Никълъс Спаркс
Завой на пътя (18)

Глава 16

Имах поредна безсънна нощ и колкото и да ми се ще да си легна отново, съзнавам, че няма да мога. Не и преди да ви кажа как се случи.

Злополуката не стана, както вие си я представяте или както си я представя Майлз. Аз не бях пил, както си въобразява той. Нито пък бях под влияние на наркотик. Съзнанието ми беше абсолютно ясно.

Това, което стана с Миси в оная нощ, бе чиста злополука.

Хиляди пъти съм превъртал лентата на случилото се в съзнанието си. През годините, които минаха оттогава, съм имал чувство déjà vu^[1] в най-неочаквани моменти — когато пренасях кашони до камиона за едно местене например — и това чувство винаги ме кара да спра на място, независимо с какво се занимавам в момента и да се върна назад във времето към деня, в който Миси Райън умря.

Този ден бях работил от ранни зори. Стоварвах кашони върху палети в един местен склад, на другия ден трябваше да ставам в шест. Но ето че точно преди края на работното време, пристигна доставка пластмасови тръби — работодателят ми от този ден снабдяваше по-голямата част от магазините в областта — и собственикът попита дали бих останал за някой и друг час допълнително. Нямах нищо против — това означаваше извънреден труд, сто и петдесет процента заплащане, чудесен начин да се изкара някой и друг така необходим долар. Онова, за което не си бях дал сметка бе, че прицепът беше огромен и ще капна, ако го разтоваря сам.

Трябваше да сме четирима, но един бе съобщил, че е болен, друг не можеше да остане, защото синът му имал бейзболен мач, който той не можел да пропусне. Оставахме двама, което също нямаше да е зле, но само няколко минути, след като влезе прицепът, оня си изкълчи коляното и ето че останах сам.

Беше и горещо. Температурата отвън бе над тридесет градуса, а вътре — още по-висока, близо четиридесет. Страхотно влажно. Вече бях навъртял осем часа. Оставаха още три. През целия ден пристигаха камиони и понеже не бях от постоянните работници, даваха ми най-тежките задачи. Другите трима се сменяха на мотокара, така че имаха възможност да си отдъхнат, но не и аз. Моята задача бе да мъкна кашоните от вътрешността на камиона и да ги подреждам върху палети в края, за да може мотокарът да ги поеме. След като останах единствен работник, трябваше всичко да правя сам. Когато свърших, бях като пребито псе. Едва движех крайниците си, имах болки в гърба и понеже не бях обядвал — гонеше ме кучешки глад.

Ето защо, вместо да си ида право вкъщи, аз реших да се отбия в „Барбекюто на Рет“. Няма нищо по-добро от едно барбекю в края на такъв усилен ден и когато с мъка се наврях в колата, крепеше ме само мисълта, че след няколко минути ще мога да се отпусна.

Тогавашната ми кола бе истинска таратайка, гнила и ударена на сто места, „Понтиак Бонвил“ с петнадесетгодишен стаж по пътищата. Купил го бях за триста долара предното лято. Макар да приличаше на галош, той си вървеше много добре и никога не бях имал проблеми с него. Двигателят палеше като барут, а спирачките си ги поправих лично, още щом го купих. Какво друго ми трябваше?

И така, аз се качих в колата си точно когато слънцето се спускаше зад хоризонта. По това време на деня то прави странни неща по пътя си на запад. Небето променя цвят всяка минута, сенки като огромни призрачни пръсти се просват неочаквано върху пътя и понеже отгоре няма пукнато облаче, в някои моменти ярки хоризонтални лъчи се забиват в предното стъкло и човек трябва да присвие очи, за да види къде отива.

Точно пред мен някакъв друг шофьор има проблеми, изглежда още по-големи от моите. Който и да бе той, ту засилваше, ту намаляваше, скачаше върху спирачката всеки път, когато слънцето му изиграеше описания номер и на няколко пъти пресече бялата линия и мина в насрещното платно. Аз го следвах послушно, натисках собствените си спирачки, но накрая ми писна и реших да оставя известно разстояние между двама ни. Твърде тясно бе, за да го задмина, затова намалих, с надеждата оня да отиде напред.

Обаче, който и да бе тоя тип, той направи точно обратното. Също намали и когато разстоянието между нас се скъси отново, видях стоповете му да мигат като коледна елха, а после светнаха и си останаха така. Натиснах спирачката, гумите ми изскърцаха, колата се затресе и спря. Едва ли имаше повече от двадесет-тридесет сантиметра между моята кола и другата.

И в този момент се намеси съдбата. Ако го бях блъснал, щях да остана известно време там, а Миси Райън щеше да си се прибере у дома. Но понеже го изпуснах и понеже оня пред мен ми дойде до гуша, завих надясно по Камелия роуд на следващото кръстовище, макар че това удължаваше пътя ми с няколко минути. Минути, които бих искал да ми се върнат назад. Пътят там върви през по-стара част на града, където дъбовете са масивни и гъстолисти, а слънцето се бе спуснало достатъчно ниско, за да изчезнат ония отвратителни блясъци. Още няколко минути и включих фаровете.

Пътят се виеше на ляво и дясно и скоро къщите започнаха да стават по-големи. Дворовете се разширяваха, хората ставаха по-малко на брой. Още няколко минути и пак завих, този път по Мадам Моорс лейн. Познавам пътя добре и се радвам на мисълта, че само след няколко мили ще бъда при Рет.

Помня, че включих радиото и започнах да търся станция, но очите си не съм отделял от пътя нито за миг. После го изключих. Цялото ми внимание, заклевам се, бе съсредоточено върху колата и пътя.

Той е тесен и криволичещ, но както ви казах, аз го знам наизуст. Кракът ми натисна автоматично спирачката, когато навлязох в един завой. Точно тогава я видях и съм напълно сигурен, че намалих още. Все пак, не мога да бъда съвсем сигурен, защото всичко, което стана по-нататък се разви с такава скорост, че не мога да се закълна за нищо.

Идвах зад нея. Разстоянието помежду ни намаля. Тя бе отстрани на пътя, върху затревения банкет. Спомням си, че носеше бяла блуза и сини шорти и не тичаше особено бързо, а някак отпуснато.

В този район всяка къща има двор поне половин акър, а навън не се виждат никакви хора. Тя знаеше, че съм зад нея — видях я как хвърли бърз поглед настрани, достатъчен, за да ме забележи с крайчеца на окото. Излезе още малко навън от пътя. И двете ми ръце бяха върху волана. Внимавах за всичко, за което трябваше да внимавам и мисля, че бях предпазлив. Тя също.

Никой от двама ни обаче не видя кучето.

Сякаш я бе дебнало, то изскочи от някаква дупка в оградата, когато тя бе на не повече от пет метра от колата. Голямо черно куче и макар че бях вътре в колата, аз чух злобното му ръмжене, когато се хвърли право върху нея. Явно я свари неподготвена, защото тя внезапно се дръпна от кучето и излезе на пътя.

Колата ми, всичките й хиляда и петстотин килограма, се стовариха отгоре й.