Никълъс Спаркс
Завой на пътя (34)

Глава 32

Тази нощ Сара не заспа.

Ще загуби брат си.

Ще загуби и Майлз Райън.

Изпъната в леглото, тя си припомняше първия път, когато се любиха в него. Спомняше си всичко — начина, по който я изслуша, когато му каза, че не може да има деца, израза на лицето му, когато й каза, че я обича, как си бяха шепнали часове наред и сигурността, която изпита в обятията му.

Всичко изглеждаше така правилно, така идеално.

Изтеклите часове, след излизането на Майлз, не носеха никакъв отговор. Беше по-объркана от преди. Макар шокът да бе преминал и да беше в състояние да разсъждава ясно, сега разбираше, че каквото и решение да вземе, нищо вече няма да бъде както преди.

Всичко свърши!

Ако не каже на Майлз, как ще го гледа след това? Не можеше да си представи Джона и Майлз в нейния дом, около елхата по Коледа, да развиват подаръци и да се усмихват един на друг, все едно че нищо не се е случило. Не можеше да си представи, че ще погледне снимките на Миси в неговата къща или че ще седне до Джона, като знае, че собственият й брат го е лишил от майка. Нито пък би било справедливо, ако стане подобно нещо. Трябва да му каже истината, ако не за друго, то поне, за да не понесе Отис Тимсън наказание за нещо, което не е извършил.

Освен всичко друго, Майлз имаше право да научи какво е станало с жена му. Той го заслужаваше.

Но ако му каже, тогава какво? Майлз просто ще повярва историята на Брайън и толкова? Не, няма да стане така. Брайън е престъпил закона и след като му каже, ще го арестуват, родителите им ще бъдат съсипани, Майлз няма да я погледне повече и тя ще загуби любимия си.

Сара затвори очи. Тя би могла да живее и по-нататък, без да срещне Майлз.

Но да се влюби в него и да го загуби след това?

И какво ще стане с Брайън?

Прилоша й от тази мисъл.

Стана, обу пантофите си и отиде в дневната, като отчаяно търсеше с какво друго да ангажира съзнанието си. Но и там й се припомни всичко случило се, и там осъзна с пълна сигурност какво именно трябва да направи. Колкото и мъчително да бъде, нямаше как да го избегне.

* * *

Когато на другата сутрин телефонът звънна, Брайън знаеше, че е Сара. Очакваше този звън и вдигна слушалката, преди майка му да стигне до нея.

Сара започна направо, Брайън слушаше внимателно. Накрая каза, че ще го направи. След няколко минути, стъпалата му оставяха леки следи в снега. Брайън отиваше към колата си.

Мисълта му не беше заета с шофирането — мислеше за нещата, които бе казал предния ден. Когато каза на Сара, той знаеше, че тя не може да го запази в тайна. Въпреки притесненията си за него и за своето бъдеще с Майлз, тя щеше да го накара да се предаде. Беше естествено, а и сестра му отлично знаеше какво значи да предадеш някого. Мълчанието й би било предателство от най-долна проба.

Точно поради тия причини й каза.

Брайън я забеляза тъкмо преди да паркира колата си. Седнала на малка пейка пред епископалната черква, с поглед към старинно гробище. Надписите по плочите му почти не се четяха, изтрити от годините. Видя я ясно, още преди да излезе от колата. Изглеждаше отчуждена, напълно отнесена, каквато я бе виждал един-единствен път.

Сара го чу да пристига и се обърна към него, макар че не махна с ръка. След миг Брайън седна до нея.

Навярно Сара се беше писала болна — нейното учебно заведение, за разлика от неговото, започваше ваканцията седмица по-късно. Седнал до нея, той си зададе въпроса какво би станало, ако не се беше върнал за Деня на благодарността, та да види Майлз или пък, ако Отис не бе арестуван.

— Не знам какво да правя — прошепна тя.

— Съжалявам! — отвърна тихо той.

— Има за какво.

Брайън долови горчивината в гласа й.

— Не искам да чувам всичко това още веднъж, но искам да съм сигурна, че ми казваш истината — тя се обърна към него. Бузите й бяха поруменели от студа като нащипани.

— Казах я!

— Имам предвид, като цяло, Брайън. Наистина ли беше злополука?

— Да.

Тя кимна, макар че отговорът му сякаш не я удовлетворяваше. — Не съм спала цяла нощ — каза тя. — За разлика от теб, не ми е безразлично.

Брайън не отговори. Нямаше нищо за казване.

— Защо не ми каза? — попита тя. — Имам предвид, когато се случи.

— Не можах — отвърна Брайън. Тя му зададе същия въпрос и вчера и той даде същия отговор.

Тя остана дълго време безмълвна.

— Ще трябва да му кажеш — промълви най-накрая Сара, зареяла поглед над надгробните плочи. Гласът й звучеше като чужд.

— Знам — отвърна той.

Тя сведе глава и той видя сълзи в очите й. Притесняваше се за него, но не това беше причината за тези сълзи. Седнал редом, Брайън знаеше, че тя оплакваше себе си.

* * *

Сара и Брайън отидоха в къщата на Майлз. Докато тя караше, Брайън гледаше встрани. Движението на колата сякаш изсмукваше енергията му, но той не изпитваше страх от предстоящото. Страхът му, той си даваше сметка, бе преминал в сестра му.

Минаха по моста, поеха по Мадам Моорс лейн, следваха множеството завои, за да стигнат отбивката на Майлз. Сара изравни колата с пикала му и завъртя ключа.

Тя не излезе от колата веднага. Остана на мястото си с ключа в скута. Пое си дълбоко дъх и най-накрая вдигна поглед към него. Устните й се изкривиха в измъчена усмивка, която веднага изчезна. Пусна ключовете в чантичката си, а Брайън отвори вратата. Двамата се отправиха към къщата.

Сара се поколеба пред стъпалата, а Брайън хвърли крадлив поглед към ъгъла на верандата, който му бе така добре познат. В този миг осъзна, че ще каже на Майлз за престъплението, но както стори със сестра си, няма да сподели нищо за останалото.

Сара се стегна, отиде до вратата и почука. След миг Майлз отвори.

— Сара… Брайън… — каза той.

— Здрасти, Майлз — отвърна Сара. Гласът й е изненадващо твърд, помисли Брайън.

Отначало никой не помръдна. Все още ядосани един на друг от предния ден, Майлз и Сара само се гледаха, докато Майлз направи стъпка встрани, за да ги пропусне.

— Заповядайте! — каза той и ги поведе навътре. Затвори вратата зад тях. — Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

— Не, благодаря!

— А ти, Брайън?

— Не.

— Е, какво има?

Сара оправи без нужда презрамката си.

— Има нещо, което… искам да кажа, трябва да поговорим с теб — промълви Сара. — Можем ли да седнем?

— Разбира се! — отвърна Майлз. Посочи дивана.

Брайън седна до сестра си, срещу Майлз.

Брайън си пое дълбоко дъх и понечи да заговори, но Сара го прекъсна:

— Майлз… преди да започнем, искам да знаеш, че не бих желала да съм на това място. Повече от всичко на света. Опитай се да не го забравиш! Няма да е лесно за никого от нас!

— За какво става дума?

Сара погледна Брайън. Кимна с глава и гърлото му внезапно пресъхна. Той преглътна мъчително.

— Беше злополука! — каза той.

И се отпушва: думите се леят, каквито ги е репетирал стотици пъти в съзнанието си. Брайън разказва всичко за оная нощ преди две години, като не забравя нищо. Мисълта му обаче не следи думите.

Той наблюдава реакциите на Майлз. Отначало няма такива. Щом Брайън започва, отношението му се променя, той заприличва на човек, който иска да изслуша всичко обективно, без да прекъсва, както са го учили да постъпва като шериф. Брайън, това е ясно, прави самопризнание и Майлз добре е усвоил основната истина, че тишината е най-добрият помощник, за да получиш най-пълни сведения. Едва по-късно, когато Брайън споменава заведението на Рет, той започва да разбира, накъде отиват нещата.

И тогава настъпи шокът. Брайън продължи, а Майлз замръзна, лицето му изгуби цвета си. Дланите му стискаха инстинктивно опорите на стола. Брайън продължаваше. Някъде отдалеч дочу дълбоката въздишка на сестра си, когато описваше самата злополука. Не обърна внимание, продължи нататък и не спря, докато не стигна до следващата сутрин в кухнята, когато реши да си мълчи.

През цялото време, Майлз седеше като истукан и когато Брайън млъкна, имаше нужда от известно време, за да възприеме чутото. После погледът му се фокусира върху него, сякаш го виждаше за първи път.

В известен смисъл, беше така.

— Куче? — проскърца Майлз. Гласът му беше нисък и дрезгав, сякаш не си бе поемал дъх по време на цялата изповед. — Казваш, че е изскочила пред колата, заради някакво куче.

— Да — отвърна Брайън. — Черно куче. Много голямо. Нищо не можех да направя!

Очите на Майлз се свиха леко, той се мъчеше да запази самообладание.

— Защо тогава избяга?

— Не знам. Не мога да обясня защо избягах оная нощ. Просто се видях в колата.

— Защото не помниш! — гневът в гласа на Майлз се усещаше ясно. Едва сдържан, зловещ.

— Не си спомням този период, вярно е.

— Но останалото помниш! Всичко останало от оная нощ помниш добре.

— Да.

— Назови ми тогава истинската причина за бягството си!

Сара протегна ръка и докосна Майлз.

— Той казва истината. Повярвай ми — не би лъгал за това!

Майлз отблъсна ръката й.

— Няма нищо, Сара! — обади се Брайън. — Може да пита всичко!

— Дяволски си прав! — добави Майлз с още по-глух глас.

— Не помня защо избягах — повтори Брайън. — Както казах, не си спомням дори как потеглих оттам. Помня, когато бях вече в колата, това е!

Майлз се надигна застрашително от стола.

— И ти очакваш да ти повярвам? Да повярвам, че Миси е виновна?

— Чакай малко! — Сара се притича на помощ на брат си. — Той ти казва как е станало! Казва истината!

Майлз се обърна към нея.

— Защо, по дяволите, трябва да му вярвам?

— Защото той е дошъл при теб! Защото иска да знаеш истината!

— Иска да науча истината след две години? Откъде знаеш, че точно това е истината?

Чакаше отговор, но преди тя да си отвори устата, той внезапно отстъпи малко назад. Погледна Сара, после Брайън, пак Сара, сякаш преценявайки смисъла на чутото.

Сара знаеше точно, какво ще каже брат й…

Което означава… че тя е знаела за невинността на Отис. Опита се да го възпре. Нека Чарли се заеме, каза тя. Ами ако Симс и Ърл грешат?

Каза го, защото е знаела, че Брайън е виновен.

Нали е много близка с брат си? Нали той е единственият човек, с когото можела да разговаря и обратно?

Мисълта на Майлз, подгонена от гняв и адреналин, скачаше от едно заключение към друго.

Тя е знаела, но не му е казала. Тя е знаела, но… но…

Майлз гледаше Сара, лишен от дар слово.

Не предложи ли тя сама да помага на Джона, макар че не е обичайна практика?

Не се ли сближи и с него? Излиза с него. Изслушва го, опитва да му помогне в живота?

Лицето на Майлз започна да се гърчи от едва сдържана ярост.

Тя е знаела през цялото време.

Тя го е използвала, за да изкупи собствената си вина. Всичко между тях е изградено върху лъжа.

Тя ме е предала.

Майлз стоеше неподвижно, безмълвно, застинал на мястото си.

— Ти си знаела — промълви той най-накрая. — Знаела си, че той е убил Миси, нали?

В този момент Брайън разбра, че не само между тях бе свършено, но че Майлз беше убеден, че изобщо нищо не е имало. Сара беше слисана и отговори така, сякаш това беше повече от очевидно.

— Разбира се, нали затова го доведох тук.

Майлз вдигна ръка, за да я спре и махна към нея с пръст, подчертавайки всяка своя дума.

— Не, не… ти си знаела, че той я е убил и не си ми казала… Затова си знаела, че Отис е невинен… Затова непрекъснато ме караше да послушам Чарли…

Сара разбра внезапно какво има предвид и започна яростно да клати глава.

— Не… почакай… нищо не разбираш…

Майлз я прекъсна, не иска да слуша, всяка негова дума е по-ядовита от предишната.

— Знаела си през цялото време…

— Не…

— Знаела си още в мига, когато се срещнахме.

— Не…

— Затова предложи помощта си на Джона.

— Не…

В един миг сякаш щеше да я удари, но не го направи. Насочи гнева си другаде. Ритна и катурна сервизната масичка и счупи лампата за четене. Сара се дръпна и Брайън се надигна от мястото си, за да я хване. Майлз го сграбчи и завъртя. Беше по-едър и по-силен и Брайън нямаше никакъв шанс срещу него. Майлз изви китката му зад гърба и високо нагоре към плещите. Сара се дръпна инстинктивно в суматохата, без да разбира какво всъщност става. Брайън не се съпротивляваше, макар че остра болка прониза рамото му. Той се сгърчи, очите му бяха затворени, лицето изкривено.

— Спри! Боли го! — изкрещя Сара.

Майлз вдигна предупредително ръка към нея.

— Стой настрана!

— Защо го правиш! Защо трябва да му причиняваш болка?

— Арестуван е!

— Било е нещастен случай!

Но Майлз е излязъл от пределите на здравия разум и продължава да извива ръката на Брайън, блъска го встрани от дивана, встрани от Сара, в посока на изхода. Брайън почти пада и Майлз впива пръсти в плътта му. Майлз блъска Брайън в стената, докато посяга към белезниците, окачени край вратата. Закопчава едната китка, после другата, като стяга силно белезниците.

— Майлз! Почакай! — крещи Сара.

Той отваря вратата и блъска Брайън навън, на верандата.

— Нищо не разбираш!

Майлз не й обръща внимание. Хваща Брайън за ръката и започва да го дърпа към колата. За него е трудно да пази равновесие и той се препъва. Сара се втурва след тях.

— Майлз!

Той се обръща.

— Искам да се махнеш от живота ми — съска Майлз.

Омразата в този глас кара Сара да застине на място.

— Ти ме предаде — казва Майлз. — Ти ме използва — не чака отговор. — Искаше да поправиш нещата — не за мен и Джона — а за себе си и брат си. Мислеше, че като го правиш, ще се почувстваш по-добре.

Тя побледнява и не е в състояние да промълви дума.

— Знаела си от самото начало — продължава той. — И щеше да ме оставиш да си карам така, без да науча никога истината, ако не бе арестуван невинен.

— Не, изобщо не е така…

— Престани с тези лъжи! — избухва той. — Как изобщо можеш да се понасяш!

Казаното я шибва като с камшик и тя проплаква:

— Нищо не разбираш, а и въобще не ти пука!

— Така ли? Не аз съм човекът, който е направил нещо нередно в цялата тази история.

— Нито пък аз.

— И очакваш да ти повярвам?

— Това е истината! — въпреки гнева си, Майлз вижда, че очите й са пълни със сълзи.

Спира за миг, но в погледа му няма и капка съчувствие.

— Ти дори не знаеш каква е истината!

С тези думи той се обръща и отваря вратата на колата. Блъсва Брайън вътре, захлопва вратата и рови в джоба за ключовете. Изважда ги и сяда зад волана.

Сара е сразена и не казва нищо повече. Гледа как Майлз пали колата, натиска газта и потегля. Гумите свистят, колата тръгва на заден към пътя.

Майлз не я поглежда и след миг изчезва.