Никълъс Спаркс
Завой на пътя (19)

Глава 17

Симс Едисън, четиридесетгодишен, приличаше малко на плъх: остър нос, полегато чело и чене, което е спряло да расте преди останалите части на тялото. Косата си вчесваше право назад с помощта на едрозъб гребен, с който не се разделяше никога.

Освен това, Симс беше алкохолик.

Обаче не от оня тип, които се натряскват само вечер. Симс беше от вида алкохолици, чиито ръце сутрин треперят, докато не си глътне първата порция за деня, което обикновено ставаше, преди останалите хора да са тръгнали на работа. Макар да си падаше по бърбъна, той рядко имаше пари за нещо повече от най-евтиното вино, което консумираше на галони^[1]. Откъде се снабдяваше с пари и за него, надали би желал да съобщи, но пък от друга страна, пари даваше само за вино и за наема си.

Ако у Симс имаше изобщо нещо забележително, това бе способността му да става невидим за околните, в резултат на което бе в състояние да научава за хората най-разнообразни неща. Когато пиеше, не ставаше нито буен, нито неприятен, а изражението му си беше обичайното — полуотворени очи, виснала устна — тоест, приличаше на много по-пиян, отколкото беше обикновено. Поради това обстоятелство, в негово присъствие, хората приказваха, все едно че го няма.

Неща, които би следвало да държат само за собствено сведение.

Симс печелеше жалките си стотинки, като пееше на полицията.

Но не за всичко, а само в случай, че може хем да си получи парите, хем да остане чиста вода ненапита. Само ако полицията можеше да запази неговата мъничка тайна само когато нямаше да се наложи да свидетелства.

Той знаеше, че престъпниците са злопаметни и не бе дотам глупав, та да си въобрази, че като научат кой ги е изпял, просто ще си легнат на другата кълка и ще го забравят.

Симс беше ходил в затвора: един път за дребна кражба и два пъти за притежаване на марихуана. Третото посещение зад решетките обаче го промени. По онова време алкохолизмът му беше в пълен разцвет и първата седмица се превърна за него в страхотен кошмар, поради алкохолна недостатъчност на организма му. Трепереше, повръщаше, а затвореше ли очи, виждаше чудовища. За малко да умре, макар и не от липса на алкохол. След като му търпя писъците и стенанията няколко дни, съкилийникът му го преби до безсъзнание, за да може да подремне. Симс изкара три седмици в затворническия лазарет, след което комисията по предсрочно освобождаване го пусна условно, трогната от печалната му съдба в затвора. Вместо да си изкара годината докрай, те го зачислиха към един офицер по контрола над условно освободените. Предупредиха го, обаче, че ако пие или се дрогира, ще си го приберат отново.

Мисълта за ада, предизвикан от липсата на алкохол, както и за пердаха от колегата, създадоха у Симс смъртен страх пред възможността да се върне в затвора.

Да гледа трезвен живота лице в лице — това беше вън от възможностите на Симс. Първоначално внимаваше да пие само у дома. Постепенно това посегателство срещу личната му свобода започна да му дотяга. Започна да си пийва с едно-две приятелчета по чашка, като внимаваше да не се набива на очи. С течение на времето, започна да гледа на късмета си като на някаква даденост. Започна да пие, по пътя към мястото на другарската среща, от пъхнато в традиционния кафяв плик шише. Много скоро започна да се напива, където му падне и дори да е имало някакво срамежливо сигналче в съзнанието му, което да го предупреждава да внимава, той се бе опиянчил дотолкова, че не го чуваше.

И все пак, може би щеше да му се размине, ако не бе заел една нощ колата на майка си. Той нямаше книжка, но въпреки това отиде да се види с приятели в една мърлява кръчма, край черен път извън чертите на града. Там си пийна с приятелчетата и някъде след полунощ се помъкна към колата. Съумя някак да се измъкне от паркинга, без да удари друга кола и криво-ляво взе вярната посока към къщи. След няколко мили забеляза мигаща червена светлина зад себе си.

От патрулната кола излезе Майлз Райън.

* * *

— Ти ли си, Симс? — извика Майлз и бавно приближи. Както повечето шерифи, той бе на малко име със Симс. Все пак, зашари с фенерчето във вътрешността на колата, за всеки случай.

— Здрасти, шериф — думите се търкаляха неясни от устата му.

— Да не си пил? — попита Майлз.

— Не… не. Ни капка — очите на Симс гледаха разфокусирано. — Побъбрихме си с неколцина приятели.

— Сигурен ли си? Нито дори бира?

— Не, сър.

— Може би чаша вино с вечерята?

— Не, сър. Не съм такъв човек.

— Колата ти лъкатуши по целия път.

— Просто съм малко уморен — и за да подчертае казаното, вдигна длан към устата си и се прозя. Майлз долови вонята на алкохол.

— Айде, стига сега… нито поне едно малко? За цялата вечер?

— Не, сър.

— Покажи си книжката и регистрационния талон.

— Ами… такова… книжката не е у мен. Трябва да е останала у дома.

Майлз направи крачка назад и задържа лъча на фенерчето, насочен към Симс.

— Излез от колата!

Симс бе изненадан, че Майлз не му вярва.

— Защо?

— Просто излез, ако обичаш!

— Няма да ме арестуваш, нали?

— Хайде, не усложнявай нещата допълнително!

Симс обмисляше какво да стори, макар дори за него да бе ясно, че е по-пиян от обикновено. Вместо да излезе, той се втренчи в предното стъкло. Майлз отвори вратата.

— Хайде!

Макар че му протегна ръка, Симс поклати глава, сякаш искаше да каже, че нищо му няма, че може да се справи и сам.

Излизането обаче се оказа по-сложно, отколкото си мислеше. Вместо да се изправи лице в лице с Майлз Райън и да моли за милост, Симс се оказа на земята, където загуби съзнание начаса.

* * *

Симс се събуди на другата сутрин разтреперан и напълно дезориентиран. Даваше си сметка само, че се намира зад решетка и това обстоятелство изпълни цялото му същество с парализиращ страх. Малко по малко, отделни фрагменти от предната вечер започнаха да се събират в главата му. Спомни си как отива в бара и пие с приятели… после ставаше малко неясно, но ето че си спомни червена светлина. Порови в най-тъмните глъбини на паметта си и изрови спомена, че бе доведен тук от Майлз Райън.

Симс обаче беше зает от мисли, далеч превъзхождащи случилото се предната вечер и те бяха съсредоточени върху възможностите да избегне връщането си в затвора. Самата мисъл за него покриваше цялото му чело и горната устна с едри капки пот.

Не можеше да се върне. В никакъв случай. Там щеше да загине. Беше му известно с абсолютна сигурност.

Но ето че беше на път за там. Страхът избистри разсъдъка му и през следващите няколко минути мислеше за нещата, пред които просто не можеше да се изправи отново.

Затвор.

Побои.

Кошмари.

Тремор и повръщане.

Смърт.

Стана олюлян от леглото и се подпря на стената. Домъкна се до решетката и погледна в коридора. Три от другите килии бяха заети, но никой не знаеше дали помощник-шерифът Райън беше наоколо. Когато попита, двама му казаха, че не знаят, а третият мълчеше.

Това ще е твоят живот за следващите две години.

Не беше толкова наивен, че да се надява на милост от шерифите, нито пък си правеше някакви илюзии за възможностите на обществения защитник в съда. Условията на освобождаването му бяха пределно ясни — всяко нарушение водеше до автоматично връщане зад решетките, а предишните му прегрешения, както и обстоятелството, че беше заловен пиян зад волана, правеха измъкването невъзможно. Никакъв шанс. Молбите за милост нямаше да свършат работа, да иска прошка беше все едно да плюе срещу вятъра. Ще гние заключен в затворническата килия, докато дойде ред на делото му, а след като го осъдят, ще запратят ключа на майната си.

Бършеше потта от челото си и знаеше, че непременно трябва да направи нещо. Нещо, което да отклони от него неотвратимата съдба.

Мозъкът му заработи по-бързо, осакатен и деформиран, но по-бърз. Единствената му надежда, едничкото нещо, което можеше да му помогне, беше да върне по някакъв начин часовника и да заличи ареста от предната вечер.

Разполагаш с информация, прошепна тихо гласче.

* * *

Майлз едва излезе изпод душа и чу звъна на телефона. Вече бе нахранил Джона, изпратил го бе на училище, но вместо да се размотава в къщата, бе решил да открадне още малко сън. Макар и не кой знае колко, все пак успя да подремне. Щеше да работи от обяд до осем, след което го чакаше приятна, безгрижна вечер. Джона щеше да ходи на кино с Марк и Сара бе обещала да намине, за да прекарат времето заедно.

Този телефонен звън щеше да промени всичко.

Майлз грабна една кърпа и я уви около кръста си. Вдигна слушалката, миг преди да се включи секретарят. Чарли. След кратка размяна на любезности, той мина на въпроса.

— Няма да е зле да дойдеш веднага! — каза той.

— Защо? Какво има?

— Нали ти докара снощи Симс Едисън?

— Да, аз.

— Не виждам доклада.

— А… това ли било. Получи се второ повикване и трябваше бързо да изчезвам. И без това щях да дойда да го напиша. Някакъв проблем ли има?

— Още не мога да разбера. Кога можеш да дойдеш?

Майлз не разбра нищо от цялата работа, нито пък защо тонът на Чарли беше такъв.

— Тъкмо излизам от душа. Половин час, може би.

— Дойдеш ли, право при мен! Чакам те!

— Не можеш ли поне да ми кажеш защо е тая припряност?

Последва дълга пауза.

— Просто ела колкото можеш по-бързо! Тук ще приказваме!

* * *

— Е, казвай сега! — подкани Майлз. Щом се появи, Чарли го придърпа в кабинета си и затвори вратата.

— Разкажи ми за снощи!

— За Симс Едисън ли?

— Почни отначало!

— Ами… минаваше полунощ и аз бях паркирал недалеч от Бекърс… знаеш го, бара край Вансбъро.

Чарли кимна и кръстоса ръце.

— Просто чаках. Беше мирно и тихо и знаех, че скоро затварят. Малко след два видях някой да тръгва. Последвах го наслука и слава Богу. Колата шареше из целия път и аз го спрях за алкохолна проверка. Тогава разбрах, че е Симс Едисън. Щом приближих прозореца, усетих миризма на алкохол. Когато му наредих да излезе от колата, той падна. Загуби съзнание, така че го натоварих отзад и го докарах тук. Свести се достатъчно, за да не се налага да го нося до килията, а само го крепях. Щях да пиша доклад, но ме повикаха отново и излязох веднага. Върнах се чак след края на смяната и след като днес пак съм на работа, реших да дойда по-рано, за да напиша доклада.

Чарли не каза нищо, но не отделяше поглед от Майлз.

— Нещо друго?

— Не. Да не би да твърди, че е удрян или нещо такова? С пръст не съм го докосвал. Той падна. Беше мъртво пиян, Чарли. Кьоркютук…

— Не става дума за това.

— Ами за какво тогава?

— Първо да уточним едно нещо — каза ли ти той снощи каквото и да е?

Майлз се замисли.

— Нищо съществено. Той ме познава и ме заговори по име — млъкна и се помъчи да си спомни още нещо.

— Държа ли се странно?

— Не съм го виждал такъв… просто превъртял, разбираш ли?

— Ъ-хъ — измрънка Чарли и отново потъна в размисъл.

— Слушай, Чарли, кажи ми какво става!

Чарли въздъхна.

— Казва, че искал да говори с теб. Майлз зачака продължението мълчаливо.

— Само с теб. Имал информация.

Майлз познаваше добре биографията на Симс.

— Е?

— Не желае да говори с мен. Но казва, че е въпрос на живот и смърт.

* * *

Майлз наблюдаваше Симс през решетката и си мислеше, че изглежда като на прага на смъртта. Както при всички хронични алкохолици, кожата му беше болнаво жълта. Ръцете му трепереха, а от челото струеше пот. Седнал на кушетката, той несъзнателно дереше с нокти ръцете си часове наред и сега те бяха цели в кървави ивици, сякаш някое дете го бе рисувало с червило.

Майлз седна на един стол и подпря лакти на коленете си.

— Искал си да говориш с мен?

При звука на гласа му, Симс се обърна. Не беше усетил идването на Майлз. Трябваше му време да го фокусира. Той обърса горната си устна и кимна.

— Помощник.

Майлз се надвеси напред.

— Какво имаш да ми казваш, Симс? Доста си нервирал шефа ми горе. Казал си му, че имаш някаква информация за мен.

— Защо ме вкара тук снощи? — попита Симс. — Никому нищо не бях сторил.

— Беше пиян, Симс. И караше. Това е престъпление.

— Защо тогава още не си ме обвинил?

Майлз обмисляше отговора си и се мъчеше да разбере какво цели Симс с цялата работа.

— Нямах време — честно отговори той. — Но според щатския закон, без значение е дали съм го сторил снощи или не. И ако само затова си ме повикал, извинявай, но имам друга работа.

Майлз стана от стола и направи крачка по коридора.

— Чакай! — обади се Симс.

Майлз спря и се обърна.

— Да?

— Имам да ти кажа нещо важно.

— Казал си на Чарли, че е въпрос на живот и смърт.

Симс отново избърса устната си.

— Не мога да се върна в затвора. Ако повдигнеш обвинение, точно там отивам. Аз съм освободен условно.

— Така стават тия работи. Нарушаваш закона, отиваш в затвора. Не си ли го чувал?

— Не мога да се върна там — повтори Симс.

— Трябваше да мислиш за това снощи.

Майлз пак се обърна и Симс се надигна от кушетката паникьосано.

— Не го прави!

Майлз се поколеба.

— Съжалявам, Симс! Не мога да ти помогна.

— Можеш да ме пуснеш. Не съм причинил зло никому. А върна ли се в затвора, умирам със сигурност. Толкова сигурно, колкото, че небето е синьо.

— Не мога да те пусна!

— Разбира се, че можеш. Можеш да кажеш, че си сбъркал, че съм заспал на волана и затова съм кривил по пътя…

Майлз изпита известно съчувствие към човека, но дългът му беше повече от ясен.

— Съжалявам — каза той и пое по коридора. Симс приближи плътно решетката и се хвана за нея.

— Разполагам с информация.

— Ще ми кажеш после, когато те викна за протокола.

— Чакай!

Нещо в гласа му накара Майлз да спре отново.

— Да?

Симс се прокашля. Другите трима бяха извикани горе, но той все пак се огледа, да не би да е пропуснал някого. Повика Майлз с пръст, но той остана на мястото си и скръсти ръце на гърдите си.

— Ако информацията е важна, ще се откажеш ли от обвинението?

Майлз сдържа усмивката си. Ама че разговор.

— Знаеш, че не зависи от мен. Ще трябва да говоря с районния прокурор.

— Не. Не става. Знаеш как работя. Аз не свидетелствам и оставам анонимен.

Майлз не каза нищо.

Симс се огледа за пореден път.

— Няма доказателство за онова, което ще ти кажа, но е истина и то ще те заинтересува — понижи глас, сякаш ще споделя тайна. — Знам кой го направи оная нощ! Знам!

Тонът му, както и очевидният намек, накараха кожата на Майлз да настръхне.

— За какво говориш?

Симс отново избърса устната си, сигурен, че вече е привлякъл вниманието на Майлз.

— Не мога да ти кажа повече, освен ако ме пуснеш.

Майлз приближи клетката напълно объркан. Вторачи се в Симс, докато оня отстъпваше навътре.

— Да ми кажеш какво?

— Най-напред искам сделка. Трябва да ми обещаеш освобождаване. Просто казваш, че понеже не съм минал през теста за алкохол, не разполагаш с доказателство, че съм пил.

— Не мога да направя това.

— Няма ли сделка, няма информация! Казах ти вече — не мога да се върна в затвора.

Двамата се гледаха, без да отклоняват поглед един от друг.

— Много добре знаеш за какво говоря, нали? Не те ли интересува кой го извърши?

Сърцето на Майлз заби яростно. Той сви юмруци, а мозъкът му заработи трескаво.

— Ако ме пуснеш, ще ти кажа! — добави Симс.

Майлз отвори уста и отново я затвори, а отгоре му като вода от препълнен умивалник, се изливаше споменът. Беше невероятно и нелепо. И все пак… ами ако Симс казва истината?

Ако наистина знае кой уби Миси?

— Ще трябва да свидетелстваш — каза той, без да може да измисли нищо друго.

Симс вдигна ръце.

— В никакъв случай! Нищо не съм видял, но чух едни хора. И ако те научат, че съм се разприказвал, пиши ме умрял. Това е само между двама ни — теб и мен. Но… — Симс вдигна рамене и присви очи, като имитира точно Майлз. — Ти не се интересуваш от друго, нали? Искаш да научиш кой го извърши и аз мога да ти кажа. И нека гръм да ме удари, ако не кажа истината!

Майлз сграбчи прътите на решетката, а кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Казвай! — изкрещя той.

— Извади ме оттук — отвърна Симс, запазил някак хладнокръвие, въпреки избухването на Майлз — и ще го направя!

Майлз го гледа втренчено дълго време.

* * *

— Бях при Ребъл, знаеш го, нали? — започна най-накрая Симс, след като Майлз прие искането му. Симс не чакаше отговор. Прокара опакото на дланта си по мазните коси и продължи: — Това стана отдавна, не помня точно кога. Бях пийнал малко, нали разбираш. Зад мен в сепарето видях Ърл Гетлън, знаеш го, нали?

Майлз кимна. Друг от добрите познати на участъка. Висок и слаб, татуиран по двете ръце — сцена на линчуване и череп с втъкнат в него нож. Беше задържан за побой, взлом и търговия с крадени вещи. Подозираха го и в търговия с наркотици. Преди година и половина го спипаха с крадена кола и замина за Държавния затвор Хейли. Оставаха му още четири години.

— Беше като отнесен, играеше си с чашата, сякаш очакваше някого. И тогава ги видях. Братята Тимсън. Останаха само миг на вратата, докато го видят. Те не са хора, близо до които искам да се намирам, затова не привлякох вниманието им. Седнаха срещу Ърл. Говореха много тихо, почти шепнеха, но от моето място чувах всяка дума.

Майлз се вдърви от тия думи. Устата му пресъхна, сякаш бе стоял часове наред под слънцето.

— Заплашваха за нещо Ърл, но той твърдеше, че още го нямал. В тоя момент се обади Отис — иначе говореше брат му. Каза на Ърл, че ако не даде парите до края на седмицата, много да внимава, защото никой не може да се ебава с него.

Премигна. Кръвта се бе оттеглила от лицето му.

— Каза, че ще му се случи същото като на Миси Райън, само че тоя път ще се върнат, да го прегазят още един път.