувственост, която никой от двамата не би отрекъл.

Няколко дни преди Вси Светии^[1], след последния за сезона футболен мач на Джона, Майлз попита Сара, дали ще отиде с него на призрачна обиколка. Марк имаше рожден ден и Джона щеше да пренощува у тях.

— Какво е това? — попита тя.

— Обикаляш някои прочути стари домове и ти разказват истории за призраци.

— С това ли се занимават хората в малките градове?

— Можем да направим или това, или да си седнем на моята веранда, да дъвчем тютюн и да свирим на банджо.

— Мисля да избера първата възможност — каза тя със смях.

— Допусках, че е така. Да Ви взема в седем?

— Ще чакам, затаила дъх от страх. След това ще вечеряме у дома?

— Звучи прекрасно. Но нали знаете, че ако продължавате с тия вечери, мога да се разглезя.

— Няма страшно — отвърна тя и намигна. — Малко глезене не е навредило никому.