Никълъс Спаркс
Завой на пътя (30)

Глава 28

Моите нощни посещения приключиха след една година — така внезапно, както бяха започнали. Същото се случи и с дебненето пред училището на Джона, и с визитите на местопроизшествието. Единственото място, което продължих да посещавам, беше гробът й. То бе включено в седмичната ми програма и аз не пропуснах нито един четвъртък. В пек и дъжд, ходех там и извървявах пътеката до гроба й. Вече не се притеснявам, че някой ме вижда. И всеки път нося цветя.

Спирането на останалите посещения дойде изненадващо. Макар да си мислите, че изтеклата година е намалила силата на моята фиксидея, причината изобщо не беше в това. Също както изведнъж се появи желанието да ги наблюдавам и аз не можех да му устоя, пак изведнъж ме завладя мисълта, че трябва да ги оставя да си живеят в мир, без да се навирам около тях.

Никога няма да забравя деня, в който това стана.

Беше първата годишнина от смъртта на Миси. За една година промъкване в мрака бях станал почти невидим. Познавах всяка гънка на терена и вече стигах до къщата за половината от първоначално необходимото време. Превърнах се в професионален воайор^[1]. Освен че надничах направо през прозорците, аз си носех и бинокъл, вече месеци наред. Случваше се, нали разбирате, да има хора — я по пътя, я из дворовете — и аз не можех да се приближа достатъчно до къщата. Друг път, Майлз дърпаше завесите на дневната, но понеже не можех да си начеша крастата при провал, трябваше да измисля нещо друго. Бинокълът реши проблема. Недалеч от техния имот, на брега на реката, расте огромен дъб. Могъщите му клони са гъсти и успоредни на земята. Точно там установявах понякога своя бивак. Открих, че ако се изкача достатъчно високо, мога безпрепятствено да гледам право в прозореца на кухнята. Наблюдавах часове наред, докато Джона си легне и Майлз остане сам в кухнята.

За тази година и той като мен, се промени.

Макар да продължаваше да се занимава с папката, вече не го правеше толкова редовно, както преди. Колкото повече набъбва броят на месеците, изтекли след смъртта на Миси, толкова повече отслабваше неговата натрапчива идея да ме открие. Не че бе загубил интерес, а просто трябваше да започне да се примирява с реалността. По това време вече знаех, че следствието е в задънена улица. Допусках, че и Майлз си дава сметка за това. Вечерта на годишнината, след като Джона си легна, той пак извади досието. Само че не започна да го изучава, както правеше преди. Запрелиства страниците, без да се зачита и без да нанася бележки, все едно че разглежда фотоалбум, който събужда у него някакви спомени. След малко бутна папката настрани и потъна в спалнята.

Когато разбрах, че няма да се върне, аз се смъкнах от дървото и се запромъквах към верандата.

Там забелязах, че макар пердето да беше спуснато, прозорецът беше оставен открехнат, за да улови нощния бриз. От моя наблюдателен пункт виждах части от стаята. Видях и седналия на дивана Майлз. До него имаше голяма кутия, а от ъгъла на лицето му разбрах, че гледа телевизия. Като притиснах ухо до процепа на прозореца, аз наострих уши, но не можах да разбера нищо. Дълго време не се чуваше говор, имаше най-различни други звуци, после преплетена и неясна реч. Отново погледнах Майлз и разбрах. Личеше по очите му, по гънката на устата, по начина му на седене.

Той гледаше видеозаписи.

Като установих това, аз затворих очи и се помъчих да разпозная гласовете. Чух Майлз, чух писъците на дете. И ето, някъде в далечината се разнася още един глас, слаб, но отчетлив. Нейният.

На Миси.

Беше изумително, неописуемо и за момент имах чувството, че се задушавам. След цяла година наблюдение над Джона и Майлз бях свикнал с мисълта, че ги познавам, но чутият тази вечер глас обърна всичко с главата надолу. Не познавах Майлз, не познавах Джона. Имаше наблюдение и проучване, имаше знание и макар да притежавах част от него, съществуваше друга, върху която никога не можех да сложа ръка.

Слушах като прикован на онова място.

Гласът й заглъхна. След миг чух смеха й.

Този смях ме накара да подскоча вътрешно, а погледът ми се насочи светкавично към лицето на Майлз. Исках да видя реакцията му, макар да знаех каква може да бъде. Щеше да гледа втренчено, потънал в спомени, с насълзени от безсилен гняв очи.

Но грешах.

Той не плачеше. Усмихваше се с най-нежен израз срещу екрана.

И в този миг разбрах, че трябва да спра.

* * *

След това посещение вярвах най-чистосърдечно, че никога повече няма да се върна при къщата им. През последвалата година се опитах да продължа живота си както преди и външно погледнато, успях. Околните започнаха да ми казват, че изглеждам по-добре, че пак съм предишният аз.

Част от мен вярваше, че е така. С изчезването на натрапчивата идея, сметнах, че кошмарът е приключил. Не онова, което бях извършил, не обстоятелството, че убих Миси, а онова натрапчиво чувство за вина, което не ме напусна нито за миг през първата година.

Тогава не разбирах, че терзанието и чувството за вина никога не са ме напускали. Те бяха само приспани, също както мечките зиме, хранейки се от собствената си същност, в изчакване на следващия сезон.