Джудит Макнот
Всеки мой дъх (1)

Първа глава

Огромната къща на Уайът се издигаше на заснежения хълм като корона със заострени върхове, образувана от каменните готически сводове, и украсена със скъпоценни камъни от сияещи многоцветни стъкла.

На около два километра встрани от нея скъпи коли и луксозни лимузини се нижеха една подир друга пред униформения охранител на портала на имението. Той отмяташе имената на пътниците в списъка на поканените и учтиво обясняваше:

— Съжалявам, но заради дълбокия сняг господин Уайът предпочита тази вечер в имението да не бъдат паркирани коли.

После отстъпваше назад, ако зад волана седеше нает шофьор, за да му даде възможност да откара пътниците до къщата, да се върне, да паркира на пътя и да чака.

Ако колата се управляваше от собственика й, портиерът го упътваше към странична алея нагоре по склона, където се виеха струйки дим от работещите двигатели на цяла редица лъскави черни роувъри:

— Минете оттук, после един от служителите ще ви упъти къде да паркирате и ще ви откара до къщата.

Много скоро новодошлите откриваха, че тази процедура съвсем не е толкова проста и лесна. Вярно, че имаше предостатъчно пъргави служители и свободни джипове, но високите насипи от сняг и колите, паркирани от двете страни на криволичещата алея, я бяха стеснили дотолкова, че на места беше почти непроходима, а под колелата на несекващата върволица от коли снегът се беше превърнал в кафеникава каша.

Тези обстоятелства изнервяха всички, с изключение на детективите Чилдрис и Макнийл, които седяха в своя невзрачен шевролет в една алея на стотина метра от входа на имението. Двамата имаха задачата да държат Уайът под денонощно наблюдение.

В осем вечерта го проследиха до имението му. Сесил Уайът рязко зави покрай портиера, който беше вдигнал ръка да го спре, продължи по алеята към вътрешния двор и изчезна от погледите им. Оставаше им само да чакат и да записват с кого общува Уайът. Чилдрис наблюдаваше през бинокъл за нощно виждане и диктуваше регистрационните номера и марките на автомобилите, а Макнийл си водеше записки.

— На линията застава следващият състезател — промърмори Чилдрис, щом фаровете на поредната кола осветиха портиера. Продиктува номера, после описа автомобила и шофьора: — Бял мерцедес AMG, вероятно последен модел. Шофьорът е прехвърлил шейсетте, жената до него е на около трийсет и пет и се е вкопчила в рамото на спътника си, който може да й бъде баща.

Той хвърли поглед към Макнийл, който продължаваше да мълчи, и забеляза, че колегата му се е загледал в някаква кола, която бавно се спускаше по склона.

— Трябва да е някой местен — отбеляза. — Явно не е само богат, ами и любопитен — добави, когато шофьорът удари спирачки и фаровете на луксозния линкълн угаснаха.

Задната врата се отвори и от колата слезе мъж на средна възраст с тъмен балтон. Чилдрис понечи да свали стъклото и да се извини, че са спрели на неподходящо място, но в този момент човекът се спря и извади мобилния си телефон.

Едва сега Чилдрис го позна:

— Това е Грей Елиът. Той пък какво търси тук?

— Живее наблизо. Нищо чудно да е поканен на празненството.

— Нищо чудно да пожелае да ни помага при наблюдението — подхвърли Чилдрис, но без насмешка. Грей Елиът беше спечелил уважението на полицаите още след назначаването му като областен прокурор, беше много способен юрист и смело поемаше най-опасните и тежки случаи. Ползваше се с голям авторитет и заради това, че вместо печалбарството бе избрал обществена работа, при все че беше от хайлайфа.

Всичко това допринасяше за благоразположението на Макнийл към него, но на практика той изпитваше симпатии към Грей още от времето, когато той беше буен и безразсъден младеж и няколко пъти го беше арестувал заради безразсъдства.

Областният прокурор приключи разговора, прибра телефона, приближи се към колата и надникна вътре:

— Ти сигурно си Чилдрис — каза вместо поздрав, след което се обърна към Макнийл: — Мак, ела да поговорим.

Макнийл слезе и двамата застанаха зад колата.

— Поисках именно ти да поемеш този случай — подхвана Грей, — защото ти водеше разследването във връзка с изчезването на Уилям Уайът и добре познаваш всички участници в играта.

— Не всички — побърза да отбележи той и попита: — За пръв път чувам за този Мичъл Уайът. Какъв, по дяволите, е той и защо трябва да го следим?

— Той е кръвен брат на Уилям Уайът и според мен има вина за изчезването му.

— Кръвен брат? — повтори въпросително Макнийл със сбърчено чело. — След изчезването на Уилям говорих с всички членове на семейството. За кръвен брат не чух и дума. Спомням си даже, че при разговора със Сесил Уайът старецът няколко пъти подчерта, че непременно трябва да го открием и да го върнем при съпругата и детето му, защото Уилям е единственият му внук.

— Хвърляне на прах в очите от страна на онзи безочлив и подъл старик, който иска да скрие истината за отхвърления си внук. Аз самият от малък познавам цялото им семейство и никога не бях чувал, че Уилям има брат от друг брак на баща си. Всъщност допреди това лято самият Уилям също не го е знаел.

Имам сведения, че когато Уилям бил на две години, а майка му била на смъртно легло, неговият баща Едуард имал незаконна връзка със секретарката си. Няколко месеца след това съпругата му починала, а секретарката забременяла и поискала от Едуард да изпълни обещанието си да сключат брак — тогава той взел да увърта и отказал да приеме детето. Тя го заплашила, че ще разкрие пред медиите цялата истина.

Той се сепна от звъненето на телефона си, погледна кой го търси и продължи:

— Сесил планирал политическа кариера за Едуард и подобен скандал щял да провали намеренията му, но било немислимо да приеме за член на семейството една „жалка уличница“. Решил да я подкупи, обаче тя настоявала детето й да получи законно името Уайът и да бъде възпитано като член на фамилията Уайът. Наела адвокат и в крайна сметка постигнали споразумение Едуард да се ожени за нея малко преди края на бременността, а непосредствено след раждането да се разведат. Впоследствие тя се отказала от всичките си права над детето и го предала на попечителството на Сесил. Той пък поел задължението да се грижи детето да бъде отгледано „в съответствие с общественото положение и материалните възможности на семейство Уайът“ с всички произтичащи от това ползи, включително добро образование. Освен това й дали голяма сума, за да пази тайната и да преустанови всякакви по-нататъшни контакти с членовете на фамилия Уайът, включително с детето.

Макнийл вдигна яката на балтона си. Ушите му бяха премръзнали.

— Искаш да кажеш, че Сесил не е изпълнил поетите задължения към своя внук — промърмори, разтърка ръце и ги пъхна в джобовете си.

— Не, спазил е условието Мичъл да бъде отгледан „в съответствие с общественото положение, социалната среда и материалните възможности на семейство Уайът с всички произтичащи от това ползи“, само дето в писменото споразумение не било упоменато, че детето трябва да бъде отглеждано във фамилния дом. Седмица след раждането на Мичъл той го поверил на едно семейство в Италия, като им дал фалшиво удостоверение за раждане. Някъде към петата му година го изпратил в елитен пансион във Франция. Впоследствие Мичъл завършил основно училище в Швейцария, след това продължил образованието си в Оксфорд.

— Момчето не се ли е интересувало какъв е произходът му и кой плаща скъпото му образование? — попита Макнийл.

— Знаело е, но само колкото и членовете на приемното италианско семейство, а на тях им казали, че като бебе Мичъл бил намерен изоставен пред един калифорнийски дом и че името му е комбинация от две произволно избрани имена, дадени му от щедри американски благодетели — хора, които имали практика да даряват пари за възпитанието и обучението на изоставени деца. Тяхното желание обаче било имената им да се пазят в тайна.

— Боже мой! — въздъхна детективът.

— Няма причина да му съчувстваш — саркастично отбеляза Елиът. — Разбрах, че Мичъл не е бил лишаван от нищо и се е ползвал с много привилегии. Бил е добър спортист, посещавал е само елитни училища, бързо се сприятелявал с деца от престижни европейски семейства. След университета натрупал състояние благодарение на доброто си образование, привлекателната си външност и отличните контакти. На трийсет и четири годишна възраст вече притежавал компании, които развиват дейност предимно в Европа. Има апартаменти в Рим, Лондон, Париж и Ню Йорк — той замълча, присви очи и погледна часовника си: — Колко е часът?

Макнийл повдигна ръкава си и погледна скъпия си часовник:

— Девет без петнайсет.

— Ще тръгвам. Трябва да се отбия на тържеството на Сесил.

— Но как Уайът е научил за истинското си семейство, как е стигнал дотук след толкова години? — попита детективът, подтикван от любопитство.

— Преди седем месеца Уилям случайно открил тези документи в един стар сейф и останал потресен от това, което баща му и дядо му направили с неговия природен брат. Наел детективи и когато открили Мичъл в Лондон, той заминал за Лондон заедно със съпругата и сина си, за да се запознаят с Мичъл и да му разкажат цялата история.

— Много благородно.

Елиът забели очи и промърмори:

— Да, така е. Уилям е бил прекрасен човек — изключение в тази фамилия, където от поколения насам се раждат единствено самовлюбени идиоти — наведе глава и погледна Макнийл: — Уилям се върнал в Лондон, изпълнен с възторг от невероятните постижения на брат си, но Едуард отказал да се свърже със своя син. Сесил обаче проявил интерес и дори настоял да се види с внука си. Срещнали се през август, когато Мичъл дошъл по работа в Щатите. След изчезването на Уилям през ноември Сесил поискал Мичъл да се върне в Чикаго, за да се сближат. По ирония на съдбата старецът така се привързал към блудния си внук, че тази вечер дори го е поканил да присъства на тържеството по случай осемдесетия му рожден ден. Трябва да вървя. — Той тръгна към колата си.

Макнийл го последва:

— Така и не разбрах защо трябва да наблюдаваме Мичъл Уайът.

Елиът рязко се обърна:

— Май пропуснах най-важното. Ще изтъкна две причини: през септември, месец след първата среща между Сесил и Мичъл, Едуард — бащата на Уилям и Мичъл — „случайно“ пада от балкона на жилището си, намиращо се на трийсетия етаж, и загива. През ноември изчезва Уилям. По стечение на обстоятелствата преди всеки инцидент, както сочат данните от паспортната и емиграционна служба на САЩ, Мичъл е идвал в страната и непосредствено след това е напускал.

Прокурорът забеляза как Макнийл присвива очи и продължи:

— Вече ти е ясна част от картината. Ще ти кажа и още нещо: от две седмици Мичъл е в Чикаго. Отседнал е в къщата на Уилям, за да „утешава“ красивата му съпруга и да се сприятели с четиринайсетгодишния му син. — В гласа му прозвуча нескрито отвращение: — Мичъл Уайът убива членовете на своето семейство, за да осъществи някакви свои цели.

— Смяташ, че е решил да си присвои семейните богатства — подхвърли детективът.

— Смятам, че в рода Уайът се е появил поредният социопат. Социопат и хладнокръвен убиец.

Макнийл се върна в шевролета при Чилдрис и двамата загледаха как лимузината на Елиът спря на алеята, за да изчака неколцина гости да се качат в поредния роувър. Някаква беловласа жена се подхлъзна, но съпругът й успя да я задържи на крака. Мъж и жена на средна възраст зъзнеха и чакаха, докато един от служителите на паркинга помагаше на двама възрастни гости да се качат в джипа.

— Има нещо гнило — каза Чилдрис, щом джиповете потеглиха. — Погледнах алеята пред къщата и забелязах, че е разчистена от снега.

— Да, така беше — съгласи се Макнийл.

— Тогава защо, по дяволите, пазачът кара всички да си оставят колите на пътя?

— Кой знае? — сви рамене Макнийл.