Никълъс Спаркс
Завой на пътя (9)

Глава 7

В понеделник Джона започна да свиква с режима, който щеше да управлява живота му през следващите няколко месеца. След последния звънец, той излезе с останалите навън, но остави раничката си в класната стая. Сара също излезе с останалите учители, за да се увери, че децата се качват в ония коли и автобуси, в които трябва да се качат. След като всички потеглиха, тя се обърна към мястото, където чакаше Джона. Той гледаше завистливо след приятелите си.

— Обзалагам се, че не ти се остава, нали?

Джона кимна.

— Няма да е толкова зле. Донесла съм от къщи малко сладки, за да улесним нещата.

Детето обмисли новината.

— Какви сладки? — попита недоверчиво.

— Ореховки. Когато аз ходех на училище, моята майка винаги ми даваше по някоя, като се върна у дома. Казваше, че са награда, че се уча така добре.

— Мисис Кноулсън ми дава ябълкови резенчета.

— Ако искаш, и аз ще ти донеса утре.

— Дума да не става — каза момчето сериозно. — Ореховките са много по-хубави.

Сара посочи към училището.

— Хайде! Готов ли си да започваме?

— Мисля, че да — промълви момчето. Сара му подаде ръка.

Джона я погледна.

— Ами… имаш ли и мляко?

— Мога да ти взема малко от стола, ако искаш.

Доволен от резултата, Джона я хвана за ръка и се усмихна за миг, преди да влязат в сградата.

* * *

Докато Сара и Джона вървяха, хванати ръка за ръка, към училището, Майлз Райан се бе свил зад колата си, протегнал ръка към кобура, преди още да заглъхне ехото от последния изстрел. Щеше да остане там, докато разбере какво точно става.

Нищо не бе в състояние да изправи на нокти скритата машинка така светкавично, както изстрел. Инстиктът за самосъхранение винаги изненадваше Майлз както със силата, така и с бързината си. Адреналинът плъзваше в организма му, сякаш го набучваха на някаква огромна интравенозна игла от система с възбуждаща течност. Чуваше как блъска сърцето му и усещаше дланите си да лепнат от пот.

Ако стане нужда, ще подаде по радиото сигнал за помощ и след броени минути, тук ще се съберат всички униформени служители на закона от околията. Засега обаче ще изчака. Преди всичко, не беше убеден, че стрелбата е насочена срещу него. Нямаше съмнение, че чу изстрели, но те бяха някак приглушени, сякаш идваха дълбоко от вътрешността на къщата.

Ако се намираше пред нечий дом, той би извикал подкрепление, воден от предположението, че някакъв скандал на битова основа е излязъл извън контрол. Но той се бе свил пред къщата на Грегъри, паянтова дървена конструкция, облицована с талпи, разположена в края на Ню Бърн. Тя гниеше тук от години и бе напълно изоставена. Такава бе още от детските години на Майлз. Обикновено никой не си правеше труд да влиза в нея. Подовете бяха толкова стари и прогнили, че можеха да пропаднат всеки миг. През зейналите в покрива дупки влизаше дъждовна вода, а самата сграда беше леко килната, сякаш готова да рухне под първия по-силен порив на вятъра. Градът нямаше особени проблеми със скитниците, но дори ония, които се навъртаха насам, предпочитаха да стоят по-далеч от това място.

И ето че сега, посред бял ден, той чу изстрели. Започнаха отново. Не беше оръжие от голям калибър, най-вероятно двадесет и две^[1]. Обяснението сигурно ще се окаже банално и надали стрелбата застрашаваше живота му.

Все пак, не бива да бъде такъв глупак, че да поеме и най-малък риск. Отвори вратата и като се плъзна върху седалката, натисна един бутон. Сега гласът му ще прозвучи достатъчно силно, за да бъде чут вътре.

— Говори шерифът — започна бавно и спокойно той. — Ако сте си свършили работата, момчета, бих искал да ви видя отвън, та да си поприказваме. Ще ви бъда благодарен, ако го направите, без да вземате оръжието си.

Сега стрелбата спря напълно. След малко от един прозорец се подаде някаква глава. Момчето нямаше и дванадесет години.

— Няма да ни застреляте, нали? — извика то, очевидно уплашено.

— Не, няма да стрелям. Оставете оръжието при вратата и излезте да си поговорим!

Няколко минути Майлз не чу нищо — изглежда децата се съвещаваха, дали да не се опитат да избягат. Не са лоши деца, беше сигурен Майлз. Просто твърде близки до природата за съвременните стандарти. Сигурен бе, че по-скоро ще побегнат, отколкото да се сблъскат с перспективата шерифът да ги заведе при родителите им у дома.

— Хайде, покажете се! — повтори Майлз в микрофона. — Искам само да си поговорим.

Най-накрая, след около минута, от двете страни на дупката, където някога е била вратата, надникнаха две момчета — едното с няколко години по-малко от другото. Те оставиха с прекалено бавни движения оръжията си на земята и като вдигнаха високо ръце, излязоха навън. Майлз сдържа усмивката си. Разтреперани и бледи, те бяха убедени, че играят ролята на живи мишени. След като се спуснаха по разнебитените стълби, той излезе иззад колата и прибра пистолета. Когато го видяха, те се стъписаха за миг, а после продължиха напред. И двамата бяха с износени джинси и гуменки. Лицата — мърляви. Деца на полята. Продължаваха да пристъпват съвсем бавно напред с високо вдигнати ръце. Гледали бяха прекалено много филми.

Когато приближиха съвсем, Майлз видя, че почти плачат.

Той скръсти ръце и се облегна на колата.

— На лов ли сте тръгнали, момчета?

По-малкият, около десетгодишен според Майлз, погледна по-големия. Явно бяха братя.

— Да, сър — казаха двамата в хор.

— Какво има в къщата?

Те се спогледаха отново.

— Врабчета — казаха накрая и Майлз кимна.

— Свалете си ръцете!

Пак се спогледаха и отпуснаха ръце.

— Сигурни ли сте, че не сте стреляли по кукумявки?

— Не, сър — отвърна бързо по-големият. — Само врабчета. Вътре е пълно с тях.

Майлз пак кимна.

— Значи, врабчета?

— Да, сър.

Посочи пушките.

— А тия двайсет и двойки?

— Да, сър?

— Не са ли малко големички за врабчета?

Този път погледите им бяха виновни. Майлз ги огледа строго.

— Вижте сега… ако сте тръгнали на лов за кукумявки, това хич няма да ми е приятно. Аз ги харесвам. Ядат плъхове, мишки и дори змии. Предпочитам те да се навъртат наоколо, отколкото някое от ония създания. От цялата стрелба става ясно, че още не сте успели да я убиете, нали?

По-малкият кимна след дълго мълчание.

— Тогава, не правете нов опит! — каза той с нетърпящ възражение тон. — Да се стреля тук не е безопасно. Особено като знаете, че наблизо е магистралата. Освен това, е противозаконно. А и това място не е за деца. Може всеки момент да се срути и да ви нарани. Не искате да говоря с родителите ви, нали?

— Не, сър.

— Значи няма да гоните повече тая кукумявка. Ако сега ви пусна да си вървите, искам да кажа.

— Не, сър.

Майлз ги изгледа безмълвно, после махна с ръка към най-близките къщи.

— Там ли живеете?

— Да, сър.

— Пеша ли дойдохте или с колела?

— Пеша.

— Тогава, вижте какво… Ще прибера пушките, а вие скачайте отзад в колата. Ще ви оставя до вас. Този път ви пускам, но ако ви уловя отново, ще кажа на родителите ви, че вече съм ви залавял и предупреждавал и ще трябва да задържа и двамата. Ясно ли е?

При заплахата, очите им се разшириха, но и двамата закимаха с благодарност.

След като ги остави, Майлз отиде в училището, изпълнен с нетърпение да види Джона. Момчето без съмнение ще иска да научи какво е станало през деня.

Въпреки волята си, бе изпълнен и с приятното очакване да види отново Сара Ендрюз.

* * *

— Татко! — извика Джона, докато тичаше към Майлз. Той се приведе, за да улови сина си, хвърлил се в обятията му. С крайчеца на окото съзря Сара, която го следваше с по-сдържана походка. Джона се изви назад, за да го погледне в очите.

— Арестува ли някого днес?

Майлз се усмихна и поклати глава.

— Засега не, но денят още не е свършил. Как се представи в училище?

— Добре. Мис Ендрюз ми даде сладки.

— Така ли? — попита Майлз, наблюдавайки приближаващата учителка, като се стараеше тя да не забележи.

— Ореховки. От хубавите.

— Е, повече от това не можеш да искаш, а как мина учението?

Джона свъси вежди.

— Кое?

— Това, което правите с мис Ендрюз.

— Много беше забавно — играхме игри.

— Игри?

— Ще ви обясня по-късно — намеси се приближилата Сара, — но мисля, че началото е добро.

Майлз се извърна при звука на гласа й и остана приятно изненадан. Тя беше пак с дълга пола и блуза, нищо особено, но когато се усмихна, той усети отново онова особено пърхане в гърдите, както и първия път, когато я видя. Хрумна му, че тогава не е оценил по достойнство хубостта й. Да, отчел бе обстоятелството, че е привлекателна, а сега пред него изпъкваха същите черти — житноруса коса, деликатни черти, тюркоазни очи, но днес тя изглеждаше по-различно, по-топла и близка.

Майлз остави Джона на земята.

— Джона, иди моля те при колата, докато аз разменя някоя приказка с мис Ендрюз!

— Добре — отвърна безгрижно момчето, след което, за изненада на баща си, пристъпи и прегърна учителката, която му отвърна по същия начин.

След като се отдалечи, Майлз я погледна с любопитство и каза:

— Вие май добре се разбирате двамата?

— Хубаво си прекарахме днес.

— Така изглежда. Ако знаех, че ще си играете и ще хапвате сладки, нямаше да се тревожа толкова за него.

— Ами… разни неща вършат работа. Но преди да се тревожите толкова много, искам да Ви кажа, че играта включва четене.

— Сигурно имате повече неща за казване. Как върви?

— Добре. Има дълъг път да извърви, но засега е добре — тя млъкна. — Много добро дете. Наистина. Знам, че съм го казвала и преди, но не бих искала да го забравите заради случилото се. И очевидно Ви боготвори.

— Благодаря! — отвърна просто той и наистина беше благодарен.

— Няма за какво — когато тя се усмихна отново, Майлз се извърна с надежда да не е разгадала предишните му мисли и в същото време с желание да го е сторила.

— Впрочем, благодаря за вентилатора! — обади се Сара. Сутринта Майлз бе минал да остави огромното електрическо съоръжение.

— Няма за какво — отвърна шерифът, разкъсван между желанието да остане и да си говори с нея и порива да избяга и да се спаси от внезапно обзелата го нервност, за която нямаше никаква видима причина.

Известно време и двамата мълчаха. Нелепата тишина се проточи, докато накрая Майлз раздвижи крака и промърмори:

— Ами… май е време да прибирам Джона у дома.

— Добре.

— Имаме там някои неща за вършене.

— Добре — повтори тя.

— Има ли нещо друго, което трябва да знам?

— Не се сещам за друго.

— Добре тогава — той млъкна и пъхна ръце в джобовете. — Май е време да прибирам Джона.

Тя кимна със сериозен вид.

— Казахте го вече.

— Така ли?

— Да.

Сара преметна кичур коса зад ухото си. Поради причини, които не можеше да обясни, смущението му й се стори очарователно. Той се различаваше от мъжете, които бе познавала в Балтимор, типовете, които пазаруват в изискани магазини и винаги намират необходимите думи. За месеците след развода й те започваха да й се струват взаимозаменяеми, като картонени шаблони на идеалния мъж.

— Ами, добре тогава — каза Майлз, обзет изцяло от мисълта, че е крайно време да си тръгва. — Още веднъж Ви благодаря — и той тръгна към колата, като викаше сина си по име.

В съзнанието му остана запечатан образът на Сара, застанала в училищния двор, с вдигната за прощаване ръка след потеглящата кола и с малко замислен израз на лицето.

* * *

През последвалите седмици Майлз започна да очаква срещите със Сара след училище с оня неудържим ентусиазъм, който не бе изпитвал от юношеските си години. Мислеше за нея често и в най-непредвидими ситуации: докато избираше котлети в магазина, спрял на светофар или докато подстригваше тревата в градината. Един-два пъти се сети за нея, докато стоеше сутрин под душа и се запита какви ли са нейните утринни привички. Дали предпочита овесени ядки за закуска или препечени филийки със сладко? Дали пие кафе или е привърженичка на билковия чай? Дали след душа се гримира, увила глава в кърпата или кара направо?

Понякога се опитваше да си я представи в класната стая, изправена пред учениците, с тебешир в ръка. Друг път се питаше как ли прекарва свободното си време. Макар да разменяха по някоя незначителна приказка при всяка среща, не беше достатъчно да задоволи нарастващото му любопитство. Не знаеше нищо за миналото й и макар понякога да го обхващаше желание да я попита, всеки път се въздържаше, поради простата причина, че нямаше представа как да го направи. „Днес занимавах Джона главно с правопис и той се справи чудесно“, казваше например, а той отвръщаше: „Хубаво, но като си говорим за правопис, вие завивате ли си главата с кърпа след душа?“

Някои мъже знаеха как да се справят с такива неща, но нека бъде проклет, ако и той може да го измисли. Един път, обзет от пристъп на смелост в резултат от няколко бири, той беше почти готов да й се обади по телефона. Нямаше никакъв повод и макар да не беше наясно какво ще каже, той се надяваше нещо да го осени свише — нещо, което да го дари с остроумие и неотвратим чар. Представи си смеха й, предизвикан от неговите думи, наслади се на собственото си обаяние. Смелостта му стигна да открие името й в телефонния указател, както и да набере първите три цифри от номера, но след това го хванаха нервите и той остави слушалката.

Ами ако не си е у тях? Как би могъл да я омае, ако тя дори не си е вкъщи, за да вдигне слушалката, а той със сигурност не би искал да остави за поколенията брътвежите си, записани на телефонния й секретар. Естествено, би могъл да затвори, ако се обади машината, но това е хлапашка постъпка, нали? А какво би станало, ако тя си е там, обаче, да пази Бог, си има някого на гости? Това беше напълно реалистична възможност. Дочул бе това-онова в управлението от други ергени, които най-после се бяха докопали до информацията, че не е омъжена и след като те знаят, какво пречи и на други да научат? Слухът се разпространява и скоро другите мъже ще налетят отгоре й, като се възползват от цялото си остроумие и чар, ако вече не са започнали да го правят, разбира се.

Господи, няма време!

Когато следващия път вдигна слушалката, успя да докара нещата до шестата цифра.

Същата нощ, легнал под завивката, той си зададе въпроса какво всъщност става с него.

* * *

Една ранна съботна утрин през септември, около месец след първата си среща със Сара Ендрюз, Майлз наблюдаваше как Джона рита на игрището на прогимназията „Х. Дж. Макдоналд“. Ако изключим риболова, Джона обичаше европейския футбол повече от всичко на света и беше доста добър в този спорт. Миси беше спортна натура, дори повече от Майлз, и синът й наследи от нея пъргавина и чувство за координация. От Майлз, както сам той информираше небрежно всеки попитал, Джона бе взел бързината. В резултат от тази комбинация, детето се превърна в ужаса на игрището. В тази възрастова група всеки играеше най-много по едно полувреме и въпреки това, автор на повечето голове за отбора, ако не на всички, ставаше Джона. В първите четири мача той вкара двадесет и седем гола. Трябва да се признае, че отборите бяха само по трима, вратари не се допускаха и половината деца не бяха наясно в коя посока трябва да ритат топката, но все пак, двадесет и седем гола е изключително постижение. Почти при всяко овладяване на топката, той успяваше да премине с нея цялото поле и да я забие в мрежата.

Пристъпите на гордост, обземащи Майлз, докато наблюдаваше спортните прояви на Джона, бяха направо абсурдни. Страшно му харесваше да гледа успехите на сина си, макар че отлично знаеше, че е временно явление, което абсолютно нищо не значи. Децата съзряват физически на различна възраст, а някои от тях тренират с по-голямо усърдие. Джона беше физически по-зрял от останалите, но го мързеше да тренира — за останалите беше въпрос на време да го настигнат.

Този път Джона бе отбелязал вече четири гола и треньорът го извади от игра. Противниковият отбор вкара също четири гола и изравни. Джона отново влезе в игра и вкара нови два гола, вдигайки общия си сбор до тридесет и три, не че който и да е от тях имаше някакво значение. Момчето отново напусна играта и към края й, противникът водеше с 8 на 7, при което Майлз скръсти ръце на гърди и плъзна поглед през публиката, като правеше всичко възможно да не покаже, че изобщо си дава сметка за факта, че без неговия син, отборът ще бъде разбит.

Дяволски приятно!

Майлз беше така потънал в тоя приятен унес, че му потрябва време, за да осмисли отправения към него въпрос.

— Да не сте заложили пари на тоя мач, шериф Райън? — попита Сара, като се изкачи при него с широка усмивка. — Изглеждате малко нервен.

— Не… няма облог. Просто се радвам на играта — отвърна той.

— Е, внимавайте! Ноктите Ви са почти заминали. Няма да ми е приятно, ако се ухапете, без да искате.

— Аз не си гриза ноктите.

— Сега не — съгласи се тя, — но преди малко го правехте.

— Мисля, че си въобразявате някои неща — опъна се той и си помисли, дали отново флиртува с него. — Ами… — той вдигна малко козирката на бейзболната си шапка. — Не очаквах да Ви срещна тук.

С шорти и слънчеви очила тя изглеждаше по-млада от обикновено.

— Джона ми каза, че има среща тази седмица и попита, дали не мога да дойда.

— Така ли? — попита Майлз озадачен.

— В четвъртък. Каза, че ще ми хареса, но аз останах с впечатлението, че по-скоро иска да го видя в нещо, в което е добър.

Бог да те благослови, Джона!

— Вече е към края. Пропуснахте по-голямата част.

— Не намерих веднага игрището. Нямах представа, че ще се играе на толкова много места. Всички деца изглеждат еднакви от разстояние.

— Знам. Понякога дори ние трудно намираме нашето игрище.

Чу се свирка, Джона влезе на терена и подаде на свой съотборник. Той не успя да овладее топката и тя напусна очертанията. Един от противниковия отбор хукна да я гони и Джона погледна към баща си. Забелязал Сара, той и махна и тя отвърна енергично на поздрава. След това момчето доби решителен вид и застана в очакване да бъде изпълнен тъча. Миг по-късно той, както и всички останали на терена, се втурнаха след топката.

— Е, как се проявява? — пита Сара.

— Днес е в добра форма.

— Марк разправя, че бил най-добрият играч в околността.

— Ами… — Майлз направи престорен опит да бъде скромен.

Сара се засмя.

— Марк не говори за Вас. Джона е оня, който играе там долу.

— Знам — отвърна Майлз.

— Но си мислите, че крушата не пада по-далеч от дървото, нали?

— Ами… — повтори Майлз, понеже не можа да се сети за някакъв смислен отговор. Сара вдига едната си вежда, видимо развеселена.

Къде са чарът и остроумието, на които бе разчитал?

— Я ми кажете, Вие ритахте ли като дете? — пита го тя.

— Когато бях дете, тази игра изобщо я нямаше. Играех традиционните игри — футбол, баскетбол, бейзбол. Но дори да съществуваше, не мисля, че щях да се заема с нея. Имам известно предубеждение към игри, в които се очаква да блъскам топката с глава.

— Но за Джона е добре, нали?

— Разбира се, след като му харесва. Вие играли ли сте нещо?

— Не. Не съм кой знае каква спортистка, но когато влязох в колежа, се заех с ходене. Съквартирантката ми ме убеди.

Той примигна насреща й.

— Ходене?

— По-трудно е, отколкото си мислите, ако поддържате високо темпо.

— И сега ли го правите?

— Всеки ден. Имам си един постоянен тримилен^[2] маршрут. Много добра тренировка, която ме разтоварва. Трябва да опитате!

— При моето свободно време?

— Разбира се. Защо не?

— Ако вървя три мили, сигурно ще се схвана така, че на другата сутрин няма да мога да стана. Ако разбира се, изобщо успея да ги измина.

Тя го погледна оценяващо.

— Ще се справите. Може би ще трябва да се откажете от цигарите, но ще се справите.

— Аз не пуша — възрази Майлз.

— Знам. Бренда ми каза — тя се ухили и след миг Майлз не можа да устои и също се засмя. Преди да каже каквото и да било, около тях се разнесе рев и двамата се обърнаха към терена, за да видят как Джона се откъсва от останалите, провежда самостоятелна атака и забива победен гол. Докато съотборниците на Джона се тълпяха около него, Майлз и Сара подскачаха и ръкопляскаха, и двамата за едно и също момче.

* * *

— Хареса ли Ви? — пита Майлз, вървейки със Сара към колата й, докато Джона се бе наредил пред снекбара с приятелите си. Техният отбор спечели и след мача момчето изтича при Сара, за да я пита дали е видяла неговия гол. Когато чу, че е видяла, Джона разцъфна, прегърна я и след това побягна назад. Майлз остана напълно пренебрегнат, но обстоятелството, че Джона харесва Сара, както и обратното, му достави някакво особено удовлетворение.

— Приятно беше — призна тя. — Съжалявам, че не бях тук през целия мач.

Кожата й блестеше под все още запазения летен загар в лъчите на следобедното слънце.

— Много се радвам. Джона също се зарадва на идването Ви — погледна я отстрани. — Имате ли нещо предвид за остатъка от деня?

— Ще се видя с майка си за обяд в центъра.

— Къде?

— „Фред и Клара“. Малко ресторантче, съвсем близо до мястото, където живея.

— Знам го. Много е добро.

Стигнаха до колата й, червен Нисан Сентра, и Сара започна да рови в чантичката си за ключовете. Докато ги търсеше, Майлз се улови, че я наблюдава. С кацналите на носа слънчеви очила, тя прилича повече на градското момиче, което беше, отколкото на провинциалистка. Ако се прибавеха избелелите дънкови шорти и дългите крака, тя не приличаше на никоя от учителките на самия Майлз.

Някакъв бял пикап потегли зад тях. Шофьорът поздрави Майлз с ръка, а той отвърна на поздрава точно когато Сара вдигна поглед към него.

— Познавате ли го?

— Градът е малък. Всеки познава всички останали.

— Това трябва да е успокояващо.

— Понякога е, а друг път — не. Ако искате да запазите някаква тайна, със сигурност това не е най-подходящото място за живеене.

Сара си помисли за миг, дали не говореше за себе си. Преди да се задълбочи в темата, той се обади отново:

— Искам отново да Ви благодаря за всичко, което правите за Джона.

— Не е необходимо да ми благодарите всеки път, когато ме срещнете.

— Знам. Просто забелязвам големи промени в него през последните седмици.

— И аз. Напредва много бързо, по-бързо отколкото очаквах. Всъщност, тази седмица започна да чете на глас в час.

— Не съм изненадан. Има добър учител.

За учудване на Майлз, Сара наистина се изчерви.

— Има си и добър баща.

Това му хареса.

Хареса му и погледа, с който придружи тези думи.

Сякаш неуверена, какво да направи, Сара започна да си играе с ключовете. Избра един и отвори предната врата. Майлз отстъпи малко назад.

— Колко още смятате, че ще трябва да остава след училище? — попита той.

Продължавай да приказваш. Не я оставяй да си тръгне.

— Не съм сигурна. Още известно време. Защо? Да не би да искате да понамалите темпото?

— Не, просто ми е любопитно.

Тя кимна и го изчака да добави нещо. Той замълча.

— Добре — каза Сара. — Ще я караме както досега и ще изчакаме резултатите след един месец. Става ли?

Още един месец. Ще продължи да я вижда поне още толкова. Добре.

— Звучи разумно — съгласи се Майлз.

Двамата направиха дълга пауза и Сара погледна часовника си.

— Слушайте, малко закъснявам — каза тя с нотка на извинение в гласа и Майлз кимна.

— Знам… трябва да тръгвате — отвърна той, но никак не му се искаше да се разделят. Искаше да говорят безспир, да научи всичко за нея.

Всъщност, искаше да каже, че е време да я покани.

И никакви шикалкавения този път. Никакво затваряне на телефона, никакви лигавщини.

Хващай бика за рогата!

Бъди мъж!

Давай!

Той се окуражава, знаеше, че е готов… но… но… как да го направи? Мили Боже, откога не е попадал в такова положение! На обяд ли да я покани или на вечеря? Или пък на кино? Или…? Докато Сара влизаше в колата, умът му се луташе бясно в търсене на начин да продължи времето си.

— Почакайте… преди да си тръгнете… може ли да ви попитам нещо? — изплю камъчето той.

— Разбира се — тя го погледна изпитателно.

Майлз завря ръце в джобовете и отново усети ония малки мушици, отново стана на седемнадесет. Преглътна.

— Ами… — започна той. Съзнанието му работеше на високи обороти, мъничките колелца се въртяха като бесни.

— Да?

Сара усети по инстинкт какво предстои.

Майлз пое дълбоко дъх и каза първото и единствено нещо, което му дойде наум:

— Как върви вентилаторът?

Тя го погледна смаяно.

— Вентилаторът?

Майлз имаше усещането, че току-що е погълнал един тон олово.

Вентилаторът? Какво общо имаше тук вентилаторът? Вентилатор? Това ли е всичко, което можа да измисли?

Мозъкът му сякаш беше в отпуск, но нищо вече не беше в състояние да го спре…

— Ами да. Нали се сещате… оня, който донесох в класната стая.

— Добре върви — отвърна тя неуверено.

— Защото, ако не Ви харесва, мога да донеса друг.

Тя протегна ръка и го докосна загрижено.

— Добре ли се чувствате?

— Да, много съм добре — отвърна той със сериозен вид. — Просто исках да се уверя, че сте доволна от вентилатора…

— Избрали сте хубав модел.

— Добре — промълви той, изпълнен от надежда и упование, че именно в този миг небето ще се разцепи и някой гръм ще го остави на място.

* * *

Вентилаторът?

След като тя потегли и излезе от паркинга, Майлз остана неподвижен, изпълнен с желание да върне часовникът на времето и да заличи всичко, случило се току-що. Искаше му се да намери дупка под някоя близка скала, хубаво тъмно местенце, където да се завре далеч от очите на света завинаги. Слава Богу, наоколо нямаше кой да го чуе!

Освен Сара!

През целия ден в главата му, подобно на чут сутринта по радиото шлагер, се въртяха последните думи от разговора им:

Как върви вентилаторът?… Защото мога да Ви донеса друг… Просто исках да се уверя, че сте доволна от него…

Беше болезнено, споменът му причиняваше физическа болка. С каквото и да се захвана този следобед, споменът се промъкваше до повърхността на съзнанието му, за да го унижи. Същото беше и на другия ден. Събуди се със съзнанието, че нещо не е наред… нещо… и прас! Ето ти го и него, пристига, за да го тормози. Ето го и оловото в стомаха. Завря глава под възглавницата.