Никълъс Спаркс
Завой на пътя (31)

Глава 29

Малко след осем сутринта в неделя някой почука на вратата на Сара. След кратко колебание тя стана да види кой е. Докато вървеше към вратата, част от нея се надяваше да е Майлз.

Другата част се надяваше да не е.

Дори хванала дръжката на вратата, тя още не знаеше какво да каже. Много зависеше от самия него. Дали знаеше, че се е обаждала на Чарли? И ако знаеше, дали се сърди за това? Дали беше наранен? Дали ще проумее, че го е направила, защото не виждаше никакъв друг изход?

Когато отвори, обаче, тя се усмихна облекчено.

— Здрасти, Брайън — каза тя. — Какво те води насам?

— Искам да си поговорим!

— Разбира се… влизай!

Той влезе след нея и се настани на дивана. Сара седна до него.

— Е, какво има? — попита тя.

— В края на краищата, ти се обади на шефа, нали?

Сара прокара длан по косите си.

— Да. Както ти сам каза, нямах друг избор.

— Защото си убедена, че ще подгони оня, когото е арестувал — продължи Брайън.

— Не знам какво точно ще направи, но съм достатъчно уплашена, за да се опитам да го предотвратя.

Той кимна леко.

— Майлз знае ли, че си се обаждала?

— Майлз ли? Откъде да знам?

— Не си ли говорила с него?

— Не. Откакто си тръгна вчера. Звънях му няколко пъти, но го няма у тях. Непрекъснато ми се обажда телефонният секретар.

Той притисна основата на носа си с пръсти.

— Бих искал да знам нещо — каза Брайън и гласът му прозвуча неестествено силен в тишината на стаята.

— Какво? — попита тя озадачена.

— Искам да знам наистина ли допускаш, че Майлз е способен да отиде толкова далеч?

Сара се наведе напред и поиска да го погледне в очите, но той я отбягна.

— Не мога да чета мисли, но ми се струва, че да, би могъл.

— Мисля, че трябва да кажеш на Майлз да се откаже от цялата работа.

— От коя работа?

— Оня, дето го е арестувал… да го остави на мира!

Сара го гледаше напълно объркана. Той обърна най-после към нея пълнен с молба поглед.

— Трябва да го накараш да разбере! Говори с него!

— Опитвах, нали ти казах.

— Опитай по-сериозно!

Сара се дръпна назад и свъси вежди.

— Какво става тук?

— Просто питам какво смяташ, че може да направи Майлз.

— Но защо? Защо е толкова важно за теб?

— Какво би станало с Джона?

Тя премигна.

— Джона?

— Майлз ще помисли за него, нали? Преди да направи каквото и да е?

Сара бавно поклати глава.

— Искам да кажа, не би рискувал да отиде в затвора, нали?

Тя протегна ръка към неговите и ги хвана насила.

— Я почакай малко! Спри малко с въпросите! Кажи ми, какво става?

* * *

Ето го часът на истината, причината, заради която дойдох тук. Най-после дойде време да призная стореното.

Защо тогава, просто не дойдох да го кажа? Защо зададох толкова много въпроси? Отново ли търсех изход, нова възможност да запазя тайната погребана? Една част от мен, лъгала толкова време, може би се е стремяла към това, но другата, по-добрата, за нея наистина мисля, че се мъчеше да предпази сестра ми.

Трябваше да се убедя, че нямам избор.

Знаех, че думите ми ще я наранят. Сестра ми е влюбена в Майлз. Видях ги в Деня на благодарността, видях как се гледат един друг, непринудеността, с която се отнасят един към друг, нежната целувка, с която се разделиха. Тя обича Майлз и Майлз я обича, това поне знам. А Джона обича и двамата.

Предната вечер най-после разбрах, че повече не мога да крия. Ако Сара наистина мисли, че Майлз е способен да вземе нещата в свои ръце, значи моето мълчание може да стане причина за съсипването на още хора. Миси умря заради мен. Не бих понесъл нова ненужна трагедия.

Но за да спася себе си, за да запазя един невинен човек, за да предпазя Майлз Райън от самия него, ще трябва да принеса в жертва сестра си.

Тя, преживяла толкова много, ще трябва да погледне Майлз в очите, с ясното съзнание, че собственият й брат е убил жена му, да се изправи пред реалния риск да го загуби, в резултат от това. Как би могъл той занапред да я погледне?

Честно ли е да я жертвам? Тя е просто един невинен човек. Думите ми ще я разкъсат между любовта й към Майлз Райън и любовта й към мен. Но колкото и да не ми се ще, нямам друг избор.

Знам — казах прегракнало, — кой караше онази кола.

Тя ме погледна, сякаш не разбираше смисъла на казаното.

Така ли?

Аз кимнах.

Именно тогава, в дългата пауза, която предшестваше въпроса й, тя започна да проумява причината за моето посещение. Тя се смачка като балон, от който са изпуснали малко въздух. Не отклоних погледа си от нея нито за миг.

Бях аз, Сара — прошепнах съвсем тихо. — Аз съм оня човек.