Никълъс Спаркс
Завой на пътя (3)

Глава 1

Сутринта на 29 август 1988, малко повече от две години след смъртта на жена си, Майлз Райън стои на задната веранда на къщата си, пуши цигара и наблюдава как издигащото се слънце променя утринното небе от мрачно сиво в оранжево. Пред него се простира река Трент, скрила отчасти възсолените си води зад крайбрежните кипариси.

Димът от цигарата на Майлз се вие нагоре, а той усеща как влажността се увеличава и напоява въздуха, в който започват да се носят все повече птичи песни. Минава малка дървена лодка, рибарят маха с ръка, а Майлз отвръща с леко кимване. За толкова му стига енергията, която успява да събере.

Изпитва нужда от чаша кафе. Малко гореща течност и ще бъде готов да се изправи срещу настъпващия ден — да заведе Джона на училище, да държи под контрол закононарушителите, да разнася глоби из околията, както и да свърши ред други неща, които неизбежно се трупат — да се види с учителката на Джона следобед, например. И всичко това е само предястие. Вечерите са още по-натоварени. Постоянно има нещо за правене: сметки за плащане, пазаруване, чистене, оправяне на най-различни неща из къщата. В редките моменти, когато Майлз се окаже малко свободен, той има чувството, че трябва светкавично да се възползва от възможността, ако не иска да я загуби. Побързай, намери нещо за четене! Не се мотай, имаш само няколко минути за отмора! Затвори очи, след миг няма да имаш тая възможност! Всичко това е в състояние да съсипе всеки след време, но какво да прави?

Наистина има нужда от кафе. Никотинът вече не усилва въздействието му и той си мисли да зареже цигарите, но пък какво значение има. Майлз не се смята за истински пушач. Изпушва по някоя и друга цигара през деня, но това не е пушене. Не е като да издухва по един пакет на ден или пък да го е правил цял живот. Започна след смъртта на Миси и може да ги спре, когато реши. Но защо да си дава зор? Белите му дробове са си в ред. Миналата седмица трябваше да гони един крадец и хвана хлапака без никакво затруднение. Един истински пушач не може да се справи с това.

От друга страна, не стана толкова лесно, както на двадесет и две години, но той беше на толкова преди десет и макар че тридесет и две не означават, че трябва да започне търсене на подходящ старчески дом, все пак е поостарял. Усеща го — в колежа се е случвало приятелската вечер да започне в единадесет и да продължи до сутринта. През последните години единадесет е късен час за него и ако не е на работа, по това време вече си е легнал, независимо от трудностите със заспиването. Не може да си представи какво би могло да го задържи извън леглото по това време. Изтощението е негов постоянен спътник. Дори и в нощите, когато Джона няма кошмари — започнали бяха след смъртта на Миси — Майлз пак се събужда сутрин… уморен. Разконцентриран и муден, сякаш се движи във вода. В повечето случаи, той отдава това на напрегнатия начин на живот, който води, но понякога се пита, дали пък няма нещо по-сериозно. Някъде бе чел, че един от признаците на клиничната депресия е „необичайна летаргия, без видима причина.“ Той има причина, разбира се…

Онова, от което наистина има нужда, е малко почивка във виличка на плажа край Ки Уест — място, където може да лови калкан или просто да се отпусне в бавно полюляващ се хамак, където не му се налага да взема решения по въпроси по-сериозни от този, дали да обуе сандали или не, когато тръгне по плажа редом с някоя хубавица.

Това е част от причината. Самотата. Уморен е от нея. От събуждането в празно легло, макар това усещане да продължава да го изненадва. То е ново. През първата година след смъртта на Миси, Майлз не можеше дори да си представи, че ще обича отново друга жена. Никога. Струваше му се, че желанието за женска компания въобще не съществува, че любов и страст са просто теоретически категории, които нямат никакво покритие в реалния живот. След като надживя шока и мъката, които бяха толкова силни, че го довеждаха до плач всяка вечер, той доби усещането, че животът му е някак сбъркан, сякаш излязъл временно от релси, но скоро пак ще влезе в тях, така че няма смисъл много да се напряга за каквото и да било.

Повечето неща останаха непроменени след погребението. Продължаваха да пристигат сметки за плащане, Джона пак искаше да яде, тревата още имаше нужда от косене. Сам той продължава да ходи на работа. Един път, след множество изпити бири Чарли, негов началник и най-добър приятел, попита какво е усещането да загубиш жена си и той му отвърна, че няма чувството Миси наистина да си е отишла. Прилича по-скоро на кратко отсъствие, през което му е поверила грижата за Джона.

Времето течеше, а с него си отиде и вцепенението, с което бе започнал да привиква. Мястото му зае действителността. Макар да продължи пътя си напред, мисълта на Майлз не можеше да се откъсне от Миси. Всичко му напомняше за нея. Особено Джона, който приличаше все повече на нея. Понякога, застанал на прага, след като го е прибрал вътре, той съзираше чертите й на неговото лице и трябваше бързо да се обърне, преди детето да забележи сълзите му. Образът оставаше в съзнанието му часове наред. Обичаше да я гледа, когато спи, с разпусната на възглавницата дълга кестенява коса, винаги вдигнала едната ръка над главата, с леко отворени устни и едва-едва надигащи се от дишането гърди. И уханието й — това бе нещо, което Майлз не би могъл да забрави докато е жив. На първата Коледа след смъртта й, седнал в черквата, той долови използвания от нея парфюм и вкопчен в болката като удавник в спасителен пояс, остана на мястото си дълго след края на службата.

Вкопчил се бе и в други неща. Като младо семейство, с Миси ходеха на обяд във „Фред и Клара“, малко ресторантче недалеч от банката, в която тя работеше. Беше необичайно, а уютната му прегръдка внушаваше и на двамата усещането, че нищо помежду им не може да се промени. След раждането на Джона, разредиха посещенията си, но той започна отново да ходи, когато Миси ги напусна, като че с надежда да усети попилите в ламперията тогавашни чувства. Домашният ред също се поддържаше в наложените от нея рамки. След като тя ходеше на покупки в четвъртък вечер и той ще ходи тогава. Миси садеше домати край стената на къщата, сади ги и той. Миси бе убедена, че няма по-добър почистващ препарат от лизола, така че той не търсеше друг. Миси присъстваше постоянно във всяко негово действие.

Но ето че някъде миналия април всичко това започна да се променя. Промяната настъпи без предупреждение и Майлз я усети начаса. Слизайки към центъра, той се улови, че наблюдава млада двойка на тротоара, хваната за ръце. И за един светкавичен миг Майлз се видя на мястото на мъжа, а жената беше с него. Или не точно тя, а някоя… някоя, която би обичала не само него, но и Джона. Някоя, която да го развесели, с която да сподели бутилка вино на продължителна вечеря, някоя, която да докосне и прегърне, с която да си шепне, когато загасят лампата. Някоя като Миси, помисли си той и ликът й веднага събуди чувство за вина и предателство, които го изпълниха цял и прогониха образа на младата двойка завинаги.

Или поне той така си мислеше.

Същата вечер, след като се пъхна под завивката, Майлз се улови, че мисли пак за тях. И макар усещането за вина и вкусът на предателство да се появиха отново, те не бяха така силни, както през деня. Точно тогава разбра, че е направил първата, макар и малка стъпка, към привикване с мисълта за загубата.

Започна да се оправдава пред самия себе си, че сега е вдовец, че няма нищо неестествено в тези му мисли и беше убеден, че никой няма да го осъди заради тях. Никой не очакваше от него да прекара живота си в самота, дори през последните месеци, приятели му бяха предлагали неведнъж да го запознаят с различни жени. Освен това, Майлз ясно съзнаваше, че Миси би искала той да се ожени отново. Беше му го казвала сама и то не един път. Като повечето съпрузи и те са разигравали етюда „ами какво ще стане, ако?“ и макар да не допускаха мисълта за възможността да се случи нещо толкова ужасно и двамата поддържаха тезата, че за Джона не би било добре да израсне само с един родител. Не би било добре и за оцелелия съпруг. Но някак много бързо стана всичко.

С напредването налятото, мисълта да си намери някого започна да го посещава все по-често и за по-дълго. Миси пак си бе тук, тя щеше да бъде тук винаги… но Майлз започна да обмисля сериозно възможността, да си намери спътница в живота. Късно вечер, настанил Джона в люлеещия се стол отзад — това бе единственото средство да го освободи от тормоза на кошмарите — тези мисли го спохождаха най-редовно и упорито, следвайки винаги един и същи ход. Започваше се от „вероятно би могъл“ да си намери някого, минаваха през „вероятно ще си намери“, за да стигнат до „вероятно трябва да си намери“. И в този миг, независимо от неговото желание, в съзнанието му се оформяше мисълта, че „вероятно няма да стане“.

Причината за това се намираше в спалнята му.

На полицата там имаше издута жълта папка с досието на нейната смърт. Онова, което сам бе събрал за себе си в последвалите погребението месеци. Държеше го пред очите си, за да не забрави никога случилото се, за да му напомня, че има още работа за вършене.

Държеше го, за да му напомня за неговия провал.

* * *

Няколко минути по-късно, загасил фаса на парапета, той влиза вътре, сипва си кафето, от което има нужда и тръгва през хола. Джона още спи, когато надниква в стаята му. Добре, има още малко време. Тръгва към банята.

Завърта кранчето, водата съска и стене, преди да се появи най-накрая. Взема душ, бръсне се и си измива зъбите. Прокарва гребен през косата, като отбелязва за пореден път, че е станала по-малко от преди. Навлича бързо шерифската униформа, измъква кобура от заключената кутия над вратата на спалнята и го препасва. Чува Джона да шумоли в стаята си. Този път той веднага насочва към Майлз погледа на подутите си от сън очи. Седи в леглото с чорлава глава. Надали има и минути, откак се е събудил. Майлз се усмихва.

— Добро утро, шампионе.

Джона го поглежда от леглото като в забавен кадър.

— Здрасти, татко.

— Готов ли си за малка закуска?

Протяга ръка настрани.

— Може ли палачинки?

— Какво ще кажеш за няколко вафли? Малко закъсняваме.

Джона се навежда и вдига панталоните си, оставени там от Майлз вечерта.

— Това го казваш всяка сутрин.

Майлз свива рамене.

— Ами ти всяка сутрин се успиваш.

— Събуждай ме по-рано тогава.

— Хрумва ми нещо по-разумно: Защо не започнеш да си лягаш, когато ти кажа вечер?

— Тогава не съм уморен. Уморен съм само сутрин.

— А, значи и ти.

— А?

— Няма нищо — отвръща Майлз и му посочва банята. — Не забравяй да се срешеш, след като се облечеш!

— Добре — отвръща Джона.

Повечето сутрини протичат по подобен начин. Пъхва няколко вафли в тостера и си налива нова чаша кафе. Докато синът му се облече и се появи в кухнята, топлата вафла е вече в чинията му, заедно с чаша мляко до нея. Майлз е намазал маслото, но Джона обича сам да го залива със сироп. Майлз се заема със собствената си закуска и около минута никой от двамата не говори. Джона изглежда е все още в своя малък свят и макар Майлз да иска да говори с него, чака да дойде поне малко на себе си.

След няколко минути на уютна тишина, Майлз се прокашля.

— Е, как върви училището? — пита той.

— Ами, добре, струва ми се.

Въпросът е също част от ритуала. Бащата всеки път пита как върви училището и всеки път научава, че върви добре. Когато обаче днес приготвя раничката за училище, Майлз намира бележка, с която учителката на Джона го моли да се видят днес. Нещо в тази бележка го кара да си помисли, че не става дума за обичайната кореспонденция между учители и родители.

— Добре ли си с уроците?

— Ъ-хъ — отвръща Джона и свива рамене.

— Харесваш ли учителката?

Джона кимва между два залъка и отново хъмка.

Майлз чака да види, дали няма да добави нещо, но той не го прави. Навежда се към него.

— Защо тогава не ми каза за бележката, която ми е изпратила?

— Каква бележка? — пита Джона с невинен вид.

— Бележката в раничката ти. Онази, която учителката е искала да прочета.

Джона пак свива рамене, които подскачат като вафлите в тостера.

— Трябва да съм забравил.

— Как може да се забрави такова нещо?

— Не знам.

— А знаеш ли защо ме вика?

— Не… — Джона се колебае и Майлз разбира на секундата, че не му казва истината.

— Синко, да нямаш някакви неприятности в училище?

Сега Джона примигва и вдига поглед. Баща му никога не го нарича „синко“, ако не е направил беля.

— Не, татко. Аз никога не лудувам, честно.

— Какво има тогава?

— Не знам.

— Помисли!

Джона се върти на стола си, разбрал, че е стигнал предела на бащиното търпение.

— Ами, може би имам малко трудности с някои неща.

— Стори ми се, че според думите ти, училището върви добре.

— Училището си върви добре. Мис Ендрюз е наистина добра и всичко си е както трябва и там ми харесва — той млъква за миг. — Просто невинаги разбирам какво става в час.

— Точно затова ходиш на училище. За да учиш.

— Знам — отвръща детето, — но тя не е като мисис Хейз миналата година. Дава ни трудни задачи. Просто не мога да се справям с някои от тях.

Джона изглежда едновременно объркан и уплашен. Майлз протяга ръка и я отпуска на рамото на сина си.

— Защо не си ми казал, че срещаш затруднения?

Минава доста време, преди Джона да отговори.

— Защото — мълви той най-подир, — не исках да ми се сърдиш.

* * *

След като закусват и се убеждава, че Джона е готов за тръгване, Майлз му помага да нахлузи ремъците на раничката и го повежда навън. Момчето мълчи. Баща му прикляква и го целува по бузата.

— Не се тревожи за следобед! Всичко ще бъде наред, нали?

— Да — мърмори Джона.

— И не забравяй, че ще те прибера, така че не се качвай на автобуса!

— Да — казва още един път Джона.

— Обичам те, шампионе!

— И аз те обичам, татко!

Майлз гледа подир сина си, докато той отива към автобусната спирка на пресечката.

Миси, беше сигурен в това, нямаше да се остави да бъде изненадана като него от тазсутрешния разговор. Тя щеше да знае, че Джона има неприятности в училище. Миси се справяше с такива неща.

Миси се справяше с всичко.