Никълъс Спаркс
Завой на пътя (38)

Глава 36

Майлз не дойде за мен тази нощ.

Спомням си как призори се домъкнах едва-едва до душа като пребито куче. Цял схванат от удара, когато завъртях кранчето, остра болка прониза гърдите ми. Кожата на главата ми смъдеше, когато я миех, ръцете ме боляха, докато закусвах, но успях да приключа, преди родителите ми да се появят край масата. Знаех си, че ако ме видят да сгърчвам лице, веднага ще започнат да задават въпроси, за които още нямам готов отговор. Баща ми отива на работа и понеже наближава Коледа, сигурен съм, че майка ми също ще излезе по нейните си задачи.

Ще им кажа по-късно, след като Майлз дойде за мен.

Обади се Сара. Да провери как съм. Зададох й същия въпрос. Каза ми, че Майлз идвал предната вечер, поговорили малко, но нищо не могла да разбере от поведението му.

Казах й, че и аз не мога.

Но продължих да чакам. Сара също чака. Родителите ни продължават живота си по обичайния начин.

Следобед Сара се обади отново.

Не, още не е дошъл — казах аз. Не е търсил и нея.

Денят си отива, идва вечерта. От Майлз — никаква следа.

В сряда Сара отива на работа. Аз й казах да отиде, като обещах, че ще я намеря там, ако се появи Майлз. Последна седмица преди коледната ваканция е и тя има много работа. Аз си седя у дома и чакам Майлз.

Чакам напразно.

Идва четвъртък и аз знам какво трябва да направя.

* * *

Майлз седеше в колата и пиеше кафе. Пистолетът беше на седалката до него, скрит под няколко вестника. Зареден и готов. Страничният прозорец беше запотен от дъха му и той го избърса с ръкав — трябваше да вижда ясно.

Застанал бе на точното място, знаеше го. Сега му оставаше само внимателно да наблюдава и дойде ли времето — да действа.

* * *

Когато влизам в колата този следобед, малко преди смрачаване, небето блести в червени и оранжеви тонове над хоризонта. Макар все още да е студено, хапещият студ се е укротил и температурата се е върнала към нормалната. Дъждът от последните два дни е стопил изцяло снега и там, където съвсем скоро имаше загърнати в бяло одеяло поляни, сега кафевее познатата заспала през зимата трева. Прозорци и врати в целия квартал са украсени с венци и червени арки, но в колата се чувствам напълно откъснат от всичко това.

Спирам само на едно място, обичайното място. Предполагам, че мъжът там вече ме познава, понеже всеки път купувам едно и също нещо.

Когато ме вижда да приближавам, той ме чака при тезгяха, кимва като чуе поръчката ми и се връща след няколко минути. През цялото време, откакто идвам в магазина, нито веднъж не сме разменили общоприетите любезности. Не ме пита за какво са ми — никога не го е правил.

Казва ми обаче онова, което чувам всеки път:

Това е най-свежото, с което разполагам.

Взема парите и касата дръпва за рестото. По обратния път към колата долавям аромата им, оня сладък мирис на мед и разбирам, че човекът има право. За пореден път, цветята са прекрасни.

Слагам ги на седалката до себе си. Следвам познатите улици. Улици, по които бих искал никога да не съм минавал и паркирам пред големия портал. Излизам от колата и се стягам.

Не виждам никого в гробището. Стиснал яката на палтото си, за да го държа затворено, вървя с наведена глава. Не ми трябва да гледам къде вървя. Земята е влажна, лепне по подметките ми. След минута съм при гроба.

Както винаги, малките му размери ме поразяват.

Абсурдно е да мисля точно това, но като го гледам, не мога да не го помисля. Той е видимо добре поддържан. Тревата е внимателно подкастрена, а в специална халка на камъка е пъхнат карамфил. Той е червен, като всички останали карамфили по всички останали надгробни камъни, които се виждат наоколо и аз разбирам, че всички са оставени от ръката на гробищния работник.

Навеждам се и подпирам букета на камъка, като внимавам да не го докосвам. Никога не съм го правил. Той не е и никога не е бил мой.

След това мислите ми се зарейват в непривична посока. Обикновено мисля за Миси и грешното решение, което взех тогава. А сега се сещам за Майлз.

Вероятно затова не съм чул приближаващите стъпки, чак докато стигнат до мен.

* * *

— Цветя — каза Майлз.

При звука на гласа му, Брайън се обърна наполовина стреснат, наполовина уплашен.

Майлз стоеше прав до един дъб, чиито клони бяха разперени ветрилообразно над земята. Носеше джинси и дълго черно палто. Ръцете му бяха дълбоко в джобовете.

Брайън усети как кръвта се оттегля от лицето му.

— Тя вече няма нужда от цветя — продължи Майлз. — Можеш да престанеш да ги носиш.

Брайън не отговори. Какво наистина да каже на това?

Майлз го гледаше. С потъващото зад хоризонта слънце, лицето му беше в сянка, чертите не се различаваха. Брайън нямаше представа какво става в главата му. Майлз разтвори палтото с две ръце, сякаш криеше нещо в гънките му.

Сякаш криеше нещо.

Майлз не направи опит да се приближи и за миг през главата на момчето пробягна мисълта да побегне. Да избяга. Все пак, по-млад бе с петнадесет години. Един добър старт и може би ще успее да се добере до пътя. Там имаше коли, хора.

Но тази мисъл си отиде също така бързо, както се бе появила и Брайън остана на мястото си, напълно лишен от енергия. Нямаше никакви сили. Не беше ял дни наред. Никога не ще може да избяга. Майлз ще го настигне, стига да иска.

Освен това, Брайън знаеше, че няма къде да отиде.

Затова остана срещу него. Майлз беше на пет-шест метра и Брайън го видя да повдига леко брадичка. Погледите им се срещнаха. Брайън чакаше да направи нещо, някакво движение, може би. Мислеше си, че сигурно другият очаква същото. Мина му през ума, че отстрани сигурно приличаха на герои от Дивия Запад, готови да измъкнат пистолетите.

Когато мълчанието стана непоносимо, Брайън погледна към улицата. Видя, че колата на Майлз бе паркирана зад неговата. Единствените две коли на паркинга. Бяха сами с надгробните камъни.

— Как разбра, че съм тук? — попита Брайън.

Майлз не бързаше да отговори.

— Проследих те — каза накрая той. — Реших, че ще излезеш от вас по някое време и исках да остана с теб насаме.

Брайън си помисли от колко ли време го следяха и преглътна.

— Носиш й цветя, а дори не знаеш коя е, нали? — тихо промълви Майлз. — Ако я познаваше, щеше да донесеш лалета. Именно тях би искала да види тя на такова място. Те бяха любимите й — жълти, червени, розови — всичките ги обичаше. Всяка година разсаждаше лалета в градината. Знаеш ли това?

Не, Брайън не го знаеше. В далечината се чу свирка на влак.

— Известно ли ти е, че Миси бе започнала да се притеснява от бръчиците в ъглите на очите си? Или че любимата й закуска беше препечена франзела? Или че мечтата й бе да има класически Мустанг кабрио? Или че когато се смееше, едва се удържах да не я прегърна? Знаеш ли, че това е изобщо първата жена, в която съм бил влюбен?

Майлз млъкна и зачака Брайън да го погледне.

— Сега ми остана само това. Спомени. И никога няма да има друго. Ти ми отне всичко това. Отне го и от Джона. Знаеш ли, че той има кошмари, след като тя умря? Че още плаче за майка си на сън? Трябва да го вземам на ръце и да го държа така часове наред, докато се успокои. Знаеш ли как се чувствам тогава?

Погледът му проби Брайън и го прикова към мястото, на което е застанал.

— Две години от живота ми преминаха в издирване на човека, който съсипа живота ми. Животът на Джона. Загубих тези две години, защото за нищо друго не можех да мисля.

Майлз погледна в земята и поклати глава.

— Исках да открия човека, който я уби. Исках този човек да научи колко много ми е отнел оная вечер. И исках човекът, който уби Миси, да си плати. Нямаш представа, до каква степен ме бяха обсебили тези мисли. Част от мен все още иска да убие този човек. Да причини на неговото семейство онова, което той причини на моето. И ето сега, този човек е пред очите ми. И същия този човек оставя на гроба на жена ми неправилно избрани цветя.

Брайън усети, как гърлото му се свива.

— Ти уби жена ми. Никога няма да ти го простя и никога няма да го забравя. Искам всеки път, когато погледнеш в огледалото, да си спомняш това. И искам никога да не забравиш онова, което ми отне. Ти ми взе човека, когото обичах най-много на света, лиши сина ми от неговата майка и ограби две години от моя живот. Разбираш ли?

След една безкрайна минута, Брайън кимна.

— Тогава се помъчи да разбереш и нещо друго! Сара може да научи какво е станало тук, но никой друг. Този разговор — както и всичко останало — ще отнесеш в гроба. Никому нито дума! Никога! Нито на родителите, нито на жена ти, на децата, нито на изповедника ти, нито на приятелите ти. И се постарай да постигнеш нещо в живота, нещо, което да не ме накара да съжалявам за онова, което правя! Обещай ми!

Майлз го погледна, за да се убеди, че е разбран и момчето кимна още един път. После Майлз се обърна и си отиде. След минута го нямаше.

И едва тогава Браян разбра, че го е пуснал.

* * *

Когато по-късно същата вечер Майлз отвори вратата, Сара просто стоеше на прага и го гледаше безмълвно, докато той излизаше на верандата и затваряше вратата зад гърба си.

— Джона е у дома — каза той. — Ще говорим навън!

Сара кръстоса ръце пред гърдите си и се загледа към двора. Майлз проследи погледа й.

— Не знам защо дойдох — започна тя. — Да ти благодаря, не ми изглежда особено подходящо, но пък от друга страна, не мога да отмина с безразличие онова, което направи.

Майлз кимна едва забележимо.

— Толкова съжалявам за всичко! Не бих могла дори да си представя всичко, през което си преминал.

— Не — каза той, — не можеш!

— Не знаех за Брайън! Наистина не знаех!

— Знам — той я погледна. — Ако не беше така, нямаше да повярвам на нищо останало. Съжалявам за всички обвинения, които ти отправих!

Сара поклати глава.

— Не съжалявай!

Той гледаше настрани, сякаш търсеше думите си.

— Мисля, че трябва да ти благодаря, че ми даде възможност да науча истината.

— Трябваше да го направя! Нямах друг избор! — след като замълчаха отново, Сара сплете пръсти.

— Как се отразява на Джона всичко това?

— Никак. Или почти. Той не знае нищо, но предполагам, че усеща нещо от начина, по който се държа. През последните няколко дни имаше кошмари. Как е в училище?

— Засега добре. Не съм забелязала нищо необичайно през последните дни.

— Това е добре!

Сара прокара ръка през косата си.

— Мога ли да те попитам нещо? Можеш да не ми отговориш.

Майлз я погледна.

— Защо пуснах Брайън ли?

Тя кимна.

Майлз мълча дълго.

— Видях кучето.

Тя го погледна изненадано.

— Голямо, черно куче, точно каквото го описа той. Тичаше в един двор, на стотина метра от мястото.

— Просто минаваше оттам и го видя?

— Не, не съвсем. Ходих да го търся.

— За да разбереш дали Брайън не лъже?

Той поклати глава.

— Не точно затова. Вече бях почти сигурен, че не лъже. Но в главата ми имаше една шантава идея, от която не можех да се освободя.

— Каква идея?

— Както ти казах — шантава.

Тя го гледаше с любопитство и чакаше.

— Когато се прибрах у дома този ден — искам да кажа, когато Брайън ми каза — започнах да си мисля, че трябва да направя нещо. Някой трябва да плати за станалото, но просто не знам кой, докато изведнъж ме осени. Така че, измъкнах пистолета на баща си и на следващата вечер тръгнах да търся проклетото псе.

— Искал си да застреляш кучето?

Той вдигна рамене.

— Не знаех дали изобщо ще имам такава възможност, но щом приближих, ето ти го и него. Гонеше една катеричка през двора.

— Застреля ли го?

— Не. Приближих достатъчно, за да го направя, но в тоя момент проумях колко ненормално е всичко. Искам да кажа, да тръгна да убивам кучето на някого си. Трябва да си истинска откачалка, за да направиш такова нещо. Така че се върнах в колата и го пуснах да пасе.

Тя се усмихна.

— Както Брайън.

— Да, както Брайън.

Тя потърси ръката му и след малко той я остави да я поеме.

— Радвам се за това!

— А аз не. Част от мен се бунтува. Щях да знам, че поне нещо съм направил.

— Ти направи нещо!

Майлз стисна ръката й, преди да я пусне.

— Направих го и заради себе си. И за Джона. Време беше всичко това да приключи. Вече загубих две години от живота си и не виждах защо това трябва да продължава. След като го осъзнах… не знам… просто сякаш нямаше никакъв друг път, освен този. Каквото и да стане с Брайън, Миси няма да се върне.

Вдигна юмрук към очите си и ги разтърка. Никой от двама им не промълви дълго време. Звездите блестяха над тях в пълното си великолепие и Майлз потърси с поглед Полярната.

— Ще ми трябва малко време — тихо каза той.

Тя кимна и разбра, че сега говореше за двама им.

— Знам.

— Не мога да ти кажа колко.

Сара го погледна.

— Искаш ли да чакам?

Мина доста време, преди да отговори.

— Не мога нищо да обещая, Сара. Искам да кажа, за нас. Не че не те обичам, напротив. Последните два дни прекарах в големи мъки именно поради това. Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало, откакто Миси загина. Единственото, по дяволите! Също и за Джона. Пита защо не идваш напоследък и виждам, че му липсваш. Но независимо от това колко много ми се иска да продължим, част от моето същество не го допуска. Не мога да забравя случилото се. А ти си негова сестра.

Сара стисна устни. Не каза нищо.

— Не знам, дали ще мога да го преглътна, независимо, че ти нямаш нищо общо. Защото да съм с теб, в известен смисъл означава, да съм и с него. Той ти е брат и… още не съм готов за това. Няма да мога да се справя и не знам дали някога ще мога.

— Бихме могли да заминем някъде тримата, да опитаме отначало.

Той поклати глава.

— Колкото и далеч да отида, то ще върви с мен, знаеш го…

Той млъкна, после я погледна.

— Не знам какво да направя.

Сара се усмихна тъжно.

— И аз…

— Съжалявам!

— И аз.

След малко Майлз я прегърна. Целуна я нежно и я държа дълго в обятията си, заровил лице в косите й.

— Много те обичам, Сара — пошепна той.

Тя преглътна топката в гърлото си, притисна се към него, усети допира на тялото му и се запита, това ли ще е последният път, когато я държи така.

— И аз, Майлз.

След като я пусна, Сара отстъпи назад и се помъчи да спре сълзите си. Майлз стоеше неподвижно и Сара бръкна в джоба си за ключовете. Чу дрънченето им, докато ги изваждаше. Не можеше да измисли думите за раздяла, като знаеше, че срещата им може да е последна.

— Е, по-добре да те пускам обратно при Джона — каза тя.

Стори й се, че в меката светлина на лампата, в очите му също блещукат сълзи.

Сара избърса своите.

— Купила съм коледен подарък за Джона. Ще мога ли да му го донеса?

Майлз гледаше встрани.

— Може да не сме тук. Мислех да отидем в Негз Хед идната седмица. Чарли има хижа там и каза, че мога да я използвам. Трябва просто да се махна за известно време.

Тя кимна.

— Ако решиш да ме потърсиш, аз съм си у дома.

— Добре — каза Майлз.

Не обеща нищо, каза си тя.

Сара отстъпи крачка назад, чувствайки огромна празнота. Отчаяно търсеше някаква дума, която да промени всичко. Усмихна се принудено и тръгна към колата, напрегнала всички сили да запази самообладание. Отвори вратата с леко треперещи ръце и погледна назад. Той не помръдваше, устните му бяха слети в права линия.

Сара се пъхна зад волана.

Докато я гледаше, на Майлз му се искаше да я извика по име, да й каже да остане, да я успокои, че все някак ще оправи нещата помежду им. Че я обича сега и ще я обича винаги.

Но не го направи.

Сара превъртя ключа и двигателят оживя. Майлз се раздвижи и сърцето й трепна, но той се насочи към вратата, не направи опит да я спре. Тя включи на заден и бавно потегли.

Лицето му тънеше в сянка, смаляваше се. Усещаше влагата по бузите си.

Когато отвори вратата, Сара бе обзета от усещането, че за последен път го вижда. При това положение, не можеше да остане в Ню Бърн. Да го вижда в града би било непоносимо за нея. Ще трябва да си търси нова работа. Да започне някъде отначало.

Още един път.

Като излезе на пътя, тя бавно увеличи скоростта, като се насилваше да не поглежда назад.

Ще се оправя, каза си тя. Няма значение какво става. Ще се оправя, както първия път! Със или без Майлз. Ще го направя!

Не, няма да можеш, обади се някакъв глас отвътре.

И тогава тя рухна, сълзите рукнаха като порой. Сара отби край тротоара. Двигателят работеше на празен ход, прозорците се замъглиха отвътре, а тя плачеше, както не бе плакала никога досега.