Никълъс Спаркс
Завой на пътя (11)

Глава 9

В четвъртък вечер — един ден преди Деня Д^[1], както Майлз определи за себе си предстоящата среща — той лежеше с Джона в леглото, като си подаваха книга един на друг, така че всеки да прочете по страница. Облегнати бяха на възглавници, а одеялата бяха сритали надолу. Косата на момчето беше още влажна от банята и баща му усещаше аромата на използвания от него сапун.

По средата на страницата, която четеше Майлз, Джона внезапно го погледна и попита:

— Липсва ли ти мама?

Майлз остави книгата и обгърна Джона с ръка. Минали бяха няколко месеца, откакто за последен път спомена Миси, без да го питат за нея.

— Да, липсва ми.

Джона подръпна пижамата си, като причини сблъсък на две пожарни върху нея.

— Мислиш ли често за нея?

— Непрекъснато.

— И аз — тихо промълви момчето. — Понякога в леглото… — то се намръщи. — В главата ми идват едни картини…

— Нещо като на кино?

— Горе-долу. Но не съвсем. Повече като рисунка. Но не мога да я видя по всяко време.

Майлз го привлече към себе си.

— Това натъжава ли те?

— Не знам. Понякога.

— Няма нищо лошо в това да си тъжен. Всички хора се натъжават понякога. Дори аз.

— Но ти си голям.

— И големите се натъжават.

Джона се замисли и накара пожарните да се блъснат отново. Меката фланелена тъкан скачаше насам-натам в нескончаем ритъм.

— Тате?

— Да?

— Ще се ожениш ли за мис Ендрюз?

Майлз повдигна вежди.

— Не ми е минавало през ума — отвърна прямо той.

— Но нали отиваш на среща? Това не означава ли, че ще се жените?

Майлз не можа да сдържи усмивката си.

— Кой ти каза?

— Едни по-големи в училище. Казват, че първо отиваш на среща и после се жениш.

— Ами — започва Майлз, — донякъде са прави тия големи, но отчасти грешат. Само това, че ще вечерям с мис Ендрюз, не означава, че ще се оженя за нея. То означава само, че двамата искаме да поговорим, за да се опознаем по-добре. Понякога големите правят такива неща.

— Защо?

Повярвай ми, моето момче, след някоя и друга година ще разбереш.

— Ами, просто ги правят. То е като… нали знаеш как си играеш с приятелчетата? Закачате се, тичате наоколо и ви е весело? Така е и при срещата.

— Това ли било — отвръща Джона. Видът му е по-сериозен, отколкото е нормално за седемгодишно момче.

— Ще говорите ли и за мен?

— Сигурно. Малко. Но не се притеснявай — ще бъдат все хубави неща.

— Какви например?

— Де да знам… Може би ще говоря за футбола. Или пък ще й разкажа какъв голям рибар си. Ще си поприказваме затова, колко си умен…

Джона поклати глава и веждите му се събраха в една линия.

— Аз не съм умен.

— Разбира се, че си. Ти си много умен и мис Ендрюз е на същото мнение.

— Да, но само аз от целия клас оставам след училище.

— Е, да… няма нищо лошо. Аз също оставах, когато бях дете.

Това привлече вниманието му.

— Наистина ли?

— Да. Само че не го правих няколко месеца, а цели две години.

— Две години?

Майлз кимна, за да подчертае смисъла на казаното.

— Всеки божи ден.

— Страхотно! Трябва да си бил наистина тъп, за да оставаш цели две години.

Е, не точно това беше идеята, но щом те кара да се чувстваш по-добре, ще го приемем.

— Ти си един умен млад мъж и никога не го забравяй.

— Наистина ли мис Ендрюз казва, че съм умен?

— Всеки ден го повтаря.

Джона се усмихва.

— Тя е добра учителка.

— И аз така мисля, но повече ме радва твоето мнение по въпроса.

Джона замълча, а пожарните отново започнаха играта си.

— Мислиш ли, че е хубава? — попита невинно той.

Господи, откъде му идва всичко това в главата?

— Ами…

— Аз мисля, че е хубава — заяви Джона. Сви колене към гърдите си и посегна към книгата, за да продължат с четенето. — Кара ме да се сещам за мама понякога.

Майлз нямаше представа какво да каже.

* * *

Сара също, само че в съвършено различна ситуация. Трябваше й известно време, преди да си върне дар слово.

— Представа нямам, мамо. Никога не съм го питала.

— Но нали е шериф?

— Да… но това не е точно темата, която обикновено се обсъжда.

Майка й бе попитала, дали Майлз е застрелял някого.

— Просто бях любопитна, нали разбираш? Човек всеки ден гледа телевизия и при нещата, които четем по вестниците, не бих се изненадала. Това е опасна професия.

Сара затвори очи и остана така. Откакто спомена небрежно, че ще излиза с Майлз, майка й започна да звъни по няколко пъти на ден, за да зададе куп въпроси, на които дъщеря й не можеше да даде отговор.

— Непременно ще го попитам от твое име, става ли?

Майката си пое дълбоко дъх.

— Да не си посмяла! Не искам да ти развалям нещата.

— Няма нищо за разваляне, мамо. Ние дори още не сме излезли заедно.

— Но каза, че е мил, нали?

Сара разтърка очи.

— Да, мамо, много е мил.

— Тогава не забравяй, колко е важно първото впечатление.

— Знам, мамо.

— И гледай да се облечеш добре! Хич не ми пука какво пишат по списанията. Когато човек отива на среща, трябва да изглежда като дама. Днес някои жени се обличат като…

Докато майка й продължи да каканиже, Сара си помисли дали да не затвори, но предпочете да се заеме с пощата. Сметки, реклами, формуляр за кредитна карта Виза. Потънала в това, тя не усети, че майка й е млъкнала и явно очаква отговор.

— Да, мамо — казва Сара.

— Ти слушаш ли ме изобщо?

— Естествено, че те слушам.

— Значи ще наминете?

Абе нали говореше за това, какво да си облека… Сара трескаво се мъчи да отгатне, какво ли е казала майка й.

— Искаш да го доведа вкъщи?

— Сигурна съм, че баща ти ще иска да го види.

— Ами… не знам дали ще имаме време.

— Но нали току-що каза, че още не знаеш, какво точно ще правите?

— Ще видим, мамо. Но не прави някакви специални приготовления, защото не мога да ти обещая.

От другата страна настъпи продължително мълчание. След това тактиката се смени.

— Мислех си, поне едно здравей да му кажем на човека.

Сара се зае отново с пощата.

— Нищо не мога да обещая. Както ти сама каза, не бих искала да проваля неговите планове. Това е разбираемо, нали?

— Да, предполагам — отвърна Морийн разочаровано. — Но дори да не успееш да го доведеш, поне ще ми се обадиш, за да разбера как е минало всичко, нали?

— Да, мамо. Ще ти се обадя.

— Надявам се да прекараш добре!

— Непременно!

— Но не прекалено добре…

— Разбирам те — прекъсна я Сара.

— Имам предвид, че това е първата ви среща…

— Разбирам те, мамо — каза този път по-твърдо Сара.

— Ами… добре тогава — гласът изразяваше нещо като облекчение. — Да не те притеснявам повече. Освен ако ти не искаш да попиташ нещо.

— Не, мисля, че поговорихме за всичко кажи-речи.

До края на разговора оставаха още десет минути.

* * *

Същата вечер, след като Джона си легна, Майлз пъхна една стара касета във видеото и се облегна, за да гледа лудориите на Миси и Джона в прибоя край Форт Мейкън. Джона е още почти бебе, няма повече от три годинки и умира да си играе с камиончета, като ги бута по пътищата, които Миси му прави с длани в пясъка. Тя е на двадесет и шест и в сините си бикини прилича повече на колежанка, отколкото на майката, каквато е всъщност.

В кадъра се вижда как тя му маха с ръка да остави камерата и да се присъедини към тях, но тази сутрин, той си спомня добре, Майлз е повече склонен да наблюдава. Обича да ги гледа заедно. Харесва чувството, което изпитва при мисълта, че Миси обича Джона по непознат за него начин. Неговите собствени родители не бяха така любвеобилни. Не че бяха лоши хора. Просто изпитваха неудобство при изливането на лични чувства, дори и към собственото си дете. След като майка му почина, а баща му се загуби по пътищата, той остана с усещането, че никога не е имал родители. Майлз често се питаше, дали и от него нямаше да излезе същото, ако в живота му не се бе появила Миси.

Тя започва да копае дупка с малка пластмасова лопатка на няколко крачки от водата, после продължава с шепи за по-бързо. Застанала на колене, тя е висока колкото Джона, който разбра с какво се занимава майка му и застанал до нея, започва с жестове да наподобява някакъв инженер при изкопни работи. Миси се усмихва и казва нещо, но гласовете потъват в неспирния рев на вълните и Майлз не долавя нито дума от онова, което си приказват. Пясъкът излиза на повърхността на шепите й, издига се в купчина край нея и не след дълго тя дава знак на детето да влезе в дупката. Събрал колене до брадичката, той точно се побира вътре и Миси започва да запълва с пясък пространството около мъничкото телце на Джона. След няколко минути е заровен до шията — пясъчна костенурка с детска глава отгоре.

Миси добавя по малко пясък тук-там, като покрива ръцете и пръстите му. Джона ги мърда, част от пясъка пада и Миси слага нов. Докато тя насипва последните шепи пясък, Джона прави същото и тя се смее. Поставя шепа мокър пясък върху главата му и той спира да мърда. Тя се навежда напред и го целува и Майлз вижда как устните му се движат: „Обичам те, мами“. „И аз те обичам“, казват нейните устни. Сигурна, че Джона ще потърпи малко неподвижен, Миси насочва вниманието си към Майлз.

Той казва нещо и тя се усмихва — думите отново се загубват. Зад гърба й се виждат само няколко души. Беше през май, седмица преди да нахлуят многолюдните тълпи, а и освен това — делничен ден, ако си спомня правилно. Миси се оглежда и става. Слага една ръка на хълбока, а друга зад врата си и гледа с премрежен поглед, страстно и лъстиво. После изоставя позата, смее се отново, сякаш засрамена и идва към него. Целува обектива на камерата.

На това място касетата свършва.

Тези касети бяха най-голямата скъпоценност на Майлз. Държеше ги в огнеупорна кутия, купена след погребението и ги бе гледал всичките поне по десет пъти. Миси беше жива в тях. Виждаше я да се движи, чуваше гласа й. Чуваше и смеха й.

Джона никога не бе гледал тези филми. Майлз даже не беше сигурен, че знае за съществуването им — толкова беше малък тогава. След смъртта на Миси, той спря да снима поради същата причина, заради която престана да прави и много други неща. Усилието беше твърде голямо. Не искаше да има никакви спомени от периода непосредствено след нейната смърт.

Не знае защо точно тази вечер изпита желание да гледа записите. Може би, заради въпросите на Джона, може би, във връзка с утрешния ден, който щеше да внесе нещо ново в живота му от дълго време насам, от цяла вечност. Каквото и да стане със Сара занапред, нещата започваха да се променят.

Защо тогава всичко изглежда така плашещо?

Отговорът сякаш идваше от мъждукащия телевизионен екран.

Той сякаш му казваше, че е така, защото не успя да разбере истината за смъртта на Миси.